190 години от рождението и 145 години от смъртта на Любен Каравелов

Лалка Павлова

В последните три десетилетия в нашето обществено пространство се наблюдава една ускорена мистификация - над магазини, фирми, дюкянчета и кафенета с лъскави витрини се появиха надписи на английски език и обикновеният човек не може да се ориентира какво има зад вратите им; самият българин съблече синята работническа престилка, свали каскета си и побърза да се преоблече по новата мода. Ту с фрак, за да слуша два часа музика, която трудно разбира; ту с елегантен бизнес костюм и вратовръзка, които скоро му стават тесни около талията и шията; ту в някакви странни дрехи, та започвам и аз (като Ботев някога!) да се питам - мъж ли е, жена ли е, или хермафродит - звяр или риба?… Корените на това явление обаче не са нови, те са забити някъде далече във времето, още преди освобождението на България от османско владичество. За разлика от оптимиста-идеалист Христо Ботев, вярващ в „светия животворящ дух на разума” на народа, който след време ще каже „умря сиромах за правда, / за правда и за свобода” с благоговейно почитание в душата си, неговият събрат по перо и революционно дело Любен Каравелов е бил наясно, че нещо „странно” има в българската народопсихология, нещо, което съществено ни различава както от Запада (Европа), така и от Изтока (Русия):

„У нас са захванали да ценят хората по ръкавиците и по мустаките; а умът им, разумът им и честта им са съвсем маловажни неща. Всичкото това ме кара да дам на българския народ няколко полезни съвета. Когато се появи между вази такъв един човек, който обича да се кити като жена, то знайте, че с това той иска да покрие своето умствено сиромашество и своята нравствена голота; когато се появи между вази такъв един човек, който ви говори големи думи, които вие не разбирате, то знайте, че той има празна глава, която не може да каже едно две и две равно на четири; когато се появи между вази такава една личност, която се умилква на богатите, а със сиромасите говори презрително, то знайте, че тая личност точи зъби за прасетата ви… (…) Един русин ми разказваше, че у българите съществуват много крайности: българите или са много умни, или много глупави; или много работни, или големи хайлази; или много честни, или много безчестни; или много осторожни, или много луди; с една дума между българите се намират такива безчестни хора, каквито вие никъде не би можели да намерите…”
(фейлетонът „Нашият обществен живот”, в. „Свобода”, г. II, бр. 34, 5 февруари, 1872 г.)

