Цонка Великова

Из „Търсачи на чудеса” (2023)

ЧУДОТО

Един човек живеел прещастливо. Никога нищо не му липсвало. С каквото и да се захванел, все успявал. Имал хубаво семейство. Хората го почитали. Много пътувал и много свят видял. Обаче имал един голям мерак - да види някакво чудо. Постоянно молел Господ за това, но той така и не се отзовал да му покаже чудо.
Времето минавало в очакване. Годините, които били отредени на човека, вече привършвали и наближавал моментът да се яви на небето. Точно тогава Господ дошъл и го попитал дали има някакво голямо желание, за да го изпълни, ако досега не е успял, преди да го приеме в небесните селения.
- Господи, та ти как така чак сега се сети да ме попиташ за най-голямото ми желание, като цял живот не спирам да те моля за него.
- И какво е то?
- Исках от теб и най-настойчиво те молех да видя някакво чудо, но ти не пожела да ми го покажеш. Само това исках. Само това! Защото всичко друго имах, а пък ако нещо не ми достигаше, сам успявах да го придобия.
- Странен човек си! - рекъл Господ. - Ама наистина много странен. Та нали целият живот е чудо! Какво по-голямо чудо от него искаш да видиш?

НЕТЪРПЕНИЕ

Когато му дошло времето, един човек се отправил към небесните селения. Но пред златната порта, през която се преминавало за там, преди него вече били пристигнали и застанали много други хора. И понеже портата пропускала само по един човек, му се наложило доста да почака, докато дойде неговият ред. Все пак чакането свършило и портата се отворила, този път за него. Човекът повдигнал десния си крак, за да пристъпи през прага, но се чул глас:
- Не пререждай! Изчакай си реда!
Огледал се той, но нали бил последен, никого другиго не видял. И помислил, че това, което чул, не се отнася за него, затова пак повдигнал десния си крак и отново се чуло:
- Ама къде си се разбързал така! Нали ти се каза да не пререждаш!
Човекът отново се огледал, но като и този път никого не видял, попитал:
- Но кого пререждам, като тук друг освен мен няма?
- Я се огледай по-добре и си чакай реда!
- Но кого да чакам? Нали всички други вече минаха?
- Как да са минали всички? Я погледни пред лявата си обувка!
Погледнал той надолу към лявата си обувка, но му трябвало доста време, за да забележи мравката, която тъкмо преминавала през прага на портата.
- Но това е само… само… само някаква си мравка!
- Как така да е само някаква си мравка? Ти не си ли също само някакъв си човек?!
Защо считаш, че имаш предимство пред нея?

МЕЧТАТА НА ТЪРГОВЕЦА

На един пътуващ търговец вече съвсем му било дотегнало постоянно да обикаля от град на град, от село на село, та затова, а пък и по-бързо да минава времето, по пътя все се унасял в мечти:
- Е-ех, де да можех да срещна Господ! Де да можех да го срещна! Ей така, както си пътувам, изведнъж да се появи насреща ми. Да се появи и да ме попита с какво искам да ми помогне. И защо пък не? Нали някои са го срещали? И както се чува, все им е помагал. Защо и аз да не го срещна? Защо да не пожелае и на мен да помогне? Ама така де, какво му пречи и на мен да помогне?
Веднъж заварил на една чешма непознат старец. Заговорили се за това-онова, а търговецът се сетил да попита дали някъде не е срещал Господ, та да отиде там да го намери.
- А ти защо го търсиш? Беда ли някаква те е сполетяла? - угрижил се старецът.
- Не-е-е, не, но да поискам така да направи, че набързо и без големи усилия много да забогатея. Ама много!
- А като много забогатееш, какво?
- Ами тогава повече няма да ми се налага, кога гладен, кога жаден, да обикалям по пазарищата, да ме вали дъжд, да студувам, да замръквам по пътищата и да нощувам в каруцата. Ще си живея в охолство и без всякакви грижи.
- И само богатство ли ще поискаш?
- Че какво друго ще ми трябва? Нали, като забогатея, всичко ще си имам в изобилие? А пък като се разчуе какъв късмет съм извадил, Господ да ме е предпочел и лично да се е погрижил да забогатея, много хора ще идват да чуят как точно е станало. Така освен богатство ще спечеля и слава.
- Но и завист - рекъл старецът.
- Че на богатия какво му пречи завистта?
- А не искаш ли да имаш почтени и предани приятели?
- Че аз като съм богат, всички ще искат да са ми приятели. Всички!
- А няма ли да поискаш и да си щастлив?
- Че какво по-голямо щастие от богатството?
- Напразно ме срещна. Загубих си времето с теб - рекъл старецът.
И като изрекъл тия думи, незнайно как, изчезнал.

