Ботьо Савов

Керван камили полека пъплеше през пустинята. Четирима въоръжени араби придружаваха жената на шейха, с четиригодишния й син. Младата й камила следеше камилата на водача Али Мрад.

Другите трима араби, които се движеха на върволицата след нея, поканваха камилите си да бързат. Те не виждаха тъжното лице на майката под тъмнооранжевия балдахин, който равномерно се потопяваше въз ослепителното африканско небе.

Малкият Браим беше болен от жажда. В меховете вече нямаше ни капка вода. И двата познати извора на Али Мрад, при които се спираха да вземат вода, бяха пресъхнали от жегата.

Керванът сега блуждаеше през пясъците. Али Мрад беше забъркал пътя, когато се отбиха из пустинята да търсят вода. Навремени стигаха пуста долина, гдето се чернееха само стволовете на изсъхнали палми.

Гледаха една минута без да говорят. И керванът пак тръгваше през златните пясъци на занемялата пустиня.

През дългия път Али Мрад вдигаше ръка над очите си и гледаше надалеч въздушни гори и води, които примамливо светят. Това бяха миражи в пустинята. Към обед жегата стана непоносима.

Браим тежко дишаше в ръцете на майка си под издигнатия балдахин от тъмнопортокалова коприна. Но Али Мрад водеше кервана с надежда, че ще намери сянка и вода в някой малък оазис из пустинята.

- Мамо, - промълви с потъмнели уста детето - искам да видя още веднъж планината Хогар.

Майката навдигна главицата на болното дете и каза:

- Ето, Хогар се вижда още. Хе, там е планината Джинс. Върховете й приличат на кораб в синьото небесно море. Туарегите от Хогар вярват, че там отиват чистите души на храбри мъже като тебе, Браим.

- Аз храбър ли съм, майко?

- Храбър си, синко. Още петгодишен ти видя Хогар, видя земята на най-храбрия народ в света, на туарегите. Вечер под палмата при къщичката на леля туаречка ти слушаше как тя свири с перо по струните на своя амзад. Деня ти чуваше как тя пееше, когато пишеше писмо, с тяхната азбука „тафикор” на сина си, заминал на далечен лов. Ти си юнак, Браим, защото три дни вече не пиеш вода и ще изтърпиш още три дни по волята на Аллаха.

Синът се унисаше, гаснеше гледецът му, заспиваше. Майката ставаше по-бледа под портокаловия балдахин.

Сълзите й течаха като на молитва, тихо плачеше: да не би детето да чуе плача й.

По едно време Браим заплака, гласът му шумеше като един увехнал лист.

- Боли ме, майко. Макар казваш, че съм юнак, но искам да пия една глътка вода.

- Потърпи, детето ми. Скоро ще стигнем много вода…

Водачът Али Мрад се спря мрачен. Погледна детето, погледна майката, петте си камили изгледа, и въздъхна:

- Детето е болно от жажда. Ще трябва да пожертвуваме една от камилите. Четиримата мъже се изгледаха.

Една от камилите трябваше да бъде заклана, за да вземат от утробата й запазената вода, както правят арабите, когато искат да спасят умиращите от жажда в пустинята на болното дете да пие.

- Нека Аллах каже коя камила да бъде заклана! - каза Мрад, защото всички камили бяха негови.

Петте камили слухтяха, с неясни мисли пред Али Мрад.

- Трябва да спасим живота на Браим - сина на шейха, мои приятели, - каза той на камилите.

Майката плачеше. Детето едвам извърна увисналата си главица.

- Която от вас иска да стане жертва на Аллаха, за да спасим детето, нека сама легне на пясъка… Легни! - извика с треперещ глас Али Мрад.

Камилите задърпаха поводите си ужасени.

- Да вървим - въздъхна майката.

Всичките тръгнаха през жежките пясъци.

Хората от кервана мълчаха. Никъде се не виждаше ни оазис, ни палми, ни кладенец с кожена кофа и геранило. Остро стенание прониза сърцата на пътниците. Али Мрад спря камилата си пред майката.

- Езикът на Браим е вече посинял от жажда! - прошепна тя с големи очи като пустинна нощ.

А когато езикът на ожаднелите ставаше вече кафяв - смъртта незабавно идеше.

- Стойте! - заповеда на пазачите Али Мрад. Той се изправи пред тях. Камилите го изгледаха безпокойни.

- Коя от вас, мои приятели, иска да стане жертва за спасението на Браим… Легни! - извика той тревожен.

Камилите, които винаги го слушаха, сега сякаш не познаха гласа му. Те наведоха глави.

Никоя не легна.

- Нека вървим! - каза майката с нежен глас и очите й потънаха в молитва.

Керванът пак тръгна.

Слънцето се спущаше към края на пустинята. Нямаше оазис. Нямаше вода. Жаждата беше толкова изтощила детето, че то не пъшкаше вече. Над този повехнал цвят бе привела бледно лице майката, която се молеше.

Али Мрад спря камилата си.

- Как е детето, господарке, - попита той с арабско спокойствие.

В гласа му сякаш говореше сам Аллах.

Майката не отговори. Тя не вдигна дори тъжните си ресници.

- Спрете! - помоли тихо Мрад. За трети път.

Всички мълчаливо спряха.

- На молитва - прошепна Мрад.
Четиримата мъже се спуснаха на гърбовете на камилите и коленичиха на пясъка. От очите на майката, които очакваха Аллаха, падаха сълзи. Мъжете се молеха на колене.

Когато светлината на Аллаха изпълни душите им, те затвориха очите си и мълвяха като в радостен сън: „Аллах, Аллах!”

Тогава Али Мрад полека стана. Приближи се спокоен и светъл към петте камили:

- Синът на шейха умира от жажда, мои приятели. Как ще се върнем без него при шейха. Една от вас трябва да утоли жаждата на детето с вода, която пази в утробата си. Аз съм вече стар и на никоя от вас не мога да взема греха на себе си. Коя от вас, сестри мои, ще легне жертва сама под ножа…

Четирите стари камили, с изтрити вече колене, останаха неподвижни, замислени пред един спомен: преди години след тоя странен глас на господаря им беше заклана тяхната другарка.

Но младата камила, която беше яхната от майката, с детето, легна под тежкия товар, който носеше.

Майката слезе с детето, Али Мрад вдигна тъжен поглед към небето, прочете молитва и закла с ножа си камилата.

Младото животно не мръдна: то сякаш още продължаваше да гледа благородно към небето - като един герой, който сам е отишъл на смърт заради братята си.

После, когато Али Мрад разтвори утробата на камилата, загреба вода с чашата и подаде на детето да пие, то оживя, като едно цвете след дъжд и надигна главицата си.

Керванът пак тръгна през пустинята.

- Ти си юнак, мой Браим, - каза майката с две сълзи, които светят.

- А камилата? - попита тъжно детето.

- Душата на камилата отиде на планината Джинс, гдето отиват душите на всички герои.

Браим се усмихна със замислени очи. Майката не плачеше вече.

————————–

в. „Барабанче”, брой № 18, 03.10.1938 г.