Тази способност да наблюдава, диференцира, обобщава и анализира видяното, Любен Каравелов (поет, белетрист, публицист, журналист, енциклопедист, етнограф и революционер) оформя у себе си постепенно, още от детските и ученическите си години. Роден е на 7 ноември, 1834 г. в семейството на богатия копривщенски бегликчия Стойко Каравела и чорбаджийската дъщеря Неделя Доганска. Въпреки че ранното му детство преминава в охолство и лудории, и той, като другите деца в Копривщица, преминава най-напред „школата” на килийното училище на поп Никита Вапцилката, и той, като другите деца в тъмната му стаичка се мъчи да научи Давидовите псалми, да чете малкото и великото повечерие, и да трепери под погледа на строгия и намръщен даскал. Едва след като отива в училището на Христо Пулеков, който въвежда взаимоучителната метода, и най-вече когато става ученик на Найден Геров, който през 1846 г. открива в Копривщица първото българско класно училище, Любен има възможност истински да се образова, като изучава българска история, география, физика, геометрия и други науки. Баща му иска да го направи тежък търговец, когото всички да уважават, но съзнава, че само с труд и усилия не може да се оцелее в средата на учените търговци, които владеят турски и гръцки език, служат си със сложни сметки и ловки машинации в сделките и се налагат като господари на пазара. Затова изпраща сина си в Пловдив, където той постъпва в гръцкия гимназион и живее в гръцкото семейство на Кир Янко, за да овладее обноските за прилично поведение в обществото и да научи по-добре гръцкия език. В онази епоха Пловдив е „столица” на гъркоманството. Тук за първи път Любен става свидетел на жестокостта и високомерието на гърците и турците спрямо българското население, на отношенията между бедни и богати, и въз основа на тях започва да оформя своите социални възгледи. Отвращава се от лицемерието и разврата на градското население, както и от пасивността на българите, които се примиряват с пренебрежителните унижения и надменността, на които ги подлагат българските чорбаджии гъркомани (Л.Каравелов, мемоарите „Записки за България и българите”; Иван Попиванов, романизираната биография „Любен Каравелов”).
През 1854 г. Стойчо Каравела взема със себе си своя син Любен да му помага при закупуването на добитък в Българско, Македония и част от Сърбия. Това му дава възможност да опознае по-отблизо народа, неговия бит и фолклор, както и да стане свидетел на страданията на българите в условията на робската действителност. По-късно видяното ляга в основата на неговите мемоарни творби, които свидетелстват както за събудената в душата му любов и съпричастност към тежката народна участ, така и за гнева му към гърци, турци и чорбаджии, които издевателстват над социално и национално онеправданите.
Отвратен от българската действителност, която не му позволява да разгърне своя интелектуален потенциал и да открие истинското свое място за духовна реализация, през 1857 г. 23-годишният млад мъж потегля за Одеса с намерението да постъпи в кадетския корпус, но тъй като е отхвърлен заради възрастта си, се установява в Москва. Съдбата му отрежда в продължение на 21 години от сравнително краткия си живот (умира на 44!) да живее като емигрант, 10 от които са именно в Русия. Всъщност Любен Каравелов споделя съдбата на голяма част от българската интелигентна младеж през Възраждането. Установено е, че до Освобождението в руските университети в Петербург, Москва и Одеса следват 220 българи, за които се отпускат стипендии от руския цар, от просветното и външното министерство на Русия и от Руския синод (Н. Генчев, „Българо-руски културни общувания през Възраждането”, София, 2002 г.). Сред тях са едни от най-значимите български революционери и просветни дейци като Георги Сава Раковски, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Марин Дринов (които дори не успяват да се завърнат преди смъртта си в България и умират в чужбина), сред тях е Христо Ботев и още мнозина други. Всички те, както и Любен Каравелов, точно в Русия окончателно оформят своите политически, социални и философски възгледи и успяват да се утвърдят като личности, интелектуалци и революционери, влюбени в България, и посветили живота си на нейното Освобождение.
Десетгодишният престой на Любен Каравелов в Москва съвпада с един от най-важните периоди в историческото развитие на самата Русия. Това в времето на император Александър II, на икономическите и социалните преобразования във връзка с крепостничеството, на разпространението на революционните идеи на Херцен, Чернишевски и Добролюбов, на борбата им за свобода на словото, на създаването на реалистичната руска литература и народничеството. Пак там Каравелов се свързва с дейците от Московския славянски комитет - Михаил Погодин, Иван Аксаков и Владимир Ламански, контактите с които го подготвят за реализация на идеята за славянска федерация на Балканите, която той се опитва да реализира в един по-късен период от живота си. Попаднал във водовъртежа на тези обществени процеси, Каравелов надгражда онези свои възгледи, които вече е формирал под влияние на националните и социалните противоречия в българската действителност, за да се превърне в един от първите български апостоли, радетели за свобода и равенство, за право на образование, за ориентиране на българската литература (дотогава под влияние на романтизма) към реалистично изображение на действителността. Именно тук, в Русия, той се превръща в писател-реалист, който знае какво пише и за кого го пише. Затова във „Войвода”, „Дончо”, „Крива ли е съдбата”, „Хаджи Ничо”, „Българи от старо време”, „Богатият сиромах” поставя национално значими политически, патриотични и социално-хуманистични проблеми, като съчетава героично - романтичното с гротесково - пародийното и сатиричното.
В Русия Любен Каравелов създава цяла поредица от белетристични произведения, които замисля и написва на руски език, за да може да ги публикува в руския периодичен литературен печат, някои от които са обнародвани по няколко пъти. Такива са „Атаман (Из болгарских нравов)”, отпечатано в „Наше время”, бр. 50, 1860 г.; „Неда. Рассказ моей бабушки” - в „Русский вестник”, 1861 г., кн. 7; „Бедное семейство (Рассказ филиппопольки)” - в „Московские ведомости”, бр. 62, 1862 г.; „Дончо” - в „Санкт-Петербургские ведомости”, бр. 118 - 112, 1864 г.; „На чужой могиле без слез плачут” - в „Санкт-Петербургские ведомости”, бр. 68, 69, 1866 г.; „Божко” - в „Руские ведомости”, август 1866 г.; „Турецкий паша” - в „Санкт-Петербургские ведомости”, бр. 118 - 205, 1866 г.; „Болгари старого времени. Повесть” - в „Отечественьiе записки”, т. 173, 174, 1867 г. Тези разкази и повести, заедно с непубликуваната в руския периодичен печат творба „Слава”, с пътеписа „Из записок болгара”, с очерка „Вук Стефанович Караджич” и със „Святки у болгар”, Каравелов издава през 1868 г. в Москва в самостоятелен сборник под заглавие „Страницьi из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказьi Любена Каравелова”. Белетристичните му произведения разкриват дълбокото познаване на българската народопсихология, за което допринасят и вмъкнатите в повествованието откъси от народни песни и етнографски описания. За да направи творбите си по-въздействащи, подсилва политическият акцент в тях, като (по разбираеми причини!) отношението му към самодържавието и социалните конфликти в Русия е подчинено на логиката, че богатите и големците навсякъде по света живеят охолно, а бедните и социално онеправданите - трудно и мъчително изкарват коравия хляб за физическото си оцеляване.
Особено място сред създадените в Русия белетристични произведения заема повестта му „Българи от старо време”, която поставя въпроси, свързани с морала и възпитанието на две различни поколения с неизбежните противоречия между тях. Чрез великолепно изградените образи на дядо Либен и хаджи Генчо Каравелов представя две различни лица на българското чорбаджийство, въпреки че много неща в тяхното възпитание и в интересите им ги сближават. Хаджи Генчо е лицемерен в думите и делата си, груб и безскрупулен в своето скъперничество, превръща учениците си в свои слуги, а училището - в свое лично стопанство. Не се интересува от обществените дела и в своя дом е сух, бездушен егоист и тиранин. България за него не е святото място на дедите му и, воден от личния си материален или чревоугоднически интерес, е готов да славослови други народи и държави:

