Елена Алекова

По повод Празничния концерт „30 години Хор „Ваня Монева”

Кой твърди, че времето на вълшебствата и сияйните магичности е останало някога, далече-далече, в дълбокото минало на човечеството? Че светът, претърпял хиляди локални, две световни и всякакви други войни, революции и еволюции, възходите и паденията на племена, градове, империи, държави и междудържавни обединения, най-чудати обществено-политически и обществено-икономически експерименти и образувания, ядрени катастрофи, научно-техническия прогрес, покоряването на космоса (макар „покоряване” да е някак силно казано!), създаването на виртуалната реалност, откриването на Хигс бозона (Божията частица) и какво ли не още, е загубил сетивата си за необикновеното и чудесата? Кой? Вероятно онзи, който не е присъствал на невероятния Празничен концерт „30 години Хор „Ваня Монева” на 30 април 2024 година, Велики вторник, в Зала „България”.

30 години Хор „Ваня Монева”, 50 години творческа дейност, 70-годишен житейски път на маестра Ваня Монева. Нищо е да се каже диригент на Хора. Защото тя е създател и съзидател на Хора през годините от 1994-а до днес. И е животворящият източник на Хора. Енергията, музиката, светлината.

Ни повече, ни по-малко, а цели 3 часа на 30 април по повод 30 години на Хора 30 момичета зашеметяваха почитатели, приятели и близки със своите 30 изпълнения (всеки сам да си припомня символиката на тройката в християнството, езотериката и другите духовни търсения на човека). Това всъщност бях два концерта в един! Нещо невъзможно за изпълнение и горене! Невъзможно! Но не и за тях! Момичетата на Ваня Монева, според както ги наричат.

Освен всичко останало, музикалните творби, които в тази незабравима вечер прозвучаха от сцената на зала „България”, бяха жанрово разнообразни, на „първо четене” понякога дори взаимоизключващи се като жанр - и църковно-славянски песнопения („Достойно ест” на Дмитрий Бортнянски, „Святий Боже” на ставрофорен иконом Кирил Попов) и молитвата „Pie Jesu” на Андрю Лойд Уебър (специална адаптация за хор „Ваня Монева” Александър Текелиев и със солистки Мария-Магдалена Брегова-Сидерова и Анна Асенова), и класическата творба „Полетът на бръмбара” от операта „Приказка за цар Салтан” на Николай Римски-Корсаков (специална адаптация за хор „Ваня Монева” Димитър Христов и със соло цигулка Марина Маринова) и фолк-класическите приумици „Дамбара-думбара, Фигаро…” на Георги Андреев, вдъхновени от Моцартовия фестивал в Правец, както и „Вокализа между облаците” на Костадин Генчев, прозвучала премиерно и посветена на Хора по случай неговата 30-годишнина…

Към всичко това - народни песни от различни български региони: „Пирински лазарки” (обработка Илиян Юручки), „Дреме ми се, лега ми се…” (обработка Коста Колев), „Злато моме…” (обработка Красимир Кюркчийски), „Бегала е Вена…” (обработка Стефан Кънев, солистки Симона Петрова, Надя Йорданова, Стилияна Алексиева и Дияна Денева), „Елено, чедо…” (обработка Стефан Мутафчиев, солистка Деница Дойчева), която прозвуча в памет на Павлина Горчева, „Девойко мари хубава…” (обработка Красимир Кюркчийски, солистка Мария-Магдалена Брегова-Сидерова), чиято първа солистка е Бойка Присадова, „Кавал свири…” (обработка Петър Льондев), „Недельо, Недельо…” (обработка Георги Андреев), „Закъснила е Лалица…” (обработка Жул Леви), „Тих вятър вее…” (обработка Стефан Кънев, солистка Мария-Магдалена Брегова-Сидерова), и „Седянка” (обработка Николай Кауфман)…

