ШИВАЧЪТ ТАРАЛЕЖКО
Тръгна из гората Ежко с игленика. Срещна Заю-Баю на гърба със коша.
- Как ли ми се случи тая среща лоша! - Ежко-Бежко тихо на ума си рече.
- Май че идеш, Ежко, много отдалече! - Заю го попита. Спря се и здрависа Ежко най-сърдечно.
- Ида, Заю, ида, от село далечно! Баба Марта там е спряла да почива. Пролетника пусти цяла нощ де духа, мъничко разкъсал и на нея кожуха. Викна ме в неделя да го позашия! Нали знаеш, братко, страшна немотия. Пък нали си имам деветима сина, ако все гладуват скоро ще загинат. Ти къде си тръгнал, Заю-Баю, днеска?
- Ех, какво да кажа - по цяла неделя ту ме зъбче щрака, ту тресе ме треска! Тръгнал съм в полето! Тръгнал съм при врачка!
- Тебе те не стига, Заю, умирачка!
Иде Кумчо Вълчо. Иде от шубрака. Светят му очите. Остри зъби трака. Пъшка и си вика:
- Хайде, Ежко, хайде, сваляй игленика. Връщам се от село - пусто опустяло. Агънце надигнах. Агнето изплака. И додето мигнах ей от гъсталака кучешка дружина хукна и заскача. Мигом други чуха. Докато избягам, гледам, на решето станал ми кожуха!
- Пуста немотия, братко Кумчо Вълчо, как да го зашия! Ей на тия дупки що ли да ти сложа, нали трябва, братко, да се кърпи с кожа!
- Няма, Ежко, няма, ех, отде да взема! Остър ми е ножа, но къде ще найда да си резна кожа?
- То това е лесно. Ето Заю-Баю тръгнал е на врачка. Май не ще го бива - и без туй му идва умирачка. Без да се тревожа мога да ти кажа, много ще отива, ако те закърпя с неговата кожа! - рече Ежко-Бежко.
Скочи Заю-Баю. Скочи и изтръпна. В миг му стана жежко.
Вълчо го погледна. Сладко се облиза. Мръдна си мустака. Лакомо затрака:
- Туй е май чудесно, хем ще ме закърпиш, хем ще си похапнем малко месце пресно! Стой, Заю, не мърдай, чест ще ти направя, на юнашки плещи искам да положа за чудо и слава малко твоя кожа! - викна Кумчо Вълчо. Три пъти изтрака с точените зъби.
Заю-Баю скочи хукна и додето Вълчо да се дигне, той удари право долу из полето.
- Аз не искам слава, тъй ще си остана, с туй сърце плашливо, но здраво и живо! А пък Ежко-Бежко, за тая измама, аз ще му отплатя много, много тежко!
Оттогава вече Ежко с игленика, гузен и засрамен, всякога се крие и така самотен кърпи, крои, шие.
Заю пък до днеска никому не казва, щом го тресе треска, нито кога ходи за билки, на врачка, но за Ежко пита кой където срещне, кой където стигна, той на всяка крачка.
——————-
в. „Барабанче”, брой № 12, 23.08.1938 г.
