НА ПОСТ
Калиакра. - То сън ли детински, или приказка някаква беше,
или спомен, случайно избликнал, и незнайно когашен и гдешен?
Не, аз виждам: пълзя по скалите - обгорен, гологлав, босоног, -
и пред мене е само морето, а над мене - небето и Бог.
Сред вълните, безгрижно игриви, стадо черни делфини се мятат.
Нажежена от жаркото слънце, като огън ме пази земята. -
За последен път седнах тогава до безкръстно самотния гроб,
за последен път, смъртно разкъсан, да реша: бежанец или роб?
И аз тръгнах. - Далече остана - и гористата стара могила,
и до нея, селцето ми родно, като в майчина пазва се свило,
и бедняшките гробища бели, дето всички обичани спят,
и в полето, към Добруджа равна, лъкатушно извилия път…
Калиакра, - от седем години тук на поста стоя - и те гледам:
тъй позната, и близка, и родна - и миражно далечна и бледа. -
И когато край поста от север параход приближи - като вест -
като в съне аз знамето вдигам, и за тебе - отдавам му чест!
———————-
сп. „Стефан Караджа”, г. 2, бр. 19, Варна, август 1932 г.