И още (във втората част на концерта) - „Калиманко Денку…” (обработка Красимир Кюркчийски, солистка Александра Борисова, която впрочем e първото бебе на Хора), „Калино-Малино…” (обработка Стефан Мутафчиев), „Слънчице мило мамино…” (обработка Атанас Илиев), „Завило се хоро голямо…” (обработка Коста Колев), „Ветре ле…” (обработка Красимир Кюркчийски), „Черешо льо…” (обработка Николай Кауфман), „Листни се, горо…” и „Седнало е Джоре…” (обработка Стефан Мутафчиев), „Полегнала е Тодора…” (обработка Филип Кутев, солистки Мария Александрова, Надя Йорданова, Силвия Димитрова, Соня Чакърова), „Дилмано, Дилберо…” (обработка Красимир Кюркчийски) и, разбира се - нима можеше без нея! - „Мехметьо, севда голема…” (солистка Моника Дамянова)…

Цялата тази многожанровост на репертоара, цялото това многогласие на Хора и многоцветието на носиите, незнайно как, се преливаше и сливаше в нещо ЕДНО и ЕДИННО - многожанрово, многогласно, многоцветно - магическо ЦЯЛО (тъй, впрочем, се случва на всеки концерт на Хора!), което изявяваше по съвършен начин таланта на момичета - в индивидуалност и в цялост, открояваше необикновените способности на свещенодействащата - маестра Ваня Монева.

Към края тя, виждайки публиката, която не проявяваше нетърпеливи признаци да си тръгва вече, бе някак принудена да уведоми, с онази нейна едва загатната усмивка, жадните за още изпълнителски шедьоври хора: „Виждам, че очаквате да продължим, но ние… малко се поизморихме”.

Едва тогава и с неохота хората се раздвижиха да стават. Кога бяха изминали три часа - никой не разбра.

* * *
По приумици на съдбата над десет години имам възможност да следя отблизо и отдалеч творческия живот и певческото израстване на тези прекрасни момичета. О, да… Чак сега се усещам, че през цялото време ги наричам „момичета”.

И ги наричам „момичета” без ни най-малкото притеснение от факта, че някои от тях са в Хора от самото му създаване. Толкова са вдъхновени, толкова са въздействащи, когато пеят, че времето изчезва от грейналите им лица.

И стават едно с младостта на най-младите сред тях, които са в Хора само от няколко месеца. Наистина, Хорът владее магията да се подмладява от само себе си с всяка изминала година дори само защото, когато някои от хористките си тръгват по ред обективни причини, на тяхно място идват все по-млади и, по силата на младостта им, все по-мотивирани момичета.

И ги наричам „„момичета”, защото и през ум не ми минава да ги обознача като „хористки”. Защото не са. Защото ни най-малко създават впечатление, че са просто „участнички в хор”. Всяка от тях е индивидуалност.

Всяка от тях е с потенциала на солистка и притежава собствен заряд да взриви с изпълнение публиката. И същевременно - заедно са ОБЩНОСТ. Гласовете им в СЪОБЩНОСТ преодоляват пространството.

И преодоляват потоците на времето. Затова гласовете им са космически, защото преодоляват гравитацията и пренасят слушащите ги в други орбити, а не заради етимологията на даденото название.

Може и да се кипрят група хористки под подобно название, но то ще изглежда гръмко като самомнение и кухо откъм съдържание, ако под фасадата няма наистина такава способност, такава мощ и сила, каквато притежават момичетата на Ваня Монева.

И самата маестра, осияна от светлината им, но и от вътрешната своя светлина, е някак „извънпространствена” и извънвременна и годините не й личат. Няма време да живее като другите.

Времето й тече единствено в съзидаване, в творчество и непрекъснато горене. Във всеотдаденост. Във всепълнота. Използвам нови думи, защото привичните думи за Ваня Монева не са достатъчни. За да оценим онова, което прави, трябва да намираме думи не съвсем познати или да сътворяваме нови.