„После обед разговорът на двамата приятели приел съвсем друго направление.
- А я ми кажи, байо Либене, България ли е по-добра, или Влашката земя? - попитал хаджи Генчо.
- Аз, хаджи, не съм ходил във Влашката земя, ала мога да ти кажа, че България е по-хубава от Сърбия.
- Да ме простиш, байо Либене, аз съм ходил по Сърбия, и по Влашко и затова мога всякога да ти кажа, че Влашката земя е по-добра от България и че власите са много по-добри от българите: техните яденета и тяхното вино са по-добри от твоите.

За разлика от него образът на дядо Либен е изграден като представител на старото патриархално време, издигнало в култ грижата за децата и възпитанието им в дух на родолюбие, което да формира самочувствието им на наследници на българското юнашко минало. Дядо Либен носи и някои черти от новото демократично време, способен е да прояви състрадание към близки и познати, не само да разбере какво става в душите на младите, но и да им помогне. Майсторството на белетриста Любен Каравелов личи в изграждането на портретите на героите, в психологическата глъбина и аргументиране на тяхното поведение, на умението да ги индивидуализира чрез облеклото, речта и навиците им, затова към никой от двамата водещи герои не може да се подходи с популярното в българското пространство определение, че са експлоататори и хора с консервативни възгледи. Спецификата в манталитета на представителите на старото поколение и конфликтът му с младите, разкриват не само белетристичното майсторство на писателя, но и неговите прогресивни възгледи, от позицията на които подлага на присмех и ирония нравите и всевъзможните суеверия на онова време, за да разграничи двата свята, които се разминават в историческото битие на българите. Колоритният и образен език в живия диалог, в който умалителните форми (противно на очакването на читателя!) говорят за добродушна щедрост и тънък лиризъм във възпроизведените сцени от народния бит, подчертават умението на повествователя да си служи с изразителните нюанси на българското слово:

„При дядо Либена седи хаджи Генчо, а около тях подскачат дечицата на най-стария дядов Либенов син и хаджи Генчо им раздава катърки, симид и мекички, които е купил пред черковните врата. (…) Дядо Либен повиква своята най-млада снаха и шепне й на ухото:
- Иди, булка, и налейте едно шишенце от най-хубавата ракия. Налейте в едно джезвенце ракия, размесете я с медец, ала медецът да е, знаеш, повечко, па я сварете на огъня; така, знаеш, мъничко я поогрейте… Я донесете и малко смокинки и сухо грозденце! Опечете там и малко агнешки джигерец и нарежете малко луканчица, ала, знаеш, да я нарежете тъничко… Вижте там има ли още нещо за мезенце - донесете щото има. Ние, знаеш, трябва да гостим хаджи Генча като викан гостенин, защото чича ти хаджия е за мене скъпоценен човек. Знаеш ли, булка, че хаджията е учен човек! Знаеш ли ти, че той има хубаво момиченце? Сещаш ли се”?

