Академик Марин Кадиев на 85

интервю на Георги Майоров

- Драги приятелю Кадиев! Толкова години бдиш над българския език и българското магично слово, как в онези богати на въздишки години Маринчо в родното ти село Душево e подушил любовта към книгата?

- Баща ми ме научи да чета и пиша на пет години - притежаваше голяма библиотека; имаше дюкян с книжарски щанд. С книги го снабдяваше неговият приятел - севлиевският интелектуалец и дъновист Сава Калименов, собственик на книгоиздателство „Братство”.

Помня с кола минаваха и оставяха книги за продаване Здравко Сребрев, Никола Никитов, Ангел Каралийчев, Фани Попова - Мутафова, с която след реабилитацията й съм имал интересни разговори.

А баща ми беше един неосъществен писател  - пишеше стихове и разкази. Та съм расъл освен в селска трудова атмосфера и сред интересен книжен свят. Баща ми непрекъснато рецитираше Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, а от чуждите - Лермонтов, Хайне, Петьофи. И сега имам техни първи издания.

- Да кажеш нещо за фамилията! Някой от предците ти ли е бил кадия, или е прекадил на цялото село, та фамилията ти да кади така известно?

- Моите предци са се преселили от съседното балканско село Млечево. Праотецът се е казвал Ценьо, знаел да чете и пише. До него се допитвали всички. Той решавал спорните им въпроси. За всичко казвали: да питаме кадията! И до днес там има местност Кадийското.

Но аз съм правнук на двама опълченци. Прадядо ми по бащина линия е Димитър Колев - Комитата. Бил е ратай в Румъния и когато се обявява Руско-турската освободителна война през 1877-а година, се записва в Българското опълчение. Сражава се на Шипка, раняван е, оживява и е един от първите кметове в селото. Умира през 1920-а година.

Другият ми прадядо по майчина линия - Иван Цонев - Ковача, участва в Новоселското въстание от 1876-а година. После е в Опълчението и в Сръбско-българската война през 1885-а година. Умира в 1938-а година. Неговата жена - баба Дена, беше дълголетница.

Помня я как ме галеше и казваше: „Маринчо, с тези ръце съм се ръкувала с Цанко Дюстабанов и съм го посрещала с баница в къщи. После дойдоха турците, почна клане и ние се спасявахме  из горите под Марагидик. Аз пазя паметта им. За тях е писано в много книги”.

- Къде са Севлиевските гънки, къде е Пловдивското равно поле!  Как прескочи Стария Балкан, какво те върза за тепетата на Пловдив? Севернякът ли те продуха или пожела отблизо да чуваш гордия химн „Шуми Марица”?

- В Пловдив ме докара съпругата ми, тя е пловдивчанка, с нея сме състуденти по специалността Българска филология. Имаме две дъщери - филоложка и психоложка - всички сме хуманитаристи. У нас освен книги, друго няма. Около десет хиляди са. А Пловдив е рай за българската духовност и съм отлично тука.

- Как стигна до институтската катедра? Влизаха ли лекциите ти в засмените уши на студентите?

- През 70-те години в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски” се откриха филологии, явих се на конкурс, спечелих го и така 35 години ръководих методиката на литературата. Не четях, а говорех лекциите си, а мои студенти са из цяла България и в чужбина и във всички сфери на живота. И до днес непрекъснато ме канят  на срещи, да представям писатели.  Значи, нещо е останало в душите им.

- От годините на дистанцията как виждаш висшето образование по филология и въобще?

- Филологиите вървят добре, но има много висши училища и не всички дипломирани си намират работа по специалността. Тогава за какво си учил пет години, след като не можеш да се реализираш професионално. Липсва планиране и прогноза за висшето образование. Това е голям проблем и не искам да го коментирам.

- Ти си обаятелен литературен критик. Как разбра, че те бива за тази цел, кой  те вдена в гребена на критиката и кога?

- Още от дете, като прочета книга, изпитвах силно желание да споделя вълнението си от прочетеното с приятели, с близки и роднини. А това са първите наченки на преподавателската дейност и на критическото начало.

Това е неутолима жажда да изразиш своите мисли и чувства,  своята оценка за дадена литературна творба. Това го почувствах още в ученическите години в прогимназията. И от писмените съчинения.