ПРОСЯКЪТ

Достолепен и богато облечен човек често минавал покрай някакъв просяк. От време на време поспирал, за да му даде дрехи, храна и по някоя и друга пара. Просякът, въпреки жалкия си вид, винаги бил широко усмихнат, а погледът му бил благ и сърдечен. Веднъж богатият мъж го попитал защо всякога изглежда толкова доволен, а сякаш и щастлив.
- Тя, моята история, е дълга. Какво да те занимавам с нея? Едва ли ще имаш и време,
и търпение да я чуеш - отвърнал просякът.
- Ти я разкажи, пък аз, като съм решил да те питам, значи имам време и да те изслушам.
- Някога бях прекалено богат - започнал просякът, - но стана така, че изведнъж изгубих всичко. Тогава едва не умрях от мъка, но оцелях. А като оцелях, ми трябваше доста дълго време, за да се съвзема и да се примиря със загубата. След като успях и в това, започнах да си давам сметка, че въпреки огромното богатство, което преди имах, съм бил дълбоко нещастен.
Една тежест постоянно така затискаше сърцето ми, та чак ми се струваше, че може да спре. Животът преминаваше покрай мен, без нищо да може да ме зарадва. Сега, колкото и да получа, винаги ми е напълно достатъчно. И макар че тялото ми не е преситено, душата ми не е изпосталяла от глад и жажда. А оная тежест, дето затискаше сърцето ми, вече я няма. Но при тебе е май обратното, след като ти е дошло наум да ме питаш, каквото ме попита, и дано само така да ми се струва…

ЧОВЕКЪТ НА КАМЪКА

Както пасял стадото си, млад пастир съгледал в близост седнал на камък човек.
Помахал му няколко пъти да го поздрави, но човекът дори не помръднал, сякаш не го забелязвал. Пастирът се притеснил, че може да не му е добре, затова приближил и поздравил. Човекът пак не отвърнал. Тогава пастирът го раздрусал и силно извикал:
- Човече, не ме ли виждаш? Не ме ли чуваш?
А онзи се стреснал:
- Какво има, та така грубо ме прекъсваш?
- Ама ти какво правиш, та да съм те прекъснал?
- Как какво? Разговарям с Господ.
Младият пастир се зарадвал на късмета си, ей така, най-неочаквано и той да види Господ. Взел да се оглежда, но като не го видял, попитал:
- Ама той, Господ де, къде е? Никъде не го виждам.
- Как така не го виждаш? Седнал съм на него.
- Ти подиграваш ли ми се?
- Как да ти се подигравам? Че и защо? Ама ти пък да не би да си мислиш, че като е създавал света, Господ не е оставил и част от себе си във всичко? И като е така, как точно в този камък ще е пропуснал да го стори?

ДУШАТА

Веднъж като пътувал с каруцата си, млад мъж приближил седнал край пътя старец.
Спрял и му предложил да се качи при него.
- Не мога, момко!
Младият мъж помислил, че старецът не може сам да се качи в каруцата. Затова слязъл да му помогне.
- Няма как да тръгна, момко! Трябва да я изчакам да се върне. Тя като тръгна, тук ме остави и тук ще ме търси. Иначе как ще ме намери?
- Ама ти кого чакаш?
- Душата си чакам.
Подир тия думи младият мъж решил, че старецът със сигурност не е добре, та се позадържал, за да разбере какво му е и да види дали не може някак да му помогне.
- А тя, душата ти де, къде е?
- Пратих я при Господ да го попита как да се отърва от един дерт, дето ме е налегнал.
- Как така?
- Ама аз, като имам някаква грижа, все нея пращам при Господ. Пращам я, понеже тя по си има думата с него. Макар че, знаеш ли, понякога ми идва, като я пратя, да взема да се скрия някъде, та като се върне, да не може да ме намери.
Младият мъж съвсем се озадачил.
- А това пък защо? И как ще живееш без душа?
- О-о, далеч по-добре ще си живея. Знаеш ли колко хора, като се отърват от душите си, се освобождават от всякакви угризения и отговорност. И така се чувстват много по-добре. Ама много по-добре. Та затова често се двоумя дали и аз да не се отърва от моята. Но все още не се решавам. Пък да видим докога. Ти си тръгвай по пътя! Не се бави с мен! А пък виж, та си решавай искаш ли да си увардиш душата, или да се избавиш от нея.

