Любомир Духлински

До неотдавна битуваше мнението, че при социализма не е имало класова борба. Напълно погрешно становище! Борбата за власт между различните класи не е от вчера.

Само че тази борба беше по-завоалирана, без това да променя същността й.

И ако днес се надпреварваме да се кълнем в нови идеи и нови богове, а преди „избухването” на „демокрацията” се кълняхме в една класа и един бог, на всички с нещо между ушите беше ясно, че тогава не се водеше борба на идеи, а борба на кланове и дружески групировки - къде явни, къде тайни.

Клановете се надпреварваха да грабят тлъсти мръвки от народната трапеза и никой не търсеше идейни съвпадения. За такива се заговори след 10 ноември, но това не смекчи демагогията и алчността, които си оставаха съединителната тъкан на клановете, но със сигурност не от чистотата на мислите и идеите.

Днес се навъдиха консерватори, реформатори, либерали, нео такива или онакива и се хвърлиха в битка за доогризване на кокала, уж се бореха за бъдещата съдба на страната.

Откъде изведнъж се пръкна такъв прилив на политически „идеалисти” в апарата на властта? От нищото - все чисти фанатици на идеите. Рицари, идейни до самоотричане, едва ли не до аскетизъм. Откъде изведнъж се появи такава тълпа от борци за идеи, макар и различни? Как ги отгледа напълно корумпираният ръководен апарат на братските компартии? Как така стана, че в СССР и в страните от Източна Европа протичаха едни и същи процеси по едно и също време? Прилича на предварително обмислен план…

Крахът и разцеплението на комунистическите партии в дълбочина съвпадат с колапса на държавната собственост и нейното заместване - през поредица от икономически хватки - с акционерни (в които обикновено мажоритарния дял беше собственост на някой от партийните бюрократи) и частни.

Първоначално беше озадачаващ ентусиазмът, с който някои от висшите и средни партийни и държавни бюрократи се включиха в тези процеси.

Хората бяха свикнали някой друг да мисли за тях и вместо тях и доброволно се втурнаха сами си копаят гроба. При нова се радваха като деца, защото „свободата” беше дошла. Приличаше на масово самоубийство на делфини край морския бряг - и в двата случая не се знаеше защо. Впрочем, някои знаеха.

Постепенно хората започнаха да изтрезняват. Само че късно - вече бяха изхвърлени на пясъка. Другите, партийни (без значение от коя партия) и държавни бюрократи добре си бяха направили сметката, че най-надеждният начин да запази статута си на привилегировано малцинство и властови елит в рамките на традиционните структури е именно като държавна бюрокрация.

Така щяха да имат възможност да грабнат за себе си част от държавния доход.

И тук се появи втората част от новосформиращия се истаблишмънт, новата върхушка - млади, алчни, напористи, гладни - тези, които вместо „реформатори”, се оказаха авантюристи, които разчитаха на мътната вода.

Те гледаха на политическата и икономическа система като на своята прерия в Дивия Запад или своята джунгла в Африка. Изживяваха се като пионери завоеватели или като чиста проба конкистадори. Повярваха на черногореца Милован Джилас и решиха, че те са „новата класа”.

И като такава „реформаторите” вече не искаха да зависят от случайността, от това кой седи над тях. Те искаха да притежават собственост и да я предават по наследство. Искаха икономическа независимост.

Пътят към тази независимост можеше да бъде само един - чрез приватизация. Тук те имаха много предимства пред всички останали граждани - управленски опит, опит в конкурентна борба и най-важното - връзките.

И се започна. Схемата беше проста: за да се продаде държавно предприятие трябва някой да го оцени. И кой ще оцени? Е, разбира се, държавната комисия. А в тази комисия са включени вашите приятели и другари.

Технологията на този вид кражба е добре известна, няма защо да бъде описвана наново. Важен е фактът, че вече се раждаха и рояха новите бюрократи. Или конкистадори, все там, все е вярно.

