Красимир Власев

На дванадесетина километра от Батак по пътя за Доспат, при надморска височина от 1500 метра, се намира местността Беглика. За случайния пътник тя не е нищо друго освен красива местност с вековна гора и тъмнозелени ливади, но за изкушения от поезията тя е мястото, където в последното си предвоенно лято Димчо Дебелянов пише знаменитото стихотворение „Гора”.

За първи път прочетох това стихотворение на границата между детството и юношеството. Четях го отново и отново и не можех да изляза от него. Бродех като изгубен в дебрите на дългия стих и висока поезия и когато разбрах за Беглишката гора, където е написано, реших при първа възможност да я посетя. За съжаление тази възможност ми се отдаде след цяло десетилетие.

Когато през един августовски ден застанах пред Беглишката гора бях леко смутен. Липсваше полето с неговия „прах и дим”, липсваха „хоровете страстни на многогласното поле”. От гората ме делеше само една тучна ливада.

През всички тези години аз бях изградил в съзнанието си образа на гората от стихотворението и всяко отклонение от първоначалната матрица ме объркваше.

Докато стоях в състояние познато като раздвоение на личността, разбрах,че полето е важен елемент. То беше привнесено като фон, върху който гората изпъкваше по-силно. Дебелянов беше използвал антитезата, за да подсили ефекта от гората.

Беглишката гора надхвърляше първоначалната ми литературна представа за нея. Тя сякаш беше тук от преди Сътворението и нейната девственост беше плашеща. Тук поезията никнеше както дивите ягоди, ако човек има нужните вибрации, за да я види.

Денят беше слънчев, но под вековните ели и смърчове владееше лепкав сумрак. Пред мен беше потокът, който с вълни приспивни ромолеше и в който някакъв суеверен страх ме спираше да надникна и да видя „прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.” Бях почти сигурен, че тръгнех ли надолу по течението щях да зърна заплетен в подводните коренища и падналият омагьосан лик на Далчев.

Беглишката гора, като всяка материална субстанция, имаше начало и край, докато гората на Дебелянов има само начало. Тя преминаваше в „Приказки за Виенската гора” на Щраус, в Шишкиновата „Утро в боровата гора”, в Болдинския лес… Ще завърша с цитат, който хвърля допълнителна светлина върху темата:

„Аз те поздравявам от вкаменената гора
на човешката култура,
където нищо повече не се изправя,
но където бродят и кръжат огромни светлини.”

След тези стихове на Андре Бретон от неговата „Ода за Шарл Фурие” аз нямам какво повече да добавя.