ЧУДОДЕЙНОТО СЕМЕ

Млада невяста получила от своята баба необичаен дар - кърпа със завързан в единия й край възел.
- Чедо - рекла бабата, - в тоя възел има едно чудодейно семе. Получих го от моята баба. Тя пък го била получила от нейната, а тя - от своята. Та последната била казала, че преди много поколения семейството й го придобило на твърде висока цена от някакъв пътуващ търговец. Семето било от дърво, което растяло на далечен безлюден остров. И много малко хора успявали да се сдобият със семената му, понеже раждало само по няколко веднъж на 100 години. Та като ми даде кърпата, моята баба ми поръча добре да помня това, което нейната баба й поръчала и което сега и аз поръчвам на теб.
Ако някога ти стане много, ама много тежко и не виждаш никакъв друг изход към по-добро, развържи възела и засей семето в градината. И когато то поникне и започне да расте, щяло да дойде и чудото, което да те отърве от бедата.
Обаче трябва много да внимаваш и да не прибързаш да го използваш. Прибегни до него само в крайна, ама в най-крайна безизходица, когато нямаш друга надежда за избавление. Помни също, че ако няма да го засееш, не бива да се изкушаваш да го видиш, тъй като то ще загуби силата си. Аз самата така и не се възползвах от него, нито пък съм развързвала кърпата, за да го видя. Понеже, като дойдеше трудното, за да не го похабя, все намирах някакъв начин да се справя и без негова помощ. И стана така, че го опазих за теб. Да има на какво да се уповаваш в тежко време. Особено тогава, когато ние, близките ти, няма да сме до теб.
Годините отминавали. Но както често става в живота, и младата жена понякога я сполетявали най-различни изпитания. Тогава първото нещо, което й идвало наум, било да извади кърпата и да посее семето, но се сещала, че ако сега го използва, после знае ли какво може да й се случи. И от къде тогава друго семе? Затова се вземала в ръце
и каквито и усилия да й коствало, и тя като баба си успявала да се справи и с наглед невъзможното. Благодарение на това с възрастта куражът и увереността й укрепнали. Научила се да разчита най-напред на себе си. И да не се бои от никакви трудности.
Дошла старостта. Дарила кърпата със семето на своята внучка. Поръчала й каквото й поръчала нейната баба. Внучката обаче нямала търпение да види чудодейното семе.
А пък и какво толкова щяло да му стане? Затова един ден развързала възела на кърпата.
В нея имало едно спаружено и почерняло бобено зърно. За всеки случай го посяла в градината, но то така и не поникнало. После всеки път, когато я сполитали изпитания, горчиво се разкайвала, че е извършила тая глупост да развърже възела на кърпата.

МЕРАЦИ

- Ех, какъв голям късмет ще е, ама наистина много голям късмет, поне веднъж да срещна Господ. А като го срещна, да му поискам да ми осигури по-добър живот, а пък той наистина да го направи - ден след ден все това си мечтаел човекът.
И ето че наистина го срещнал.
- Е, казвай сега какво искаш от мен? - попитал Господ.
Човекът изредил желанията си.
- А повтори по-ясно, понеже не те разбрах! - настоял Господ.
Човекът съвсем отчетливо повторил казаното.
- Я още веднъж изреди всичко, ама по-бавно, та дано този път да те разбера!
Човекът съвсем бавно потретил.
- И сега не можах да разбера какво точно искаш.
- Ама, как така все не ме разбираш?
Толкова ясно се изразявам. Не искаш ли, или какво?
- Как да те разбера, като и трите пъти съвсем точно описа досегашния си живот.
- Какво говориш?
- Ти сега не ми ли поиска… - и Господ точно преповторил всичко, което три пъти чул от човека.
- Но как така не съм осъзнавал, че всичко това вече съм го имал? - чудел се недоволният.