- Главно кои теми третираше с твоя критичен език в самостоятелното предаване „Не мога да мълча”  по телевизия „СКАТ”? Ползваше ли бележки, или пак  се осланяше само на ораторското си умение?

- В това предаване имах една цел - да коментирам и показвам  не само известни, а и много талантливи, но неизвестни писатели. А такива има много. Те нямат публична изява главно от завист. Това е непреодолимото его на творците. Никога не съм ползвал бележки - подготвям се и говоря, без да чета. Това най-много въздейства на аудиторията.

- Художествен портрет се изгражда и чрез интервю. Искам да ширна твоят естетически вкус, а беше толкова нехаен към своето творчество. Едва ли не насила те накарахме да впрегнеш в книги своята литературна критика. Защо беше така?

- Устното слово е много по-богато от писаното. Известна е максимата, че по един начин се пише „Да”, а се произнася по много различни начини, защото интонацията не може да се опише.

Тя се възприема само чрез слуха, както музиката. И затова повече говорех и по-малко пишех. Писането изисква повече време, но напоследък пиша, защото писаното остава, а говореното изчезва веднага.

Но преподаването в училище и в университетите трябва да е чрез устно слово. Иначе, вадиш лист, четеш, а аудиторията скучае. Ти не гледаш нея, а листа. Не става дума да се помни фактология, за нея трябват бележки. В древна Гърция, оратор, който четял, го осъждат на смърт.

Днес всичко чете. Две думи да каже, чете ги. Представяте ли си в театъра артистите да си четат текстовете на представленията.  Или учителите да си четат уроците пред учениците. Ще настъпи невнимание, скука,  а скуката според Библията изсушава костите.

- Благородно завиждам на свежата ти памет. В своето говоримо слово вплиташ цитати или стихове от бележити личности. По наше време научавахме стихотворения наизуст. Сега настъпи „модерна мода”, телефоните са хитрите подсказвачи, накъде отиваме? Ицо Хазарта от Пловдив се готви да става министър на образованието или на културата, но е против наизустяването като методология. Ти си специалист и точно в тази област. Не вървим ли към висши  незнания?

- Точно така е - незнание. Да не знаеш стихотворение, или поне куплет от нашите поети класици е срам. В разни телевизионни реалита и в други изяви, известни хора се орезилявт от подобни незнания. Трябва да се върне старата учебна практика в училище де се учат наизуст определени стихове на класиците, които ни правят българи.

- Вече двадесет години си несменяем председател на Съюза на независимите български писатели. Как удържаш юздите на тази неблагодарна работа?

- Никой нс иска да ме смени, защото работата е безплатна. Може би съм наивен, но аз съм единствения случай. Безкористно ръководя национална творческа организация.

Съгласно Божията повеля - давай, вместо да вземаш! Топли ме доверието на хората. Те ми съчувстват,  помагат ми и ме стимулират. Това е духовна радост,  която няма монетна стойност. Имам добър екип от хора, като мен безкористни. Значи не съм сам и затова всички наши членове ни подкрепят. Това е сюжет за голям разказ, но за това, друг път.

- Обикаляш цяла България, навсякъде садиш българското слово. Радостно е, че и на тези години ставите ти те издържат. Как се справяш с ролята на съвременен апостол на словото?

- Всичко е даденост, някаква предопределеност. Наистина съм обиколил цяла България - от Силистра до Петрич, и от Видин до Свиленград. За 65 години съм представил на живо няколко стотин писатели в около 11 000 срещи. Никога не съм се натрапвал.

Винаги са ме канили и са ме молили да ги посетя с еди-кой си писател. Като пътувам по нощите съм се питал: За какво е всичко това? Но като си спомням светналите очи на очакващите ни читатели, се изпълвам с неизмерима топлота и радост, че съм нужен и желан.

Читалищата, училищата в големите и малките селища нямат пари. Доволен съм бивал само пътните да ми платят. Почти всички писатели отказваха хонорари. Те очакваха да узнаят как се възприемат творбите им от читателите.  Писатели, които имаха коли, пътувах с тях - като Н. Хайтов, П. Матев, К. Калчев, Кольо Георгиев, П. Караангов, Н. Инджов, Дамян Дамянов, Л. Левчев, Д. Цончев. Много са, да не ги изброявам.