В едно, вече официално класово общество, всички привилегировани класи, социални групи и прослойки, по силата на самия факт на своята привилегированост, се оказват социално паразитни класи, групи и прослойки - и можем да говорим само за техния по-голям или по-малък паразитизъм, за връзка между размера на тяхната социална полезност и социалния паразитизъм.

Бюрокрацията, разбира се, не е изключение. Обществената функция на бюрократа - управленската - не премахва паразитизма на бюрокрацията.

Освен това, колкото по-голяма е числеността и влиянието на бюрокрацията, толкова повече привилегии си присвоява тя, тоест толкова по-паразитна става.

Това е общо правило, което важи за всяка бюрокрация изобщо - от момента на възникването й като социално явление, та до ден днешен.

Всяка бюрокрация функционира до известна степен успешно само защото прехвърля същинската работа от всички свои членове към малцинството от апарата - към работохолиците или „работните коне”, които, разбира се, по правило заемат низовите редове на стълбицата.

На по-високите редове те са все по-рядко и по-рядко. Тоест, почти целият обем на необходимата работа се прехвърля към „простите изпълнители”, към по-низши чиновници - хора с ограничен опит, ограничени знания, ограничени способности.

Освен това удобни като изкупителни жертви, когато е нужно това. Нарекоха я „средна класа”, чието най-съкровено желание беше и е да достигне жизнения и социален статус на „върховете”, на конкистадорите.

Тъй като един от задължителните и неизбежни принципи на функциониране на бюрократичната машина е нейната йерархия, тогава с нарастването на бюрократичния апарат върхове неизбежно се стремят да прехвърлят възможно най-много работа на низшите класове, а те от своя страна се опитват да си го изкарат върху тези, които не принадлежат към бюрокрацията, върху тези, които бюрокрацията контролира, тоест - върху нас.

И с тяхна помощ държавната машина се стоварва върху беззащитния гражданин.

Бюрократичното дъно пък се опитва да избегне претоварванията като саботира работата и се самокомпенсира чрез изнудване на управляваните, т.е. - на нас.

Тогава икономическата неефективност на бюрокрацията става очевидна, очевидна е и нейната неспособност да изпълнява своята обществено полезна функция - функцията на управление.

Социалният паразитизъм всъщност се състои именно в тази неефективност.

Социалният, а не индивидуалният паразитизъм на бюрокрацията се засилва с изкачването на йерархичната стълбица: бюрократичните низши класи паразитират върху работническите класи, бюрократичните висши класи паразитират както върху работническите класи, така и върху бюрократичните низши класове.

Показателно е, че думите „бюрокрация” и „бюрократ” традиционно носят негативна натовареност - толкова силна, че самите чиновници не искат да се наричат бюрократи, предпочитайки термините „чиновник” или „мениджър”.

В повечето речници терминът „бюрокрация” е сатиричен или дори саркастичен: „управление, в което преобладава преклонението пред ранга; степенна подчиненост”.

Още по-важното е, че думата „бюрокрация” има изключително негативно тълкуване, за разлика от всякакви подобни.

Това отчасти се дължи, разбира се, на факта, че управляващите класи са склонни - съвсем съзнателно - да прехвърлят вината за всички социални проблеми върху мениджърите, върху бюрокрацията, като по този начин премахват вината от себе си.

Но това се дължи главно на опита на човечеството, натрупан в продължение на няколко хиляди години, който показва: управляващите класи - собствениците на средствата за производство - могат да управляват добре или зле, но бюрокрацията, тъй като не е собственик на средствата за производство и следователно не се интересува пряко от резултатите на управлението, не може да управлява добре.

Поради неизбежността на йерархията в бюрократичната машина, тя генерира в себе си фалшиво съзнание и фалшива картина на света.