ГНЕВЪТ НА ПЛАНИНАТА

Млада жена, която отскоро станала снаха в едно семейството, била красива, умна,трудолюбива, пъргава, грижовна, но имала един нетърпим навик. Като се ядосала, за каквото и да било, толкова силно почвала да вика, че я чувало половината село. Хората се чудели какво толкова ставало в доскоро спокойния дом. А тя викала ту по кокошките, че обърнали коритото, от което пиели вода, ту по патките, че съскали или пък прелитали през оградата, ту по прасето, че си разсипало храната. Ту, че дъждът намокрил прането. Ту, че… Причина винаги се намирала.
Свекървата се бояла, че не само съседите, но и синът й скоро можело да почне да недоволства от жена си. А пък ако бъде докаран дотам, че вместо обич да изпитва недоволство към жена си, нищо добро не чакало дома им. Чудeла се как да отучи снаха си от този й лош навик.
- Невясто, я да отидем да наберем къпини! По това време трябва да са узрели - рекла един ден на снахата.
Двете жени отишли в планината. Когато стигнали къпинака, снахата ахнала при вида на огромните, вече напълно узрели сочни къпини. Хапнала от тях и много й се усладили. Беряла, ядяла, беряла и ядяла и навлязла в къпинака. Но къпините така здраво захващали полата й, че скоро не могла да помръдне. Навела се да откачи полата и в примката на къпините попаднала и дългата й коса. Тъкмо да се освободи от една къпинова клонка, друга захващала или полата, или косата й. И никакви усилия не помагали да се изтръгне от плена на къпините. От яд и безсилие с все сили започнала да проклина къпините. Да изсъхнели, да ги изкоренели, никой да не ги берял, къртици да им прегризели корените… Но като чула съвсем същите като своите проклятия да ечат из планината, се смръзнала от страх и млъкнала. Тогава и виковете също замлъкнали. Опитала отново да се освободи, но къпините и сега не я пускали и пак се развикала. Планината отвърнала със същите викове. Невестата едва не примряла.
- Мамо, мамо, мамо-о-о-о? Кой така страшно ми се кара и защо така злобно ме проклина? Какво съм му направила? - А след нея ехото многократно повторяло въпросите й.
- Това е гласът на планината - отвърнала свекървата, която досега търпеливо гледала отстрани борбата на снаха си с къпините, но нарочно не се притекла на помощ. - Тя повтаря каквото чува. Ако човек говори кротко, на нея й е много приятно да го слуша, но чуе ли нещо лошо - сама видя какво става.
Невястата била от равнината. Никога не била ходила в планина и не знаела, че планината може да се разгневи и да отговаря на гневни хора. През нощта от мисли не мигнала. На сутринта първата й работа била да целуне ръка на свекърва си.
- Чедо, какво? - уж се изненадала свекървата.
- Сети се! - рекла засмяна снахата. - Както аз се сетих. И да знаеш, мамо, че много съм ти благодарна за вчерашната разходка до къпинака! А тая планина, като взе да вика, хич не ми хареса.