Създаването на едно такова произведение изисква не само дълбоко разбиране на народната душа, но и смелост да кажеш истината публично. И, разбира се, талант, за да можеш да въплътиш видяното и преживяното в слово по такъв начин чрез герои, картини, лирически отклонения, описания на бита и фолклора, които да съчетаят техниката на модерния белетрист с традициите в сферата на писаното слово. Тъй като повестта е създадена в Русия, Каравелов е осъзнавал необходимостта чрез нея да стане посредник между руската и българската литература и култура. Именно поради това в начина на изграждане на художествения текст на „Българи от старо време” се усеща почеркът на Гогол и неговата „Повест за това как се скараха Иван Иванович и Иван Никифорович”. Въпреки това произведението на Любен Каравелов си остава българско по дух, по слово, по манталитет, по изображения на българската природа, в които е вплетена личната болка на повествователя от раздялата му с Копривщица, с прегръдката на планината, със земята и хората, чието присъствие му липсва с оная сила, с която е излято в лирическото отклонение, издигнало в култ и превърнало в храм на красотата на българската земя:

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те с всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и светло - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие, следователно - ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човешко нещастие; а това е вече много за един човек…”

Десетгодишният престой на Любен Каравелов в Русия е период на изпитания, на каляване на характера му и на духовно израстване. За разлика от другите българи в Москва, той не получава стипендия, а в България баща му запада икономически и не може да го подпомага финансово. Живее в крайна мизерия, често пъти гладен и облечен неподходящо за сезона, той се скита с бохемски и революционно настроени младежки дружини из Москва. Въпреки това успява да изчете цялата съвременна руска литература, да се поучи от произведенията на Тургенев, Достоевски и Успенски, събира се с пребиваващите в Москва Нешо Бончев, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Георги Теохарев и заедно с тях участва в списването на списание „Братски труд”, редактирано от В. Попович. Освен стихотворения, в него отпечатва и две свои статии - за българската литература и за славяните в Австрия. Усложнената политическа обстановка след опита за покушение на Александър II, както и получените сведения за предстоящи събития на Балканския полуостров го карат да напусне Русия и през 1867 година се установява в Белград като кореспондент на руски вестници.
Пристигането в Белград съвпада с плана на руската дипломация за създаване на единна славянска държава между България и Сърбия, която да улесни борбата за освобождение на балканските народи от Османското владичество. Въстанието на остров Крит все още не е напълно утихнало, а Сърбия започва подготовка за война с Турция. В Белград Любен Каравелов основава Български комитет, който възприема четническата тактика на Раковски, и издава „Прокламация до българския народ”, с която го призовава да се вдигне на въстание. Свързва се с организацията „Омладина”, създадена през 1866 г., и под нейно влияние дооформя идеята си за южнославянска федерация между българи и сърби, начело с княз Михаил Обренович. За кратко време Каравелов успява да спечели на своя страна българските емигранти и сръбската интелигенция, учени и общественици, които в негово лице виждат талантлив публицист, белетрист и литературен критик, който не се бои да каже истината за живота в Сърбия. Димитър Маринов (1846 - 1940), учил по това време в класическата гимназия и във Философския факултет в Белград, споделя:

„Никой не мислеше, че Белград има лоши страни, че обществеността му страда от слабости и недостатъци. Нашият литератор в своето кратковременно пребиваване в Белград забележи, изучи и позна низостта, в която се намираше това общество, което имаше претенция да бъде ментор на целия сръбски народ, и с вещо перо, със своята талантливост изложи тая низост на белградското общество така живо и с такъв гладък език, щото появяването на неговата повест „Крива ли е съдбата” произведе фурор.”
(„Две думи - Любен Каравелов”, Съчинения, под редакцията на Н. Каравелова, т. VIII, Русе, 1888 г.)

Повестта „Крива ли е съдбата” е най-значимото произведение на Л. Каравелов, писано в Сърбия. В нея авторът поставя важни философски и социално-битови въпроси, подплатени с осезаемо поднесен фолклорен пласт. Специфична особеност на текста е неговата диалогичност, като диалогът се води между трима субекти (автор - герой - читател) и разработва два значими мотива - за маската и за човека марионетка. Написана е в Аз-форма (често използван похват от Каравелов), за да убеди възрожденския читател в истинността на случките, събитията, времето и мястото на действието. Насочеността на сатирично-изобличителното слово на реалиста Л. Каравелов е подсказана още в началната част на повестта, непосредствено след обръщението към читателите:

„Общественото мнение е добро, когато се изкарват на показ ония, които ходят със златни еполети, които живеят в леговищата на истинските кокошкари, дори и у банкерите, богатите търговци, блюдолизците и в господарските къщи. Впрочем не би било зле, чини ми се, ако общественото мнение се поразходи и по къщите на големците, по чиновническите, султанските и везирските сараи, а от време на време да надниква и в кабинетите. Ето къде трябва да ходи това гълъбче, да бди и да снема маските на лицемерите и на подлите създания. Снемете маските на тия знаменити празноглавци, снемете от тях кадифето и позлатата, и ще видите, че са по-грозни от кой да е крадец и че трябва да се гнусите от тях повече, отколкото от жабите.”
(Л. Каравелов, част първа - „Крива ли е съдбата”, изд. „Хемус”,
София, 1946 г.)

