ГАЙДАРЯТ
Три часа земя и небе се бяха слели в едно. От надвисналите облаци, натежали като пълна пчелна пита, вилнеещият средиземноморски циклон изля пороен дъжд.
Студената му стена навяваше отчаяние и нещастие на хората, които бяха сключили мълчаливо ръце и гледаха тъжно бушуващата стихия.
Само за минути след това по многобройните малки и големи пътища, нарязани от коловозите, тръгнаха мътни порои и се носеха към суходолието.
Там преливаха в река и голям воден стълб се носеше с бясна скорост. Той бучеше и рушеше всичко пред себе си.
Прииждаха цели купи слама и сено, помели безжалостно труда на хората. Ревяха телета, които се хвърляха в предсмъртна агония над вълните и търсеха спасение. Кон се мяташе, надаваше сърцераздирателен зов с цвиленето си, искаше да намери спасение, но усилията му оставаха напразни.
Четири жени, които се прибираха с мотики на рамо от лозята, щом видяха бушуващата стихия, която идваше насреща им, бързо се покатериха на тополите.
И когато краката на последната се отлепваха от водата, бурята удари дърветата, но те издържаха бесния й напор.
Тревожни викове се извисяваха и надвиваха бученето. Водата безмилостно вилнееше и нивото й се вдигаше нагоре. Блъскаше се в стените на старото корито.
Сенчестата студенина и страхът все повече и повече завладяваха всички, които бяха дошли тук като гледаха мълчаливо и тъжно.
Изстинала, земята стенеше. Изви се вятър, който виеше и сякаш набираше сили от мъката на събралите се. Чуваха се викове, плач и стенания, които потъваха в мъртвата й утроба.
И в тази тъжна вечер от северната страна на селото, където беше най-равно и водата се беше разляла нашироко като стигаше до коленете, се дочу писък на гайда. Дебелият глас на ручилото още повече смразяваше и бученето му потъваше в неизвестността.
Мелодията се потапяше в сребърните искрици на изгряващия кръг на луната. Хората се извърнаха и пред техния поглед се открои фигурата на техния съселянин Митето - гайдарят.
Бос, със запретнати крачоли на панталоните, краката му жвакаха в рядката кал. Но той сякаш не обръщаше внимание на това. Свиреше си спокойно, пренесен като че ли в един друг свят.
Слаб на пръв поглед, хилав, дори крехък, все вървеше, а в очите му проблясваха малки пламъчета. Жълтеникавата брада и сивата бледност на лицето му не хармонираха с младежките му години. Но мелодията - бавна и тъжна като всичко това, което ставаше наоколо, караше насъбралите се да потръпват.
- Гледай ти, хора и животни загиват, а той с гайдата засвирил! - подхвърли някой от тълпата.
- Оставете момчето, бе! - обади се друг.- И да викаме, и да крещим, бедствието няма да спрем. А пък мелодията си я бива. И за кураж, и за утеха, като балсам е в такъв миг за душата. Бог да го благослови! Кой може да намери сили в себе си и в това тежко влеме да свири. С това може, с това помага човекът.
- Ха така, Мите, давай, давай! То на мене нищо не ми остана. Кокошките и пуйките се издавиха и пороят ги отнесе. Мазето е пълно с вода. Бурканите, приготвени за зимата с толкова труд и те потънаха в тинята. Поне тази песен да ми остане в душата. Тя е надеждата - другото вече го няма. - нещо задави Вълчо кожухаря и той не можа да довърши думите си.
- Музика, бай Вълчо, музика й трябва на тази стихия. Загубиш ли вяра, губиш всичко. Животът не свършва с едно природно бедствие. Да сме живи и здрави.
- Говориш така, - махна кожухарят с ръка - защото не си ударен. Мъка ми е на душата. Обещах да помогна на децата в града, че по-леко да преодолеят тази жестока криза, която ни е сковала. А то…
Слънцето отдавна беше угаснало. Първите тъмни кръгове на нощта хвърляха черните си отблясъци по черното огледало на земята.
- Чудак, какъв чудак е това момче! - подхвърли стоящият до него Тоньо, ветеринарният техник.
И докато вниманието на всички се беше съсредоточило към мътния порой и гайдарджията, момиченце на около шест-седем години мина край тях и бързо тръгна към една от жените, вкопчили се здраво в тополите. Без да осъзнава грозящата го опасност, то викаше:
- Бабо, идвам, идвам!
Плачеше и не разбираше какво щеше да се случи. Водата вече беше стигнала до кръста на детето. То не чуваше жалния и стенещ зов на баба си, която го молеше да спре.
Виковете й потъваха в мътното море:
- Мариянче, спри баба, спри! Ще се удавиш! Ей, хора, хванете детето, помогнете!
От всичко това самотната душа на Митето изведнъж пламна. Гледаше страшната стихия, каквато не беше виждал от много години. Нервна тръпка пробяга по лицето му.
Никой в настъпилата суматоха не видя как гайдарят хвърли гайдата и с все сила се втурна след потъващото дете. И когато първата вълна го завъртя, успя да хване едната му ръчичка.
Водата люшкаше слабото му тяло. С последни усилия се бореше и здраво държеше детето. Тогава друг се престраши и му подаде една от захвърлените мотики, за която той се хвана със свободната си ръка. Изплува със сетни усилия.
Радостни сълзи и благословии се носеха от тополите. И от неговите очи капеха, но той не можеше да ги изтрие, защото вече милваше и успокояваше детето.
Съблече и изтърси ризата си от полепналите по нея растителни остатъци и бодили. Изцеди панталоните си и отново с очи потърси гайдата. В суматохата никой не видя, че тя беше заваляна в калта. Наведе се, взе я и тъжно я погледна.
- Сега нямам нищо - помъчи се да се усмихне той и повдигна рамене.
Петър кръчмаря се обърна край насъбралите се хора, свали палтото си, зави детето и с обнадеждаващ глас му отговори:
- Сърце, сърце имаш, момчето ми! Голямо сърце! А то е повече от всичко. Пък за гайдата не мисли. Ако не стане, когато изсъхне, ще отида при оня голям майстор от Лозница - дядо Стоил - и ще ти поръчам нова. С нова гайда нова песен засвири, момчето ми, за втория живот на това дете. Ех, каква душа имаш! Колко много човечност се е събрала в нея!
Митето го гледаше и лъчезарна красота отново огря лицето му.
- Смисълът на живота - захвана разговор бай Йордан - е доброто към другите. Колко често забравяме това. Дваж едва ли се живее. Сега разбирам, че постъпката ти идва от вярата и обичта ти към хората. Такова нещо много малко хора го могат!…
Дойде голям трактор с дълъг плуг, приближи се до тополите. Жените стъпиха на плуга и така се спасиха. Бабата първа се хвърли и зацелува ръцете на гайдаря.
Той се дръпна, наду гайдата, но тъжното й бучене се смеси с воя на водата. Петър го хвана за ръката и пак мъдро отсече:
- Една голяма човешка постъпка направи ти, момчето ми. Тя с нищо е неизмерима…Да отидем до кръчмата да пием по една гроздова, да се посгреем.
Вървяха бавно през рядката кал. Звездният свод огря лицата на двамата мъже, а шумът на водата заглъхваше зад тях. Тишината се плъзна по гребените на вълните и бавно, бавно замираше.
За разказа „Гайдарят” авторът е удостоен с Първа награда в Националния литературен конкурс за гражданска поезия и проза „Елате ни вижте” - Община Георги Дамяново, област Монтана на 18 юни 2011 г.