СВЕТЕЦЪТ

За да се избави от всякакви изкушения, един богаташ отишъл да живее като отшелник насред пустинята. След като пристигнал, няколко дни бил много доволен и горд от решението си. Нямал никакви задължения и грижи. Никой не му досаждал с каквото и да било. Спял колкото иска. Ставал, когато иска. Ядял до насита от големите запаси храна, които бил донесъл със себе си.
- Тук - казвал си - няма как да не стана почитан светец.
Тази мисъл го изпълвала с истинско блаженство. Но скоро храната и виното свършили. Огладнял и ожаднял. Палмите в оазиса, където се бил настанил, били отрупани с фурми, имало и кладенче с вкусна студена вода. Но нали бил свикнал с обилна храна и изискано вино, те никак не го засищали. Та на богаташа започнало и наяве, и насън да му се привиждат току-що опечени пуйки, кокошки, прасенца, погачи, баници. Постоянно му се причувало бълбукане на ароматно вино.
- Е-ех, тук наистина е от хубаво по-хубаво, само дето няма кой да ми поднесе една обилна трапеза!
Нощем пък му ставало студено.
- Е-ех, да имаше как да паднат отнякъде юрган и дюшек, та да се завия и да се стопля!
Появявали се и бурни ветрове.
- Е-ех, да имах сега една макар и съвсем малка къщичка, да се прибера в нея, да се заситя с богата трапеза, па да си легна под топъл юрган на мек дюшек и хубавичко да се наспя!
Скоро се почувствал самотен.
- Е-ех, да имах сега поне един другар за разтуха, та по-лесно да минават дните!
Ден след ден нуждите, а с тях и желанията на богаташа се увеличавали. Днес да имал това, утре - друго. Умът му се изтощавал да мечтае за всичко онова, което му липсвало. Веднъж, както се бил размечтал, чул глас:
- Колкото и да ти се иска, такъв като тебе и в килия да го заключа, пак няма да стане свят човек. Защото ти никога няма да спреш да ламтиш за удобствата и охолния живот, на които си привикнал. А пък и те никак не са ти пречели да бъдеш праведен човек.

МЪДРАТА БРАДА

Прочул се един мъдрец, при когото неспирно се стичали хора от близко и далеч да търсят помощ за всякакви сполетели ги беди. След като внимателно изслушвал молбата, мъдрецът обикновено казвал:
- Почакай да попитам съветника си!
И с дясната си ръка започвал бавно да глади брадата си и я гладел, докъдето стигала ръката му. После с лявата си ръка придърпвал брадата към себе си и отново продължавал да я глади и да я придърпва, докато стигнел края й, който се намирал на метри от тялото му. Често по няколко пъти връщал дясната ръка към лицето си и по същия начин почвал отначало да глади брадата. Всички недоумявали как така някаква си брада може да бъде съветник на такъв прочут мъдрец. Някои дори се чудели дали пък всъщност самата брада не е мъдрецът. Веднъж един човек не се сдържал и попитал:
- Светлейши, как така се съветваш с брадата си? Тя по-умна ли е от теб?
- Още когато бях съвсем млад - отвърнал мъдрецът, - при мен започнаха да търсят помощ много хора. По това време, за да реша какъв съвет да дам, ми беше напълно достатъчно за кратко да потъркам голобрадото си лице. Но брадата ми взе да набожда и постоянно да ме сърби. И затова, когато по навик посягах към лицето си, се възползвах да почеша брадата си. Постепенно осъзнах, че колкото по-старателно я чешех, толкова повече време имах да помисля. Та нарочно започнах все по-продължително да го правя. По-късно, когато брадата твърде много порасна, взех да я поглаждам чак докато стигна края й.
С възрастта колкото по-дълга става брадата, толкова повече време имам да обмисля как да помогна. Така по-рядко бъркам, а с това съм и по-полезен на хората. Затова и реших никога да не я подрязвам.