* * *
Такова е впечатлението ми, откакто я познавам. А я познавам от началото на септември 2013 година. Първата среща с нея и - задочно - с момичетата ме изхвърли (буквално!) в небесна орбита.

Попаднахме, малко случайно, с Ваня и издателя Димитър М. Димитров на мегалитното светилище Беглик таш в Странджа. А след това тя ми подари диск на създадения и изграден от нея хор „Космически гласове на България”, в който имаше и пет църковно-славянски песнопения. След четири години се появи „Псалтир за всеки ден” (2017) - с въведение от шест стихотворения („Вестител”) и „Същинска част”, съдържаща 40 псалми.

Всичките стихове бяха провокирани от досега ми до мегалитното светилище и до нейното космическо изкуство - до това, което се случваше на репетициите и на концертите на Хора, в живожарицата на катадневния им къртовски труд и изумителните им, наистина извънмерни постижения.

На 14 март 2018 година се състоя премиерата на „Псалтира…”, в която Хорът, вече под името „Ваня Монева”, се включи с впечатляващо участие, изпълнявайки шест песнопения. Такова безупречно съчетание между поезия и музика, между стихове и песнопения рядко се случва.

И като акцент в края на вечерта, по изрично мое желание - „Мехметьо, севда голема…”, истински шедьовър, създаден в далечната 1972 година от композитора Иван Спасов и със своята, както казват, „нова визия за хорова песен на фолклорна основа” смятан за неизпълняем.

Неизпълняем за другите, но не и за момичетата на маестра Ваня Монева! Виртуозното изпълнение на Хора буквално парализира публиката. И никой не искаше да си тръгне. Та и из тогава бях принудена да съобщя: „Хора, нашата вечер свърши. Време е да си тръгваме…”.

След две години, в разгара на коронавирусната истерия с извънредните и всякакви други налудничави положения и мерки, навръх Великден (19 април 2020), ми хрумна да направя запис на рецитал по псалми от „Псалтир от всеки ден” в църква. Помолих Ваня да включим и песнопения от нашата обща вечер, на която операторът от БНТ Константин Хаджиев - Косьо бе направил видеозапис.

Искаше ми се в онова изпълнено със страхове, тревоги и несмислена изолация и самоизолация време да подкрепя с духовна поезия и музика хората, които имаха потребност от подкрепа. Маестра Ваня Монева се съгласи.

Така, на 24 април 2020 година в столичния храм „Света Неделя” в присъствието на двама-трима приятели, храмови служители и случайни посетители, дошли да запалят свещица за здраве, се случи рециталът, записан отново от Косьо (Бог да го прости!).

Това вероятно е бил един от последните му записи, ако не последният. И се появи видеорецитал от изпълнение на псалми и песнопения под наслов „За Господ се държа”.

* * *
Присъствала съм на концертите на Хор „Ваня Монева” в София и на други места, на техни изпълнения в концерти с много участници, гледала съм множество видеозаписи на концерти, на които не съм могла да бъда по силата на обективни обстоятелства.

Знаков за мен остава концертът на Хора (тогава името му бе Хор „Космически гласове”) на 10 май 2016 г. в зала 6 на Националния дворец на културата в памет на известния хоров диригент проф. Васил Арнаудов, „кръстник” на Ваня Монева в хоровото дирижиране. Концертът бе под наслов „Да свириш на хор” (по любимия израз на професора „Аз свиря на хор”).

В Отворено писмо до нея тогава й написах:

„Обикновено, когато се казва триумф (връх, апогей и т.н.), се смята, че това е пределът на човешките възможности и оттам-нататък вече няма накъде. За мен триумфът е просто повратна точка за човека. Ако „заспи” на лаврите си, той се срива и наистина изчезва. Но ако продължи, ако има силата и волята да продължи… О, тогава е способен на чудеса. Знам, че си от хората, които продължават напред. Защото да вървиш напред и нагоре постоянно, да гориш с новото е обичайното ти „агрегатно” състояние, това си ти”.