Карл Маркс обяснява процеса така: „Бюрокрацията е кръг, от който никой не може да се измъкне. Тя е йерархия на знанието във всичко, което се отнася до по-ниските кръгове - доверете се на върха във всичко, което се отнася до разбиране на универсалното и по този начин те взаимно се заблуждават.”

В днешно време много по-често се употребява терминът „номенклатура”, което си едно и също. Всеизвестен е фактът, че обществените разходи за нейното поддържане превишават многократно икономическата полза от нейното съществуване.

Само че висшия ешалон дава мило и драго, за да я поддържа в оптимално като брой и задоволеност състояние.

Няма и как да е иначе - когато дойде време за избори, това са сигурните гласове за онези, „горните”, конкистадорите.

Принципът е прост - няма глас, няма заплата.

Че Маркс дава правилно общо обяснение на присъщата икономическа поквара на бюрокрацията, независимо от страната и времето, дава повод на небезизвестния английския консерватор Сирил Паркинсън (който никога не е чел Маркс), в анализа за съвременната западна бюрокрация практически да повтаря думите на Маркс:

„Човекът в основата на пирамидата вярва, че хората на върха знаят по-добре, но те са ужасно заети и смятат, че въпросът е внимателно проучен от по-ниските ешелони - където хората имат време за това.”

Американският писател и изследовател на „йерархичната бюрокрация” Лорънс Питър, посочва, че всяка бюрократична структура трябва да се отърве от носителите на истинско знание, тоест от най-компетентните работници:

„В повечето йерархии свръхкомпетентността се приема за по-голямо зло от некомпетентността.”

Още по-категорично е становището на американския социолог и икономист Торстайн Веблен в книгата му „Теория на безделната класа”:

„… функцията на управлението е хищническа, изцяло присъща на архаичния начин на живота на безделната класа Той се състои в упражняването на принуда, власт над населението, от което безделната класа извлича прехраната си.”

Той нарича „класа на свободното време” експлоататорските класи заедно с прилежащия им и обслужващ ги административен апарат.

„Тя, - казва той, - е паразитна по природа и нейният интерес е да обърне всичко възможно в своя полза, запазвайки всичко, което попадне под ръка на тяхното хищничество и паразитизъм.”

Бюрокрацията по своята същност е „формална държава в държавата”. Истинската й цел не е добруването на държавата, а нейното собствено.

Що се отнася до отделния бюрократ, държавната цел се превръща в негова лична цел, в преследване на чинове, в правене на кариера. Това осигурява негативна селекция в бюрократичната система.

Лорънс Питър в своята прочута книга „Принципът на Питър” пише:

„В йерархията всеки индивид има тенденция да се издигне до собственото си ниво на некомпетентност. Всяка бюрократична машина в идеалния случай се стреми към максимална неефективност.”

Той описа това в следствие 2 от Принципа на Питър, макар и в леко шеговита форма:

„Извод 1: сметаната се издига нагоре, докато не вкисне… Следствие 8: колкото по-високо в йерархията, толкова по-малко се постига… Извод 4: Цялата полезна работа се извършва от онези, които все още не са достигнали своето ниво на некомпетентност.”

Питър отбелязва и следния удивителен факт: бюрокрацията е единствената социална група (освен, може би, духовенството), която, ако бъде оставена на произвола и без коригиращ натиск отвън, се стреми да установи некомпетентност в основата на своята дейност.

Трябва да си дадем сметка, че единственият сериозен механизъм за подобряване на функционирането на бюрокрацията е репресията, която може да бъде извършена само от истинския собственик на средствата за производство, на когото бюрокрацията би трябвало да служи.

Собственикът може да поеме по пътя на кадрови промени - уволнения, общо намаляване на броя на бюрократите или дори обща чистка на чиновническите редици.

Но само външна сила може да направи това - самата бюрокрация не е в състояние да прочисти редиците си, тъй като, както отдавна е известно, че тя е корпорация и следователно е обвързана с корпоративния морал, т.е. оцеляването на всяка цена и с всички средства.