Но в повечето случаи съм пътувал с какъвто транспорт има. Примерно за срещи на Генчо Стоев, Д. Мантов, Йордан Вълчев, Д. Жотев, Давид Овадия, Иван Динков, Ал. Миланов, Станка Пенчева,  Лиляна Стефанова, Радко Радков, Евтим Евтимов, Георги Свежин, Боян Болгар, Димитър Пантелеев, Ефрем Каранфилов, Йосиф Петров, Лъчезар Еленков, Слав Хр. Караславов. Много са, не могат се изброи.

Гордея се, че съм представял Елисавета Багряна, Дора Габе, Ана Каменова,  Димитър Талев, Емилиян Станев, Веселин Андреев, Орлин Василев, Йордан Радичков, Симеон Султанов…

Но, много се прехвалих, стига толкоз. От живите големи съм обикалял с Пелин Пелинов, Марко Ганчев, Георги Мишев, Матей Шопкин, Георги Константинов. Много ги обичам, да са живи и здрави!  И още, и още… Колкото се отнася за ставите, имам си болежки, но още ме държат. Духът побеждава плътта, а мисълта, че съм с такива хора, смекчава болките.

- Имам преки впечатления колко топли отношения пазиш с храбрите писатели Николай Хайтов и Любомир Левчев. Как се сдуши с тях? Те не бяха от леснодостъпните.

- Никой писател не отказва срещи със своите читатели, особено с добрите си читатели. Аз бях един добър читател и до тях се добирах с доброта. Майка ми даде завет: „Бъди добър и канят ли те, ходи да говориш! Това е от Бога дадено - да радваш хората”. Просълзявам се от думите й.

-  Кое най-много те радва и ядосва в живота?

- Това е тема за цял доклад и за научно изследване. Радва ме това, за което говорих досега. Обичам да преподавам и да анализирам писателските произведения. А тревогите ми са много.

Ядосвам се от липсата на възпитание у нас. То е преди образованието. Какво значи образован човек?! Да имаш знание и да го прилагаш практически в дадена професия - лекар, инженер и тъй нататък.

А възпитанието започва от семейството, от училището и обществото. Възпитанието предполага добродетелност и да се потискат пороците. Има ги в Седемте смъртни гряха и в Десетте Божи заповеди. Аз познавам безброй образовани,  но невъзпитани хора.

Погледнете какъв зверилник е на улицата, в заведенията, дори в училищата и в Народното събрание. Да викаш и да клеветиш,  да лъжеш и мамиш, да крадеш и да убиваш - това са проблеми не на образованието, а на възпитанието.

Знаете ли колко агресори и палачи са образовани, но защо имат тези пороци? Защото нямат съвест, морал и скрупули. А целта на литературата и изкуството е човекът да бъде по-човек, да бъде добродетелен. Ние и у нас, и в световен мащаб, сме озверели. Къде е човещината ни?

- Ние с теб сме родени в един и същи ден, в един и същи месец, в една и съща година. Аз знам себе си, но ти как се чувстваш в своята патриаршеска възраст?

- Добре се чувствам и на тази възраст с памет и мисъл. Това е от Бога дадено. Само той знае докога ще бъдем, но мисля, че ако сме по-човечни, ще ни държи по-дълго на земята. Науката е доказала, че всички дълголетници са били добри и сърдечни хора. Злото изяжда човека, а добротата го извисява.

- От Съюза на българските писатели наскоро получи почетна Грамота за принос в съвременната българска литература. Не е имало случай един писателски съюз да отличи писател от друг съюз. Как тълкуваш това?

- Това е признак на голямо взаимно уважение. И така трябва да бъде.

- Какви са важните ти настоящи ангажименти? Желая твоето ярко слово да не заглъхва!

- В същия ритъм съм, както и до сега.  Пътувам, изнасям лекции по литературни проблеми, представям писатели. Така осмислям дните си. Върша само добрини, но срещам много злост и най-вече завист.

Затова имам един девиз от древните римляни: „Хора, дайте да се надпреварваме по човечност!”. Само така ще се съхраним.