ОТМЪЩЕНИЕТО

След една люта кавга млад мъж дотолкова се разгневил на съседа си, че грабнал секира и тръгнал да го посече. Като не го намерил вкъщи, продължил да го търси из селото. Тогава срещнал някакъв непознат, който, като го видял колко е ядосан, че и със секира в ръка, се досетил, че работата може да не отиде на добре, та затова го спрял и попитал:
- Момко, накъде така с тая секира?
Младият мъж казал истината.
- Ама, защо толкова си се разбързал? Голяма грешка ще бъде точно сега да намериш съседа си!
- Как така?
- Така е, защото той сигурно те очаква и със сигурност също е ядосан и също е взел секира или нещо друго, с което да ти навреди. И никак не се знае как ще завърши всичко. Може не той, а ти по-лошо да си изпатиш. Много по-умно ще е да го издебнеш, когато е неподготвен.
- Утре ли?
- Не, не утре. Трябва повечко да изчакаш.
- Колко повечко?
- Ами, ами-и-и, да минат, да минат поне, поне-е, поне-е-е десет, не, по-добре двайсет години. Дотогава той съвсем ще е забравил днешната кавга.
- Толкова дълго?
- Е-е-е, та то времето бързо минава, но пък като дойде моментът, ще изпиташ истинска наслада от отмъщението. Известно време съседът ти ще се пържи в страха си и все ще те очаква. Но ти се дръж така, все едно нищо не се е случило, та той да си помисли, че не си спомняш кавгата и че му се е разминало. Ще се успокои и ще я забрави. Ти тогава нанеси удара и си отмъсти.
Докато слушал тия думи на непознатия, младият мъж се поукротил. А съветът му се сторил разумен. Решил да изчака. Първоначално с нетърпение броял часовете, дните, седмиците, после месеците, но постепенно гневът му утихнал и накрая съвсем отминал.
След време, улисан в ежедневни грижи, пропускал да брои дори годините. Така хич не си давал сметка как отминали двайсет и пет години, през които той самият съвсем забравил случката.
Но ето че един ден съседът дошъл да поиска назаем секира, че не помнел къде е сложил своята. Като чул думата секира, мъжът, дето толкова дълго чакал момента на отмъщението, избухнал в неудържим смях.
- Но какво има, съседе? Нищо смешно не съм казал.
- Смея се, понеже, понеже… - задъхвал се от смях човекът и едвам успял да изрече - понеже ти си забравил къде си сложил секирата си, а пък аз, като я спомена, се сетих, сетих се, че щях да правя нещо с моята преди, преди, преди-и двайсет, не преди двайсет и пет години, но пък съвсем съм забравил какво беше. - И продължил да се смее щастлив, облекчаващ смях.
Разсмял се и съседът. Двамата хубаво се посмели, а за непознатия, дето минал преди години през селото и дал мъдрия съвет, така и никой не узнал.

МАГИЯТА

Едни родители твърде много обичали единствения си син. Близките ги предупреждавали, че с прекалена си обич и всеотдайност могат да си навлекат голяма беда, но те си знаели своето: кога друг път, ако не сега, и кой друг, ако не мама и татко ще го поглезят. Нека се почувства обгрижен и обичан. Нали и бездруго животът никак не е лесен. Иска големи усилия. Знае ли се какъв тежък жребий може да му е отреден? А те защо да не му дадат това, от което, като си отидат от тоя свят, може да бъде лишен.
Синът станал мъж, но продължавал като малко дете да капризничи и за всичко да разчита на родителите си. За нищо нямал грижа. На нищо не се бил научил, а пък и никакво желание нямал да го направи. Нали си имал мама и татко, те да мислят за всичко. А те, като виждали докъде са стигнали нещата, започнали да се замислят. И като се размислили, осъзнали каква голяма беда сами са си докарали и каква щета са нанесли на сина си.
Ето защо много пъти опитвали да поговорят с него, че така повече не може да живее, но всеки път се стигало до ужасни разправии. Младият мъж гръмогласно отстоявал, както бил научен, безотказно да получава всичко, което пожелавал. И не отстъпвал. Понякога дотолкова се разгневявал, че родителите му почнали да се страхуват, че ще посегне и да ги бие. Животът им станал безрадостен, горчив и тревожен, но не знаели как могат да поправят нещата, та и на себе си, и на сина си да помогнат.
По това време чули за един чудодеец, който съумявал да се справя с какви ли не сполетели хората беди. И с надежда, че и за тях може да извърши чудо, родителите отишли при него да търсят помощ.
- Тежка е задачата. Много тежка - рекъл чудодеецът. - Ще ми трябват някой и друг ден, за да измисля как да ви помогна. Затова се налага да ми погостувате. Но ви давам дума, че няма да си тръгнете без резултат. Хората се обнадеждили и останали. Останали, но умът им бил все в сина. Кой ще се грижи за него, докато ги няма? Какво ще яде? Кой ще му нацепи дърва и ще му запали печката? Така, в тревога за него, минали само няколко дни, както на тях им се сторило. Една сутрин домакинът им рекъл:
- Връщайте се у дома си! Със сина ви вече всичко е наред. Ще се гордеете с него.
И макар че никак не повярвали на това, което чули, родителите незабавно се отправили към дома си. Бързали да стигнат и да се погрижат за сина си. Все пак от дни ги нямало…
Като стигнали, надникнали плахо-плахо през оградата. Но какво да видят? Синът им, цял облян в пот, без да повдига глава, усърдно копаел в градината. А тя била както никога досега окътана. В нея нямало нито едно буренче. Цялата била отрупана с всякакви плодове. Родителите стояли и гледали. Гледали и се чудели истина ли е това, което виждат, или сънуват и се бояли да не се събудят, ако е сън.
По някое време синът им се изправил, изтрил потта от челото си и вдигнал стомна да пие вода. Тогава ги видял. Гледал ги с невярващи очи. После се спуснал към тях,
прегърна ги и се разридал от радост.
- Мамо, тате, живи сте! Живи сте! Живи сте! А аз къде ли не ви търсих през всичките тези седем години.
- За какви седем години говориш? - недоумявали родителите.
- Ами толкова са, откакто изчезнахте.
Възрастните хора едва сега си дали сметка, че чудодеецът ги е бил омагьосал. Така че седемте години, които били нужни на сина им да се научи сам да се грижи за себе си и сам да справя с всичко, на тях да им се сторят само няколко дни. И докато се чудели как е било възможно съвсем никак да не усетят, че е минало толкова време, чули синът им грижовно да ги подканва:
- Влизайте вкъщи да си починете, а пък и да ви нагостя с отгледаното от моите ръце.