Откъсът напомня поразително българската действителност у нас в последните три десетилетия - с наличието на „честни и добри хора, които нямат парче хляб, а богатите гледат на тях с презрение”, защото те „живеят доволни: ядат, пият, носят свила и кадифе, китят ръцете и ушите на жените си със златни гривни и обеци от скъпоценни камъни”, убедени, че са най-достойните синове на човечеството. Това обяснява до голяма степен и изхвърлянето на творчеството на Л. Каравелов от програмите в българското училище във времето на т. н. демокрация.
В мемоарното си произведение „Записки за България и българите” (публикувано в „Руски вестник”, т. 68, 1867 г.), Каравелов споделя впечатленията си за отношението на турците и на гърците към българското население, определяйки го като „дяволски гнет” над народа. Спасение, закрила и утеха обикновеният българин намира единствено при българските свещеници, представени от мемоариста като истински божи служители, достойни духом. Те са тези, които публично представят всичко „народно и ненародно”, те са „приятели и братя” на всеки българин, дето и да го срещнат - в божия храм или в кръчмата. Само на българския свещеник народът вярва, предан му е, „обича го, подчинява му се и не започва нищо, без да попита своя пастир”. За съжаление обаче и това им християнско право е отнето от фанариотите: „Но сега, когато между българи и гърци е възникнала борба, фанариотите започнаха да ръкополагат за свещеници само такива, които би могли да платят пари, макар и да са съвсем неграмотни. Чрез такива именно хора фанариотите мислят да действат на ума на българите.”
За краткия двугодишен период от престоя си в Сърбия Любен Каравелов пише и публикува няколко разказа и повести, които изобразяват най-вече сръбския начин на живот - обществени и социални отношения, културни тенденции и народни традиции. Неслучайно той е признат за родоначалник на критическия реализъм в сръбската литература и литературна критика. Такива са „Крива ли е съдбата” („Матица”, бр. 9 - 21, 1868г.), „Сока” („Сръбски омладински календар”, 1869г .), „Горчива съдба” („Матица”, бр. 8 - 11, 1869 г.), „Из мъртвия дом” (1871 г.), спомени от престоя му в Будапещенския затвор, където лежи 203 дни, заподозрян за убийството на Михаил Обренович. След освобождаването му, през май, 1869 г., Каравелов се установява в Букурещ по покана „старите” да редактира в. „Отечество”, но поради значимите различия с техните възгледи, се разделя с тях и на 7 ноември, 1869 г., започва да издава в. „Свобода”.
В Букурещ започва най-силният период в живота на Любен Каравелов като революционер и общественик, като философ, публицист, белетрист и литературен критик. Още в първата, уводната статия на току-що създадения в. „Свобода”, Каравелов поставя онези важни проблеми , които стоят пред българския народ и чакат своето разрешение:

„Букурещ, 6 ноемврия
*Както е потребен за земните животни въздух, за рибите вода, така също за човека е потребна, най-напред от всичко, свобода. Без свобода човекът не може да рече, че е човек, а половин човек; без свобода човекът не може да бъде такъв, какъвто го е създала природата…
*Могат ли турците да се радват на нашето българско просвещение и напредок, когато тия твърде добре знаят, че само слепите и необразованите народи се водят за носът?…
*Българският народ цели двадесет години се бори с гръцкото духовенство и иска да добие своя черковна йерархия или свой самостоятелен черковен живот, но досега неговите надежди и желания си остават само желания и надежди, а турското правителство го храни само с едни проекти, от които на българите оголяха гърбовете, обосяха краката, а полза ни за две пари…
*Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжевност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските. И така, свобода е българското желание, свобода е нашата българска надежда, свобода е българската девиза, затова и ние на българската свобода посвещаваме нашия вестник.”
(в. „Свобода”, год. 1, бр. 1, 7 ноември, 1869 г.)