Спомних си тези думи, защото се оказаха… пророчески (звучи нескромно, но тази е думата!). Защото това, което Хор „Ваня Монева” сътвори осем години по-късно, на 30 април 2024 г., в зала „България”, показа, че маестра Ваня Монева продължава напред. И нагоре. Докъде ще стигне? Неизвестно.

Има ли край този неин път? Няма. Кой може да спре човека, който иска да върви напред и има сили, и има воля да върви? Никой. Освен ако самият той не реши да спре.

А маестра Ваня Монева едва ли би решила. Тя е очевидното доказателство, че човешките възможности са безпределни. И откъм сила. И откъм воля. И най-важното - откъм горене и творчество. Това, което видяхме и чухме на тазгодишния празничен концерт, е показателно.

Но дали само силата и волята са достатъчни? Маестра Ваня Монева е категорична: „Вървя смело напред, защото знам, че правя изкуството си с чисто сърце и много любов”. Значи, за да върви човек напред и нагоре, сърцето му трябва да е чисто и любов да го препълва. Много любов. И ненакърнена чистота.

И работата не е само в жанровото разнообразие на репертоара на Хора, което е наистина удивително (от обработен фолклор до кантатно-ораториална музика, от църковна музика до най-модерни поп и джаз композиции, от world music до филмови и театрални продукции, както можем да се информираме отвсякъде).

И не е само в това, че обхваща всички фолклорни области на страната ни и извън тях. И не е защото съвременните композитори, сред които Александър Текелиев, Любомир Денев, Атанас Атанасов, Георги Андреев, Димитър Христов, Румен Бояджиев-син и други, провокирани от пределното изпълнителско майсторство на момичетата, правят адаптации на известни музикални творби или създават свои музикални композиции специално за Хора.

Работата е в цялостното развитие, в цялостното израстване на Хора, зад което като мощен генератор на идеи и осъществявания неизменно стои Тя. Маестра Ваня Монева. Говорещата с ръце. Пеещата с ръце. Творящата с ръце. Танцуващата с космоса.

* * *
Това, което за мен отличаваше тазгодишния юбилеен концерт от всички останали концертни изяви на Хор „Ваня Монева”, бе повече от изненада. Едно на ръка, че за първи път осъзнах огромната работа на маестра Ваня Монева през годините по краезвучните затишия.

Слушателските очаквания за край на музикалната композицията обикновено се свеждат до финалното кресчендо, апотеоз, взрив. И до мига тишина след него. А после избухват аплодисментите.

Маестра Ваня Монева владее очакваните неща. Затова работи над неочакваните. Така на 30 април т.г. бях(ме) все повече изненадвана(и) от затишията във финала на композициите.

Слушателското очакване на апотеоза се чувстваше в залата чак почти физически. А вместо него - затихване. Постепенно. Продължително. На гласовете. На музиката. На мимиката и устните. На ръцете. На движенията на тялото. Публиката в това отношение беше перфектна. Не сбърка нито веднъж. Нито веднъж не наруши затихването - до безмълвието, което преминава в тишина.

За първи път чух подобно изненадващо краетишие на музикална композиция преди време, когато момичетата изпълняваха „Лале ли си, зюмбюл ли си” (обработка Филип Кутев) със солистка Мария Илиева, дъщерята на Ваня.

Мария беше тази, която, вместо да извиси глас на припева, внезапно затихваше, притихваше и с помощта на момичетата превръщаше тишината в животрептящо звънтене.