НАСТЪРВЕНИ ПЕТЛИ

Един човек отишъл при комшията да пита нещо. След като разбрал каквото попитал, си тръгнал, а комшията шеговито подвикнал зад гърба му:
- Да знаеш, че като слушам петлите на разсъмване, все ми се струва, че моят по-хубаво пее от твоя.
- Да имаш да вземаш! Цялото село е във възхита от моя петел. И то не само заради мощния му и красив глас, но и заради наперената осанка и по-големия гребен.
- Ти да имаш да вземаш! Моят, освен всичкото, дето го изреди, е по-едър от твоя.
А и гребенът му е по-червен.
- А пък моя е и по-свиреп. Чужд човек не смее да припари до него.
- А моят е…
- Пък моят е…
И от тези в началото съвсем безобидни закачки се завързала препирня, която неусетно се разгорещила. Двамата подели пререкания за козлите, за жребците, а и за какво ли не още.
По някое време, за да избегне по-натъшни разправии, гостът си тръгнал, но се спънал. Обвинил комшията, че той го е препънал. Сега вече възникнала сериозна кавга.
Виковете се носели надалеч.
Като ги чул, друг комшия тръгнал да види какво става, но докато да стигне, двамата вече се биели. Застанал между тях, та преди да успее да ги възпре, самият той получил доста удари. Все пак някак си ги разтървал. Но защо ли не си траял, ами взел, че попитал каква била причината за свадата.
- Петлите - рекъл единият.
- Козлите - рекъл другият.
- Не са козлите, а петлите!
- Не бяха петлите, а козлите!
- Не бяха козлите, а жребците!
И кавгата, и боят пламнали наново и ако спирали, то било за кратко, и отново се възобновявали.
Жената на мъжа, дето отишъл да ги разтървава, гледала през плета и като й станало ясно, че скоро помирение няма да има, набързо опекла една баница. Заварила и едно джезве с греяна ракия. Отишла до плета и все едно че не знае какво става, се провикнала:
- Абе, хора, не измръзнахте ли в тоя студ, не огладняхте ли? Я елате да се стоплите с греяна ракийца, а пък и с топла баница да ви нагостя.
Като чули за баницата и греяната ракия, тримата мъже веднага забравили спора и начаса отишли да си пийнат и похапнат.
- Отде ти дойде на ума? - попитал доволен съпругът, когато гостите си тръгнали.
- Ами, сетих се, че никой не може да разтърве настървени петли, освен ако им хвърли шепа жито.

