Дафинка Станева

В ранното утро на последния мартенски ден Бела бързаше към автобусната спирка. Прибираше се на село, след като няколко дни беше престояла в града. В нея още пееше възторгът от общуването с внучетата й. Тя вдишваше свежия въздух от Дунава, любуваше се на лехите с цъфнали нарциси, на неразтворилите цветовете си лалета. Радваше се на нежнозелената дантелена одежда на брезите и сливите. Градът още спеше. Около бетонните исполини автомобилите като укротени животни мълчаха и чакаха кога хората ще ги подкарат по посоките на деня.

Бела беше излязла рано и вместо по обичайния си път свърна по улица, на която живееше момчето, с което в младостта си преживяха своята пролетна любов. Тя видя къщата на Боян. Все така импозантна, с охрения си цвят, с обновената в съвременен стил фасада, с кокетната беседка и оградата от ковано желязо, тя се открояваше между скучните бетонни сгради и едноетажните къщи наоколо. Бела си помисли: “Кой ли живее днес тук? Къде ли е Боян?”. И се запита откога не се е сещала за него.

Скоро стигна до спирката, която беше до градския парк. Седна на една пейка. Извади книга и зачете. В зората на деня ранобудни мъже и жени подаряваха порцията грижа на своите домашни любимци. По едно време Бела чу зад себе си мъжки глас:

- Бела, ти ли си?

Изненадана, жената стана и се обърна към мъжа. Под бялото облаче на косата му тя видя познати очи - пъстри, сияещи в синкава светлина и любими някога. Беше Боян. Усмихнат, с едната ръка държеше на дълъг кожен повод своя домашен любимец.

- Аз съм - отговори развълнувана Бела.

- Каква среща! Как си? За къде ще пътуваш? - задъхано питаше той.

- На село, там си останах, - отговори тя - идвам от време на време тук, при децата, да помагам за внуците.

- Аз също съм си тук. Корабокрушенец в семейния живот. Жена ми отиде отдавна при друг. Не можа да издържи товара на постоянната ми заетост. А преди двайсет години синът ни замина със семейството си в Канада. И сега се утешавам само с грижите за Чарли.

Кучето, като си чу името, завъртя опашка. Бела съчувствено изрече:

- Такъв е живота. Непредвидим. Аз също вече девет години, откакто мъжът ми почина, си правя компания със самотата.

- Ако искаш, обади ми се, когато дойдеш следващия път. Ще пием кафе, ще си побъбрим - бързо изрече Боян.

Успяха да си запишат телефонните номера. Автобусът дойде и тя пое към село. Спомените я връхлетяха. Как се обичаха с Боян! Като птици! Опиваха се от светлината в очите си. Разбираха се без думи. Мечтаеха на глас.

Той я запозна с родителите си. Тя почувства веднага техния студ - разбраха, че е дъщеря на разведена учителка, без градско жителство. Учението в университетите на два различни града не ги разлъчи. Разделиха ги родителите му. Ожениха го за Светла - дъщерята на директора на голямото предприятие за преработка на дървен материал. Тя отговаряше на Бояновия социален статус - той бе син на окръжен партиен ръководител. После назначиха и Боян в предприятието на тъста му.

Това беше сланата за пролетната им любов. Бела преживя раздялата трудно, мълчаливо. Когато позараснаха раните й, се омъжи за свой колега от селото, в чието училище бе разпределена да работи. Тя се отдаде на семейството и на своите творчески занимания. Мислеше, че е щастлива.

Седмица след случайната им среща в мартенската утрин те трябваше да се срещнат с Боян. На открито, в сладкарницата от младостта им, която сега беше кафене “Рандеву”. Бела отиде малко преди уговореното време. Надяваше се всеки момент Боян да се появи. Чака петнайсет минути. Позвъни му. Той не се обаждаше. И тя отново си помисли, че годините не са повлияли на характера му - той си беше останал все така стихиен. Така и не дойде на срещата. Когато си тръгна, Бела не можеше да определи кое чувство в нея е по-силно - разочарованието или гневът.

Върна се на село. След няколко дни й се обадиха от телефон с непознат номер. Беше лекар от областната болница. Обясни, че открили телефонния й номер в смартфона на Боян Драганов и че само тя е откликнала на техните позвънявания. Пациентът бил ударен тежко на пешеходна пътека. След получената травма на главата е претърпял операция. Получил амнезия. Затова, когато го изпишат от болницата, е необходимо някой да се грижи за него, докато си възвърне паметта. Тя обясни, че ще се постарае да му помогне според силите си.

Още същия ден отиде при болния. Боян лежеше блед, с бинтована глава. Вливаха му поредната доза лекарство. Той отвори очи и на въпроса й как се чувства, отговори тихо, че е по-добре. За учудване на лекарите през следващите дни той започна физически бързо да се възстановява. Световъртежът му премина, започна да се движи сам. Когато вече се движеше стабилно, го изписаха.

Бела започна да се грижи за него в бащиния му дом. Тя се стремеше да разкъса пелената на сполетялата го ретроградна амнезия. Първо донесе снимки и албум на класа. Той ги гледаше, без да може да познае някого. Тя му разказваше случки, които бяха преживели заедно. Отново без резултат. Веднъж излязоха на разходка в парка край голямата река. Когато видя момченце с тротинетка, той си спомни за рус плачещ малчуган с наранено коляно - сина си Драгомир. Попита я къде е. Тя му отговори, че е в Канада. Мисълта за сина, за когото Боян се бе грижил сам след развода, се оказа един от ключовете към спомените от миналото.

