Таньо Клисуров

Съдбата на поета от провинцията е по-различна от тази на поета в столицата. Той, на първо място, живее в по-различна атмосфера – често пъти атмосфера на неразбиране, на незачитане, на подценяване. В столицата е по-друго. Постоянно или почти постоянно си на фокус, казано образно, различните медии те канят на интервюта, новите ти книги се представят публично и ехото се чува далеч зад пределите на София, пък и, казано с езика на улицата – гладен няма да останеш, все някъде ще дадеш я стихотворение, я статия и ще получиш някакъв хонорар. Не, това не е оплакване. Това е опит да ви обърна внимание, че поетите, като част от интелигенцията в провинциалния град, не водят пълноценен творчески живот, те просто оцеляват. И ако ние, техните съграждани, не ги дарим поне с вниманието си, а нека си признаем, не го правим твърде често, ако самите поети, да речем от Стара Загора, Смолян, Бургас, Пловдив, Варна, не си подадем ръка и не засвидетелстваме внимание към новите си книги, то наистина каузата ни е загубена.
В контекста на казаното виждам и по-дълбокия смисъл от срещата със смолянския поет Ганчо Керечев и неговата книга „Тревожна тишина“. Заглавието й е разтревожено. И наред с другите причини, аз допускам и тази, за която отворих дума. Защото съдбата на Ганчо Керечев не е по-различна от съдбата на който и да е български поет, роден в провинцията и обрекъл се да живее там. Впрочем, като стана дума за верността към един град, се сещам, че нашият поет има стихотворение, озаглавено „Раздяла с един град”: “Ще чакаш и ще искаш пак да чуеш, казва поетът, гласа на мойта кръв, забила в тебе червеното си копие до обич. И светли незабравки ще увяхват. И тичащи потоци ще проплакват. Гори зелени ще отзеленяват. Пръстта дори ще измени цвета си! Но аз при тебе няма да се върна.” Аз разбирам смисъла на това стихотворение като равносметка за онова, което градът дава на поета, и онова, който той дава на града си, и че истинската цена и на двете се разбира едва когато той си тръгне и от града, и от живота.
Стана дума за верността. В книгата на Ганчо Керечев тя е като основата, като грунда за картината на художника. Върху тази основа той нанася багрите, образите, но без нея те просто няма да се получат. Верността е въздухът за поколението поети, към което принадлежи смолянският автор, към което смея да причисля и себе си. Вярност към България, към една идея, към поезията, към човека, когото постоянно възпяваме и за когото създаваме творбите си. Това не е приумица, то си е верую. За съжаление, имам усещането, че за новите поколения поети подобно нещо изглежда старомодно, преексплоатирано, в разрез със съвременните тенденции. И никак не е лесно да отстояваш веруюто си днес. Както Ганчо казва:

„В мен стрелят.
Отвън и отвътре в мен стрелят.
Навярно искат да проверят
колко може да издържи на куршумите
един българин.”

Е, Ганчо Керечев доказа, че има сили да издържи на коварните и понякога невидими куршуми на съдбата, която в един ден му изпрати страшни вести от Еверест, да речем. И като пукот на поразен от гръм, но непрекършен родопски бор се изтръгват стиховете, посветени на неговия героичен син Христо Христов:

„Боже, вразуми над мен небето!
Разтопи оловната му броня –
лъч единствен нейде да просветне,
тишината бяла да прогони
с вик на птица, или с гръм на ручей.”

За човек, в чиято ценностна система верността е на почетно място, кое може да бъде най-скверното нещо? Предателството, разбира се. В „Тревожна тишина“ има стихотворение, което е озаглавено „Предателят”.

“Конкретен е предателят на Левски,
конкретен, аз съм сигурен в това.
И знам, че той живее и до днеска…”

Разобличителните слова на Керечев срещу предателството, по моя преценка, са сред най-силно изречените на тази тема в съвременната ни поезия. Точни, изпратени право в целта, пълни с изобличителна енергия.
Понеже заговорих за една тема от книгата, видяна в контекста на съвременната поезия, искам да кажа в тази връзка за още един безспорен успех на Ганчо Керечев. В началото на стихосбирката си той има едно кратко четиристишие. Но по сила то не само блести в книгата, но и се родее с най-добрите постижения в лириката ни. Само четири стиха, а в тях е събрана 13-вековната българска съдба:

„Едното й море е Черно.
А другото е Бяло.
Като съдбата й е Черното.
А Бялото – илюзия.”