Беше колкото неочаквано, толкова и извън-редно… Сега дори се хващам, че помня не толкова цялостното изпълнение на „Лале ли си, зюмбюл ли си”, колкото именно това нейно затихване и притихване, преминаващо в тишина…

Някой би казал: „Какво толкова! Краетишието е просто един от начините да се завърши изпълнението на музикалната творба!”. Да, и това е. Но когато е тривиално - като стихване, което именно подсказва край на изпълнението. А когато постепенно превзема тишината, когато с нея се слива и става тишина… Това не е както винаги!

При маестра Ваня Монева нещата винаги не са както винаги, както обикновено. Тя е толкова „напред с материала” - с музиката, с пеенето, с гласовете, че води притихването до онази граница, до онзи предел, където те изчезват и започва да звучи не звукът, а тишината.

Тази музика на тишината трептеше и се усещаше във въздуха на зала „България”, докато ние, от другата страна, удивени проумявахме, че гласовете са заглъхнали, потънали, изчезнали, няма ги, а нещо продължава да трепти, да се носи, да звучи, но без да е звук или звуци, в нас и през нас - отвъд нас.

* * *
Тогава именно, в тази звучаща тишина, за първи път усетих, че ние не сме от „другата страна”, а сме от същата страна, на момичетата! Защото светещият им полукръг от сцената (не знам защо винаги ми се струва, че момичетата на Ваня Монева светят) постепенно започна да се разширява, да се съединява с нас, слушателите, които също образувахме звучащ полукръг, но в обратна перспектива, сякаш отзвук, ехо, но не съвсем точно това…

Изпълнители и слушатели се смесиха и станаха ЕДНО и ЕДИННО… И образуваха, в пространствата на залата или на съществуването, нещо като кръг - от светлина и тишина, която звънтеше отвън нас и като че отвътре в нас… отвън и отвътре едновременно…

И този кръг растеше и се разрастваше, но не само в една плоскост, а във всички посоки, според както светлината се разраства. Напред и назад, наляво и надясно, надолу и нагоре… към тоя свят и към другите на светове… На изток и на запад, на север и на юг… и тъй нататък - в неизброимите посоки на световете…

Превръщаше се в животрептящо кълбо от феерия багри, звуци, словеса, възторзи, красота, слънца, смутени усмивки, смях… Бяхме участници-съучастници в някакво необикновено тържество на битието. В апотеоз на съществуването…

И в центъра на всичко това - маестра Ваня Монева! Като че ядрото на светлината, тази - разпрострялата се на длъж и на шир, на горе и на долу във времето и безвремието, в пространствата и отвъд светлина…

* * *
В такива именно мигове те обзема онова смътно усещане, и дори не усещане, а сигурност, абсолютната убеденост, че човекът е наистина център на вселената и на всичко, според както, по свидетелствата, Господ го е замислил и поставил още в самото начало:

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята…” (Първа книга Моисеева - Битие 1:26).

И според както е било удостоверено по-нататък във вековете от псалмопевеца Давид:

„Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му…” (Псалтир 8:6-7).

И че човекът, може би, като „образ и подобие”, побрал, примирил в себе си земята и небето, материята и духа, е дори по-висок от ангелите - според както учат Светите Отци на Църквата и учителите на човечеството и на човека (свети Григорий Палама, преподобни Григорий Синаит, Иоан Дамаскин и други) онези, които има уши да чуят и очи да видят.

Но преди това… преди този шеметящ концерт…

Боже, колко послушание, каква дисциплина и самоотверженост у маестра Ваня Монева в изпълнение на предназначенията за нея на земята, в изпиването на горчивата чаша на всеки ден, без ропот, без отклонение и малодушно бягство.

Колко тиха радост в победите. Наистина победи, грандиозни и внушителни! Въпреки трудностите. Напук на невъзможностите, на изнурителните репетиции, катадневните проблеми, битовите неуредици, неразбирателства, зависти и злоби на деня. С всеотдаденост. С всепълнота.

И разбира се, с чисто сърце и много любов. Както може да го прави само тя, маестра Ваня Монева. Със своите космически момичета, разбира се.

1 май - 2 юни 2024