На рождения ден на Боян тя се сети, че през ученическите си години той обичаше италианската песен “Белла, чао”. Бела намери песента и му я пусна. Лицето му се озари. В кафяво-зелените островчета на очите му заискриха мънички бели кръгчета. Той започна да тактува с ръка и да приглася на припева. Видя се млад, романтичен, с китара в ръка на конкурс за политически песни заедно с любимото си момиче Бела. Пееха песента за момъка, който тръгва с партизаните да прогони агресора от родната си страна. Когато се сбогува с любимата, той моли: Ако загине, да бъде погребан под сянката на цвете в планината. И когато хората гледат цветето, да си спомнят за него - смелия човек, загинал за свободата.

Тази песен възкреси спомена за любовта им. Момичето от младостта сега пак беше до него. А бръчките по лицето му грееха от радост, че Боян оздравява.

- Благодаря ти, Бела, че отново си тук. Остани при мен! Завинаги! - развълнувано каза Боян.

- Ще остана, Бояне! Дано само щастието ни не бъде мимолетно… - И тя жарко зацелува устните, очите и лицето му.

Голямата му бащина къща оживя. Заедно с пролетта в душите на Бела и Боян цъфтяха красивите цветове на възродената им любов.

В средата на лятото в Родината се завърна Драгомир. Извини се, че не можел да дойде по-рано. Бела отиде на покупки, за да отбележат празничното събитие.

Когато се върна от магазина, тя чу, че Боян и Драгомир високо обсъждат нещо.

- Татко, послушай ме! Аз също съм й благодарен, че отново е пробудила паметта ти, че те вдигна на крака! Ще й благодарим, ще й платим, както подобава и …тя ще си отиде.

- Драго, как не разбираш чувствата ми! Аз не само съм благодарен и признателен на тази жена. Ние се обичаме! И искаме да продължим живота си заедно!

- Не те обича тя-а-а! Само е измислила как тихо и кротко да се добере до част от наследството на прадядо и дядо! - язвително каза синът и продължи - Колко си наивен, татко! Не познаваш ли хората, не виждаш ли как се развива света? В него парите са движеща сила! Но щом си толкова упорит, избирай - аз или тя!

- Нима си толкова огрубял, сине! Как можеш да ме изправяш пред такъв избор! Любовта не може да се дели, Драго - или я има, или я няма! Обичам и двама ви!

- Помисли още седмица, когато е полетът ми за Канада!  - със студена категоричност изрече Драгомир.

Тогава в при тях влезе Бела.

- Извинете ме, че станах неволен свидетел на разговора ви! Вратата на кухнята е отворена… Когато преди четири месеца дойдох тук да помагам, подбудите ми бяха благородни. Те са такива и днес. Обичам баща ти от гимназиалните ни години, Драго! Тогава се разделихме… не по свое желание. Така се случи, че нещастието му сега отново ни събра. Благодаря ти за това, че искаш да възмездиш труда ми. Пари аз няма да взема. Защото човечността не се измерва с пари. Любовта - също. Дано знаеш какво е истинска обич! Разбирам, че е време вече да си  тръгвам. Бъдете щастливи и двамата!

- Чакай, Бела! Остани да поговорим… - опита се да я спре Боян.

Но синът му строго го изгледа:

- Татко, недей!

Боян се срина като покосен на дивана. Бела излезе от стаята, събра набързо нещата си. Остави ключовете от къщата и пое от уличката на надеждата към простора на самотата. Тя не отговаряше на многократните Боянови позвънявания. Скоро след това получи писмо от него.

„Мила Бела, благодаря ти за любовта, които ми дари! И ми прости, че не можахме да изживеем своето късно щастие!

Винаги носех в себе си вината, че не се възпротивих на решението на родителите си и създадох семейство без любов, където живях нещастен. Единствена утеха за мен беше синът ми. Сега този, на когото посветих живота си, не можа да приеме мисълта, че искам да съм щастлив поне в житейския си залез. Мечтаех да бъда смел - като героя в италианската песен, която пеехме с теб. Оказах се слаб човек! Не можах да защитя любовта в своя живот!

Вече няколко дни си задавам въпроса: “Не беше ли по-добре да си остана безпаметен, в блажено неведение за своето минало?”. Защото сега си възвърнах паметта, но съм най-нещастният човек на света - принуден да живея отново без теб - моята слънчева любов. И като тъжния идалго от Ла Манча да те търся и жадувам, докато съм жив.

От утре вълните на живота ще ме запокитят далеч от България. Дали ще се върна някога… Чао, Бела! Прости ми, красавице моя с голямо сърце!”.

Бела много пъти препрочиташе писмото с треперещи ръце и със сълзи на очи. Самотата отново се настани в душата й. Тя само тихо си повтаряше: “Не ни било писано. На човека нерядко се удава да победи амнезията, но никога не може да победи алчността”.

През есента на път за автобусната спирка тя отново мина по уличката на Боян. Голямата красива къща стоеше глуха, със спуснати външни щори, които сякаш възпираха проникването на всеки порив за щастие. Само меките лъчи на слънцето за кратко стопляха стените й в късите дни на октомври. В запуснатата цветна алея на двора беше разцъфнал храст с бели хризантеми - като неугасващ блян за простичкото и трудно човешко щастие.

Април, 2024 г .