В следващите броеве на вестника Каравелов най-напред се обръща към младото поколение, което призовава да опази училищата, създадени от бащите и дядовците „с кървав пот”, да се бори юнашки с турското правителство и с неговите „йезуитски апостоли и съветници”. И да помнят, че от младите българи зависи бъдещето на Отечеството, на българската наука и образование, на българското православно християнство, затова ги благославя с пожеланието „Кирил и Методий” да им бъдат помощници. За начина, по който въздействат статиите във в. „Свобода”, който се разпространява и в българските земи отвъд Дунава като „евангелие в поробена България”, говори румънският революционер Зафир Арборе:

„Вестникът имаше симпатиите на всички социални кръгове толкова оттатък Дунава, колкото и в Румъния сред българските арендатори и сарафи. Но тази симпатия, споделена и от руското посолство в Букурещ, продължи дотогава, докато Любен проповядваше в „Свобода” политическа борба против турците, дотогава, докато в колоните на вестника му не вибрираха струните на демокрацията, жадуващи да се спечели свободата на народните маси, на българските села. Веднага щом „Свобода” развя чисто демократическите идеи, веднага, щом вестникът започна да критикува егоистичните тенденции на Русия или аспирациите за господство на българските чорбаджии - веднага всички едри български арендатори и сарафи в Румъния се обявиха за врагове на „Свобода”, смъртни врагове на Любен Каравелов. С пяна на уста, вбесени от злоба, тези порумънчени българи наклеветиха Любена както пред руското дипломатическо посолство, така и пред румънското правителство.”
(„Зефир Арборе за българските революционери”, София, 1947 г., превод от румънски език - В. Христу)

Бих определила Любен Каравелов като интернационален революционер , който се бори за националните и социалните свободи на всички народи. Неслучайно генералният консул на Русия в Букурещ вижда в българския в. „Свобода” заплаха и за Русия, а редакторът на издавания в Одеса в. „Новорусийски телеграф” веднага предоставя на специалните служби получения брой на в. „Свобода” и приложеното към него възвание в революционен дух, напечатано на руски език и отправено към селяните и войниците в Руската империя. В секретното донесение от управлението на новорусийския и бесарабския генерал-губернатор до главния началник на III-то отделение от 30 април, 1870 г., N 203, Одеса, се казва следното:

„Шрифтът, на който е напечатано възванието, и самата хартия, по всичко изглежда са еднакви с шрифта и хартията на прокламациите на Бакунин и Нечаев. На такъв шрифт се печата отново издавания от Бакунин в Женева , в печатницата на Елпидин, журнал „Колокол”. Бакунин, доколкото е известно от събраните сведения, се намира в сношения с Каравелов, като му е обещал парична поддръжка, а Каравелов, по тази причина, съдейства на Бакунин в разпространение на революционните му издания. Считайки по тази причина за необходимо веднага да се забрани пропущането на упоменатия вестник „Свобода”, аз днес влязох във връзка по този предмет с г. Министра на вътрешните работи, като му изпратих и самото възвание. За това считам за свой дълг да доведа за сведение на Ваше сиятелство.
Генерал-губернатор:
Генерал-адютант Коцебу, подпис…
(Документът се съхранява в Централния държавен исторически
архив в Москва, ф. 3 отд., 3 експ., д. 110, 1869, лл. 220 - 221)

През 1870 г. в Букурещ Любен Каравелов, Теофан Райнов и Васил Левски учредяват БРЦК, като за негов председател е утвърден Любен Каравелов. Програмата на БРЦК е публикувана в емигрантското списание „Народное дело” (август, 1870 г.) и във в. „Свобода” (октомври, 1870 г.), като в нея са посочени задачите и целите на организацията - политическо освобождаване на българските земи от Турция; извоюването на българската независимост да стане със собствените сили на народа и без съглашателство с българските чорбаджии и османските власти; освободената българска държава да има демократично управление и добри съседски отношения с всички балкански народи, както и създаване на „южнославянска дунавска федерация”по швейцарски образец, в която да влязат България, Сърбия и Румъния, като всяка от тях запази националния си суверенитет. В статията си „Балканските народи трябва да съединят своите сили” (в. „Свобода, г. 1, бр. 29, 1870 г.) Каравелов отбелязва, че българите винаги са намирали в Румъния „братски и человечески обятия”, „защита от гонителите”, а румънците са имали братското съчувствие на българите по различни проблеми, като са им помагали в тяхното разрешаване. Затова, според Каравелов, е съвсем естествено да обединят силите си за постигане на общия интерес: „С една дума, ние ще обезпечим себе си, когато съставим „Дунавска федерация” по образецът на Швейцария и като съединим нашите ситни интереси в неразделно тяло.” На страниците на в. „Свобода” Каравелов се утвърждава като истински народен водач, който има не само очите да види, но и с безпощадна откровеност да посочи проблемите на своя народ, които чакат разрешаването си:

*ЗА БЪЛГАРСКАТА КНИЖОВНОСТ: „Българската книжевност се почна от петнайсет или двайсет години насам, но тя и досега няма никаква вътрешна сила, тя не е още пустила корен в нашия живот, не е обща ръководна идея.(…) Да кажем какви са нашите книги или нашата книжевност. Изпърво нашите книги са повечето преведени, но преводачите не са намерили за нужно да кажат кои са писали тия книги и на кой език са тия писани, но не са заборавили да подпишат своите имена. (…) Защо нашите преводачи, наместо да прекрояват чуждото, не напишат от себе си нещо самобитно (оригинално) и да разкажат своите прекрасни мисли по духът на народът? Защо ние нямаме българска книжевност? Защото български книги никой не пише. А на българският народ са потребни чисти български книги, с български народен дух, с българско направление и с български поглед на книжевното дело.”
(в. „Свобода”, г. 1, бр. 5, 6, 7 от 3, 11 и 17 декември, 1869 г., като част от статията е обнародвана и във в. „Македония”, г. IV-та, бр. 16 от 24 декември, 1869 г.)

*ЗА ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ И ВЪЗПИТАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА: „Българските публицисти и българските добросовестни писатели са длъжни да вземат в ръцете си по едно решето и да просеят с особено внимание онова семе, което искат да посеят по българската новоизорана нива; в противен случай сеятелите ще да съберат повече къклица, нежели чисто жито. (…) Ние сме говорили много пъти, че на малките деца, които още не знаят аритметиката, не трябва да се чете алгебра, защото тия деца не могат да я разберат и защото всяка непонятна наука причинява не любопитство, а отвращение. Излизаните фрази, които ни разказват, че „ако европейските народи признават за полезни тая или оная програма, то трябва да я признаем и ние”, за умните разсъдителни хора няма никаква важност. (…) Българинът трябва да основе своето здание не на чужди основания, а на своя собствен отличителен характер, на своите жизнени потребности и на своите демократически начала.”
(в. „Независимост”, г. 3-та, бр. 31 април, 1873 г. и в. „Независимост”, г. 4-та , бр. 31, май, 1874 г.)

На страниците на редактираните от Любен Каравелов вестници „Свобода”, „Независимост” и „Знание” българският възрожденец сполучливо съчетава в себе си революционера, общественика, публициста и белетриста. За подобен род разнопосочна и всеобхватна дейност се изисква крайно себеотдаване на това, на което си се посветил. Интересна е информацията, която ни дава Михаил Греков за начина, по който протича творческият процес при Любен Каравелов, в диалог със самия автор по време на подготовката на поредния брой на в. Независимост”:

„Словослагателите се изреждаха по няколко пъти , а като Любен пишеше не по един, а по няколко предмета, аз останах смаян от това, че той никак не правеше справка, помнеше де се е спрял и даваше всекиму това, що му се следваше да нарежда… Учуди ме феноменалната памет на тоя човек и го попитах поправки не прави ли:
- Само в стихотворенията правя поправки, в прозата - никога - както напиша изложеното, така се то и печата, ала трябва да ти кажа това - прибави той, - че преди да изуча и си напълно изясня предмета, аз не сядам да пиша по него, т. е. след всестранно изучаване на предмета аз се съсредоточавам в себе си и почвам да пиша, пък при това съм надарен с добра памет.”

