ВЪПРОС
Из “Море без име” (2024)
ВЪПРОС
Кой беше отрекъл
саможертвата,
която е неизбежна
в живота?
Малката ябълка върху
масата от дърво -
половината в сянка,
половината в светлина.
За капка от времето
всеки е там.
Защото светлината
носи смисъл…
Може ли човек
без саможертва,
без коричката
себеотрицание
да се прероди?
Може ли човек
без светлина
да съществува?
***
Прозорецът на баща ми -
рамка на картина
сред родопския
пейзаж -
всеки път съм в галерия,
всеки път подреждам
и създавам.
Бяла е къщата,
а под нея
има дюля дивачка,
по-жълта от слънцето,
в храсталаците
се спотайва
невидим живот,
като приказка недоизречена,
недоизпята.
Прозорецът на баща ми
винаги е митология -
тиха светлина -
която ме държи
изправена.
ДО НЕБЕТО
На бащините къщи!
Оцелява приказното
в тях.
А в нас е времето.
Без никаква ограда
светят избуялите треви.
И гущерче се стрелва
между камъните.
Знаеш. То е детството ти.
Ключът за цялата вселена.
Няколко подробности.
А тайната е необятна.
Но е лято. Часовникът
е там между тревите.
Можеш да навиеш времето.
Да те събуди утре.
И на прага на живота си
да отпиеш утрото.
После ще притвориш
тихата врата. Но
знаеш, че си бил
тъй близо до небето си.
НАШАТА КЪЩА
Моите ръкописи са там.
Цял живот не ги написах.
Стъпките на баща ми.
Подтичванията на дъщеря ми
с две плитки.
Прохождането на сина ми.
Колко много причини
за завръщане.
ШАНС СЛЕД…
Мост, по който да минат
мислите на децата ми
към техните деца -
като ласка над мен,
като пъстър чадър.
Вярвам, че това е
цялата моя обич -
до следващата вечност.