Мнозина социолози смятат, че ролята на коректор на бюрокрацията най-успешно може да изиграе монарх или президент, защото те не се назначават и не са обвързани с корпоративния бюрократичен морал.

Ако за други държави това е вярно, в България е неприложимо. На практика наследственият ни бивш монарх се оказа лъжец и крадец, тясно преплетен с бюрокрацията, самият той олицетворение на този обществен паразит.

Изведнъж се нароиха демократ до демократа, кой от кой по глупав и крадлив. Яхнаха народа и започнаха да леят „мъдри” мисли и постъпки наляво и надясно. И се изтрепваха кой по-нисък метан ще направи на чуждите господари и шефовете на престъпните кланове.

Някак си и в новото време се проектира схемата и системата на бившата власт. И изведнъж „новата класа” се озова в оранжерийни условия - поливана, торена, обгрижвана от няколко милиона глупаци, които напразно чакаха месията.

Точната проекция на новата „номенклатура” управляваше, беше ангажирана в спорта и развлеченията, създавайки за целта спортна „индустрия” и „масова култура” като средство за идеологическо заблуждение на масите.

Що се отнася до „извършването на обреди на благочестие”, тоест религиозни и църковни дела, с това също, естествено, се занимаваше „номенклатурата” - първо, в най-пряка форма, чрез законно съществуващи и в пълно политическо съгласие с властите изповедания, чиято йерархия много бързо се превърна в съществена част от „номенклатурата”.

И второ, превръщането на официалната идеология (до 10 ноември 1989 г.) в квазирелигия, тоест осакатяване, изопачаване и чрез убиване на истинското съдържание на ред човеколюбиви учения - така че получената псевдорелигия да може да изпълнява обичайно функция на духовно оправдание на съществуващата власт и може да бъде сведена до интелектуално ненатоварваща ритуална страна.

Формирането на „нова класа” собственици в постсоциалистическото пространство се осъществи въз основа на старата „номенклатурата” и беше най-лошият възможен сценарий.

И новият елит се оказа още по-паразитен и още по-недееспособен от социалистическия. Този елит постепенно превърна бюрокрацията в социална прослойка, чиито привилегии започнаха да се предават по наследство на деца и внуци.

Управляващата класа на номенклатурата в България все по-усилено започна да се самовъзпроизвежда наследствено пред очите ни.

Вече почти изчезна вертикалната мобилност - хора от низините не могат да стигнат до върховете, което на практика изчерпа ресурсите за поне някакво ефективно управление.

В широката основа на пирамидата хора от „подчинените” класа” се катерят, или поне опитват, масово по йерархическата стълбица, но само до определени нива, а върхът на пирамидата по правило е запазен за хората от „господстващата класа”.

Поради класовата бариера много служители никога няма да могат да напреднат достатъчно високо, за да достигнат своето ниво на некомпетентност…

Погледнете президентите и министър-председателите на „демократичния” период. Не ви ли прави впечатление, че нивото на компетентност на тези фигури все повече и повече се доближава до най-ниската точка на компетентност. За да достигне върха си в последните две години.

И затова не бива да ни учудва дереджето на Родината ни.

Класовата бариера гарантира, че ще се поддържа по-висока степен на ефективност на по-ниските нива на йерархията - което не може да бъде постигнато при липсата на тази бариера.

В началото на новия век този процес приключи, бюрократите като цяло заеха местата си в съответствие с нивото си на некомпетентност, което неизбежно трябваше и доведе до криза на управлението и до икономическа криза.

Конкистадорите вече са по конете с меч и копие в ръка. И успешно градят корупция.

„Новата класа” е неотстранима, тъй като е пряко свързана със социалната прослойка, която е формирала съществуващата управляваща класа. Или по-скоро тя може да бъде елиминирана само заедно с тази управляваща класа.

Теоретично нещата изглеждат прости и ясни. Само че практиката е друго нещо.