В Румъния Каравелов създава и отпечатва и немалък брой свои белетристични произведения: „Мъченик” (в „Свобода”, г. 1, бр. 20 - 32, 1870 г.); „Хаджи Ничо” (в „Свобода”, г. 1, бр. 33 - 47, 1870 г.); „Стоян” (в „Свобода”, г. 2, , бр. 32 - 34, 1872 г.); „Нешо” (в „Свобода”, г. 3, бр. 1, 1872 г.), трилогията „Отмъщение” (в „Независимост”, г 3, бр. 38 - 52, 1873 г.); „После отмъщението” (в „Независимост”, г. 4, бр. 1 - 21, 1873 - 1874 г.); „Тука му е краят” (в „Независимост”, г. 4, бр. 22 - 48, 1874 г.); трилогията „Три картини от българския живот”: „Маминото детенце” (в сп. „Знание”, г. 1, кн. 11 - 17, 1875 г.) „Извънреден родолюбец” ( в сп. „Знание”, г. 1, кн. 18 - 20, 1875 г.); „Прогресист” ( в сп. „Знание”, г. 1, кн. 22 - 24, 1875 г.); „Децата не приличат на бащите си” (в сп. „Знание”, г. 2, кн. 1 - 4, 1876 г. и в кн. 5 - 6, 1878 г.).
Особено актуално звучи днес съдържанието на повестта „Маминото детенце”. Свалянето ? от учебното съдържание и от формата на приемните изпити след завършен 7-ми клас в българските училища, явно говори, че мнозина представители на българската върхушка са се познали в героите на Любен Каравелов. Сега, когато в нашето обществено пространство милионерите се размножиха до 1540 (според данни на Евростат до декември 2023 г.), а 19 000 младежи между 25 и 16 години не искат да работят, достатъчно красноречиво подчертава връзката между нашето съвремие и темата, която интерпретира Любен Каравелов.
Водещите образи в повествованието на „Маминото детенце” - Нено, Неновица и Николчо - поставят проблема за отношенията „бащи - деца” и за възпитанието на младото поколение, разработен и в една друга негова повест: „Децата не приличат на бащите си”. Тук обаче той е съчетан и с въпроса за смисъла на човешкия живот. Тишината и спокойствието са ключови думи в повествованието. Афористичната мисъл на Каравелов и символичните образи на трендафила и върбата поставят въпроса за избора между живот - действие и живот - дрямка, изречен директно от повествователя: „Ако е живот, да бъде живот, ако е дрямка - да бъде дрямка, - средата не може да се нарече блаженство.” Героите на Любен Каравелов са сатирични обобщения на черти от българския характер, от психологията и поведението на българското чорбаджийство. Гротесковото представяне на външния вид на Нено и Неновица естествено води до изводи за доминирането на материалното над духовното. Трите жизнени правила на Неновица („…да не излазя из къщата им онова, което би могло да остане в нея, да не се дават 28 пари, когато могат да се дадат 27, да не се доплаща или изобщо да не се плаща, ако не могат насила да ни накарат да им платим”) създават представа за манталитета на българския чорбаджия, който дели света по хоризонталата „мое - чуждо” и се стреми максимално да направи чуждото - свое. Така писателят изобличава експлоататорската същност на онзи тип хора, които Илия Конев нарича „човек - нищо”. Николчо става жертва именно на тези методи на възпитание в чорбаджийското семейство. Поведението му - вкъщи, в училището и в общественото пространство, е подчинено на три жизнени правила, копирани от неговите родители: „…да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от близките си любов и почитание”. Резултатът е печален - той пие и пуши, не работи и за да покрива разходите си, лъже, краде, унижава не само слугите, но и родителите си, става причина за смъртта на баща си, опропастява живота на съпругата си и на децата си. Така Каравелов убеждава своите читатели, че „човекът - нищо”създава и „поколение - нищо”.
Обесването на Васил Левски оказва неочаквано силно въздействие върху Любен Каравелов. Между него и Христо Ботев настъпват непреодолими противоречия, поради което Каравелов се оттегля от редовете на БРЦК, преустановява редакторската си работа във в. „Независимост” и от януари, 1875 г., започва да издава в. „Знание”. След обявяването на войната между Русия и Османската империя Любен Каравелов става преводач в щаба на руската армия, посещава Сан Стефано и Цариград, после се установява в Русе. Иван Вазов, който поддържа топли приятелски отношения с Каравелов до неговата смърт, споделя, че след Освобождението той е пренесъл в Русе печатницата си с идеята да започне издаването и редактирането на нов вестник - „Начало”, чието название подсказва желанието му да бъде полезен на своя народ и в неговото ново историческо битие. За съжаление непосилната дългогодишна физическа, интелектуална и емоционална натовареност е изчерпала жизнените му сили - земният му път свършва в Русе на 21 януари, 1879 г. Скръбта по загубата му е национална. По повод смъртта и погребението му на 23 януари, Иван Вазов споделя: „Печално и мълчаливо се движеше шествието по снега, който покриваше полето. Най-после стигнаха до мястото, дето беше назначено нямо и вечно жилище на оногова, който беше роден за борба. Ямата се чернееше вече в снега и зееше като дълбока рана.” Произнасят се много и различни по съдържание слова, но за Иван Вазов най-стойностни са думите на генерал Арански, произнесени на руски език: „…Любен Каравелов еднакво работи в българската, руската и сръбската литература, затова той принадлежи както на българите, тъй и на русите, и на сърбите. Затова неговата смърт е загуба не само за българите, но и за всички славяни…”
(Иван Вазов, в. „Българин”, бр. 120 от 2 февруари, 1879 г.)