ВЪЛШЕБНОТО ОГЛЕДАЛО

Работите в едно царство тръгнали на зле. Въпреки вземаните от царя строги мерки, кражбите, лъжите, мошеничествата и всякакви други престъпления не само че не спирали, ами все повече се разраствали. Поданиците на царя сякаш един друг се заразявали да не работят, а да посягат на чуждото и да се издържат с незаконно придобитото.
Царят изпаднал в невъзможност да се справи с това бедствие. Затова изпратил сина си по света със заръка да открие нещо, с което да се въведе ред в царството. Царският син заминал и повече от година не се върнал. Бащата потънал в скръб, понеже започнал да си мисли, че синът му е загинал. Точно тогава, бос и в съвсем прокъсани дрипи, той си дошъл. Носел някакъв голям пакет.
- Ето, тате, намерих това, за което ме прати!
- И какво е то? - зарадвал се царят, който след толкова време и жалкия вид на сина си едва го познал.
- Вълшебно огледало. Придобих го, когото вече се връщах с празни ръце, понеже никъде по света не намерих лек за нашите беди. Всички страни, през които минах, имаха същите. Но ето че съвсем близо до нашето царство срещнах човек, който носеше тоя пакет. Споделих му огорчението си, че въпреки огромното ми желание и старание цяла година така и не успях да се справя със задачата, която ми възложи.
- Е-ех, ех - каза той, - късно ме срещаш. Можех да ти помогна, но царят на съседното
царство, което също е нападнато от вашата беда, те изпревари. Точно сега отивам да му
занеса спасението. Две години как го правя, защото хич не беше лесна работа.
- А то какво е? - попитах.
- Огледало - отвърна ми той. - Огледало, което има свойството да показва с краката нагоре всеки, който през изтеклата седмица е извършил нещо нередно.
Веднага разбрах, че това е нашето спасение.
- Дай ми го - примолих му се. - Онзи цар не знае, че вече си го направил. А ти, след като веднъж си успял, много бързо ще направиш за него друго такова огледало. А пък аз как да разочаровам стария си баща, който цяла година ме чака и се надява?
- Няма как - отряза ме той, - аз съм почтен. Много пари получих за направата на огледалото, а сега ти искаш мошеник да стана?
Дълго му се молих, но той все не отстъпваше. Не отстъпи и дори когато му предложих всичкото злато, което носех, сабята, дрехите и ботушите си. Но чак когато го заплаших, че ако не ми даде огледалото, пред него ще се пробода в сърцето, се съгласи. И ето ме тук с огледалото.
Царят се въодушевил.
- Дай веднага да го видим това огледало!
Царският син почнал да развързва вървите, с които било опаковано, но един от царедворците го възпрял.
- Царю честити, нека не избързваме. Да изчакаме една седмица.
- И защо такова отлагане? Така и така всички сме тук, нека го видим!
- Защото през изминалата седмица всеки от нас може по най-невинна непредпазливост да е допуснал някакъв, макар и съвсем безобиден и незначителен пропуск и сега да не вземе да излезе, че не е съвсем почтен.
- Точно така, точно така! - подкрепили всички царедворци.
Като получил този отпор, царят решил да застане пред огледалото, но се сетил, че предишния ден ритнал хрътката си, а по-предишния ударил плесник на един паж.
Размислил и си казал: „Я по-добре и аз да изчакам да мине седмицата! Какво ще си помислят всички, ако, не дай си боже, огледалото вземе, та ме покаже с краката нагоре? А пък ако и поданиците научат, че така ме е показало, какъв цар ще им бъда тогава?”.
Отложили разопаковането на вълшебното огледало за след една седмица. Царят издал заповед, че от тогава насетне всеки поданик на царството без изключение е задължен редовно да застава пред огледалото. А стражарите зорко да следят кой ще се окаже с краката нагоре и строго да го накажат.
След като се чуло за вълшебното огледало, още на следващия ден мошеничествата, кражбите, изнудванията и всякакви други престъпления напълно секнали. И когато от следващата седмица жителите на царството заставали пред огледалото, нямало нито един човек, който да бил показан с краката нагоре.
От този ден в царството за дълги години се възцарили ред, спокойствие и почтеност.
И така било чак докато някакъв скитник се похвалил на пазара, че преди време успял да спечели много, ама много пари, като продал на един глупав царски син откраднато огледало, понеже го заблудил, че уж показвало извършителите на нередни неща с краката нагоре.