ДУША НАРАНЕНА
ДУША НАРАНЕНА
Нося в себе си много години
и да кажа на никой не смея,
че от болка сърцето ми стине
и с душа наранена живея.
И до днес по селата в Буджака
все се тачи и много отколе
ходят малки деца да сурвакат
и курбани по празници колят.
Бил сам десет-дванайсетгодишен
(да е забравено хиляди пъти)
мен ме будеха: „Да станеш, Мише,
да помогнеш, майко, да шетам!”
Ставах. Носех вода и съдини
и от плевнята слама със коша,
и ме караха /сърцето ми стине/
да подам на касапина ножа.
Със ръка аз трепереща, детска
таз студена стомана подавах
и забиваше ножа по селски
в гръцмуля касапина здраво.
Топла, алена кръв мълчаливо
по ръката и ножа течеше,
виждах, капка по капка застиват
по снега като черни череши.
Тези капки застиват в душата
и с години във нея остават.
Не! Не карайте, моля, децата
на касапина нож да подават.
Кишинев, 1981 г
ТРЕВНЕНКА
На Татяна
Граничеща със призраци, видения,
с очите, веждите крилати,
вървеше тревненско творение
със златна ябълка в ръката.
И пълнеше това блаженствено създание
със младост буйна махалата.
Вървеше не жена - предание -
със златна ябълка в ръката.
И с стръв на луди самодиви
във валс се виеха листата.
А тя, надменно горделива,
вървеше с ябълка в ръката.
Край кулата на царска Трявна,
по моста римски над реката,
вървеше горда, тиха, бавна…
Със златна ябълка в ръката.
И пълнеше с библейска святост
и с всичко земно-греховато
жената с буйна, жадна младост
и… златна ябълка в ръката.
Трявна, 1993 г
ЦАРЕВА ЛИВАДА
„О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.”
Димчо Дебелянов
Малка гара Царева ливада,
тих балкански кръстопът.
Залез морав бавно пада,
дълги сенки бавно мрат.
Тук река дъга извива
край метоха и скалата.
Тайнствено нощта попива
звуците на планината.
Сам-самин из село скитам.
Слисан, гледам с поглед лих
как звезди реката вплита
в моя тих, случаен стих.
В селски късни кафенета
пия твърдо питие.
Ах, проклет да е поетът,
уреждащ свойто битие.
Слаб е този, който
гасне мълком до амина.
Блазе на този, който знае,
че има майка и родина.
1994 г.
СТАРИЯТ РИБАР
Прецъфтяха липите в Силистра,
Дядо Еньо отиде за сняг…
На кубето и кръста, увиснал,
лъч вечерен се пръска от смях.
Мокра мрежа, торба и лопата
мъкне стар липованец-рибар.
Сякаш Господ по залез е пратил
на земята ни ангел стар.
Крачи бавно - и морен, и потен,
със усмивка във гъста брада,
а вървежът му, земно самотен,
в здрача морав оставя следа.
Няма ни жена, ни роднини -
те под кръст липовански лежат.
Само Дунавът знае прежни години,
само Господ - че носи душа.
Кърпи стара продънена лодка -
с ламарини, пирончета, тел.
Пий на екс - ракия и водка.
Не понася цигари и гел.
… И понесе се Дунавът, слисан,
щом се чу, че до срутен дувар
е починал и дядка Алисим -
липованецът - беден рибар.
А липите от вятъра гънат
черни клони, покрити със скреж.
На кубето, над кръста - разпънат,
лъч вечерен трепти като свещ.
юли, 2003 г., Силистра
В „КОПАРАНА”
„Здесь снова пьют, дерутся и плачут.”
Сергей Есенин
Квартална кръчма, пушек, разправии,
едни и същи „образи” седят.
Бохеми духом. Евтина ракия.
А щом е евтино, то всеки е богат.
“Ще се оправим рано или късно,
приятелю, бъди ти оптимист!”
Изрече един рошав и небръснат,
в живота и на сцената артист.
И вярваше със цялата си същност.
И пиеше не само за „адет”.
Какво значение -
бръснат ли, небръснат -
той мислеше градивно занапред.
През погледа на евтина ракия,
светът бе друг - по-светъл и по-млад.
И пий Артиста, пий народът, пие!…
Във кръчмите - бунтовния площад.
И само там душата се бунтува,
наблягайки на евтина ракия…
Артиста вярва, искрено жадува -
с едно око да види управия…
САМОТНИК
Той живееше на седмия етаж,
със тераса към дунавската дига.
С тридесет и седем-годишен стаж,
но без пенсия… Точките не стигат.
Бе забравил децата си в лице:
един е в Австрия, другият в Неапол.
Сух. Висок. Като пачо перце,
посинелите устни захапал…
Всяка сряда купува за грош
тъй наречена „Клетата възраст”.
Пийнал пее, а трезвен е лош.
На псувни го избива и дързост.
Псува всичко и всички на екс:
Седесари, Царчета, Гербари.
Наизустил си е краткия текст
от две думи: „Убийци”, „Гробари”.
Той се връща в дома призори -
сам не знае къде се е скитал.
Няма здраве и няма пари,
за акъл - не го питай…
Спря „часовникът” в осем без пет.
И откри го съседът-арменец.
… На стената проплака портрета
на прадядо му - опълченеца.