Ганчо е съкровен поет. Това се усеща и в стихотворенията, с които засяга т.н. граждански теми: „Баладично посвещение”, „Нарочен монолог”, „Вик”. Керечев умее да пречупи и големите теми на съвремието ни през душата си, да ги накара да зазвучат интимно, сърдечно. А има ли друг път, друга възможност освен тази, подобни стихове да докоснат и читателските умове и читателските души? Ганчо го прави. И понеже му се отдава по-трудното, когато пък пише за най-близките си, за любима, за син, за баща и майка, за дъщеря, поетът е наистина в стихията си. Светла обич, непринудена нежност, непреигравана искреност пронизват стихотворенията „Обичай ме сега”, „Река”, „Сантиментална поема”, „Песен за Петра и Христо”. Наистина, тук е ключът за обяснението: защо Ганчо Керечев умее да ни убеди, че силно и искрено обича родината си. Ами защото силно и искрено обича близките си. Само човек, който умее да дава толкова много на съпруга, родители, деца, може да дава много и на България. Не вярвам на онези егоисти, слугуващи на егото си, егоистично обичащи с някаква робовладелческа любов близките си хора, че могат да бъдат и истински патриоти. На Ганчо Керечев вярвам, когато изповядва:

„Танцуваше до мене мила
и светеше като звезда.
Звезда да беше се родила,
не би изглеждала така.”

А за баща си пише:

„Добър като земя.
Като небе огромен.”

За майка си пък с не по-малко вълнуващи думи:

„…като Деметра стъпваше
с мотика на изящното си рамо…”

Ганчо Керечев пише еднакво добре и в класически, и в свободен стих. При него няма насилие над стиха, каквато и да е неговата форма. Той се разгръща и мелодично-песенно, и с мека лирична широта, без да си помага, както казва Далчев, с римите като с патерици. Ганчовите стихотворения звучат естествено. Любопитното е, че внушенията им въпреки това са съвременни, модерни дори. Ето пример от стихотворението „Часовник”:

„Механизъм,
бял циферблат,
две стрелки.
…..
Но се вгледай във тях –
помисли
всеки такт, всяко малко движение
ни донася неща неочаквани.

Колко странно.
Две голи стрелки
дават тон на сърца,
дават пулс,
носят радост в сърцата, в света,
плисват синьо небе във очите.

После пак
по същия път
си отнасят каквото са дали.
Всеки тръгва със тях
и върви,
а не знае къде ще го спрат.”

Руският поет Евгений Винокуров беше казал приблизително следното: поетите се делят на два основни типа – автентични и имитиращи поезия. Първите са драматично-тъжни, болезнено чувствителни, искрени. Истинската поезия се ражда точно от болката. Вторите са бодряци, припяващи празнични химни. Ганчо Керечев е определено от първия тип. Не се притеснявам да го заявя. И още: той е една твърде универсална личност – с интереси и в драматургията, и в режисурата, завършил е в Харков точно специалност, свързана със сцената. И както на Окуджава, в едно негово стихотворение, на някого може да му хрумне: дали Ганчо не е сбъркал века, в който да се роди? Времето на подобни извисени личности сякаш е друго.
„Тревожна тишина” е единствената засега книга на Ганчо Керечев. За някого това може да се стори неестествено. И сигурно ще има право. Един поет, който с името си присъства отдавна в съвременната литература, а човешки, творчески и граждански осезателно и незаменимо в Родопския регион, издава творбите си, събрани на едно място, толкова късно.
Но аз имам различна гледна точка. Както Павел Матев трупаше своите мълчания, както Атанас Далчев беше писал:

Мълчах години непрестанно
с опустошен от мисли лоб.
И днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб”,

така и Ганчо Керечев, събрал енергиите на своя тежък, но по своему щастлив и достоен живот, ни предлага „Тревожна тишина”, една зряла изповед на преминалия и през рая и през преизподнята човек, който най-сетне е решил да ни се довери. Остава и ние да бъдем достойни читатели на поезията му.

Ганчо Керечев. Тревожна тишина. Лирика. Издателска къща “Проглед”, Смолян, 2009.