Иван Енчев

Слово за романа „Малък далечен силует” от Иван Митев

Иван Митев е известен писател, пътешественик, колекционер на минерали. В различни издания е публикувал десетки разкази и есета. Автор е на шестнадесет книги: сборници  с разкази, роман „Играта” (2006), философско-психологически есета „Животът” (2016), научнопопулярни четива за енергията на скъпоценните камъни и др. Заедно със съпругата си Гергана Митева е създател на тритомна енциклопедия „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали А-Я” (2007).

Пред очите на читателя е поредната белетристична книга на Иван Митев „Малък далечен силует”, издадена от „Митеви минералс” (2022). Още с външното си оформление изданието ни посреща с умело насочена загадъчност.

На челната корица липсва името на автора. Илюстрацията на кориците е пъстроцветна като отражение от букет скъпоценни кристали. Не е указан жанрът на литературното произведение. Всичко това въздейства интригуващо.

Главният герой на повествованието е студент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Той е запленен от лъчезарното излъчване на седемнайсетгодишното момиче Рени, което е твърде одухотворено за своята възраст. Привлечен от красотата му, младият мъж все още не осъзнава, че е обладан от феромоните на опредметената енергия на женско-мъжкото привличане, владееща природата, откакто свят светува.

Мнозина биха очаквали да бъде разказана една току-що пламнала първа любов. Проникновеният читател, който е чел другите книги на този автор, е убеден, че ще последват много по-обемни внушения и послания от някое мимолетно студентско увлечение.

„Не от червеното палтенце, късата пола и ботушките и онемях - споделя студентът. - Нито от озареното като от лунна светлина лице. Очите! Власт, магия и нежност ме пронизаха оттам.”

Писателят Иван Митев и сюжетният разказвач неслучайно се явяват с еднакви имена. (Аз-повествованието е любим похват на този автор.) Двамата вършат своите „митарства” по разни криви пътеки, които от време на време се пресичат и пак продължават към върха на каменистата планинска верига.

Сюжетът се развива две десетилетия преди Милениума. След кратката емоционална увертюра с Рени в Пловдив, студентът пристига  в Маджарово, Хасковско, за да поработи в някоя от тукашните мини през ваканцията. Той е амбициран да атакува висините на писателското поприще. Вече е печатал тук-там своите първи разкази и решава да спечели пари, за да си купи пишеща машина. По онова време липсват сегашните технически глезотии за писателите.

В миньорското градче се запознава с човека с белия костюм Балабанов - ерудиран шеф на продоволствието, бивш служител в някакво посолство, който владее пет чужди езика. Попаднал тук по здравословни причини. Вещ познавач на скъпоценните камъни. Не по-малко интересен е атлетичният Станимир - геолог, който е бил  каскадьор в български филм.

При общуването на студента с Балабанов преобладава интелектуалният заряд, а в перипетиите му с геолога Станимир има превес приключенският дух. Но пак скъпоценните минерали са тяхната най-обща „занимавка”. (Както казва за смисъла на живота баба Милка на своя внук Иван Митев в сборника „Животът”).

Сред живописната българска природа в пролома на река Арда в Източните Родопи младият мъж научава най-важните уроци за пълноценен живот. За да постигне главните си цели, трябва да стане „цар на себе си”. Само тогава ще е независим и силен.

Освен това трябва да пие само от своята чаша на познанието. Така ще проумява истинската същност на нещата и явленията не само чрез думи и жестове, а и на енергийно ниво. Защото Земята е огромен енергиен глобус, а ние, хората, сме част от него, също както скъпоценните камъни.

От всички приключения в Маджарово най-ефектно е многочасовото лутане на студента с геолога Станимир из мрачните изоставени руднични галерии. И тук, както на много други места, все го съпровождат гласът и далечният силует на Рени - момичето с живи привлекателни очи и искряща диадема в косите.

Ваканцията свършва и студентът се завръща в Пловдив. Вълнуващите му срещи с красивата девойка продължават не толкова на живо, отколкото метафизически.

Освен вече споменатата загадъчност, заглавието на книгата ни отпраща далече, далече към някакъв мечтан женски силует сред циклами и сини аметисти под пъстри турмалинови небеса. Динамиката на повествованието внушава ускорения пулс на главното действащо лице.

Влюбеният млад мъж навсякъде копнее за по-близка връзка с Рени, която за него е олицетворение на искрената юношеска любов. Той мечтае за щастливи мигове по криволичещите пътеки на живота към Неузнаваемото, Магичното, Невероятното, Прекрасното, Вълшебното и Вечното.

В своя фундаментален труд „Животът” (2016) Иван Митев споделя: „Не бива да се бърка влечението с любовта… По-точно е сравнението с река. Отначало е бурна, с водопади, много пръски и всички цветове на дъгата в тях. След това става по-спокойна, а накрая се разлива величествено. Но из водата й продължават да подскачат слънчеви зайчета… Както и да звучи, българският народ няма сетива за любовта.”

В съвременното цивилизовано общество любовта между хората е твърде рядко срещан скъпоценен дар. Истинската любов между мъжа и жената, ако не е на енергийно ниво, отвъд материалното, се мержелее в пространството и времето само като далечен силует.

Екзотичен остров сред повествованието е срещата на студента с френските художници-импресионисти в Париж. Общуването е следствие от преспиването една нощ до камък от древния кромлех край родопското село Долни Главанак, Хасковско. Героят най-неочаквано започва да говори френски език. Това се дължи на енергийното въздействие на скъпоценните камъни под древното езическо съоръжение.

Любопитният студент по навик излиза последен от библиотеката. Има подчертан интерес не само към изобразителното изкуство. Неговата голяма мечта е да стане много известен писател. Най-светлото препъникамъче в ежедневието му е красивата Рени. В самия край на декември тя пак го изненадва с писмо за тяхната неминуема физическа раздяла, написано още през юли.

Разказвачът всеки ден отпива по глътка от специалната чаша на себепознанието. Веднъж тя е сладка медовина, друг път - горчив пелин. Но той не се отчайва. Възприема това като възмъжаване и натрупване на житейски опит към преследване на мечтите.

В последните страници на повествованието човекът с белия костюм Балабанов отново се появява на мистичен разговор с младия мъж, кандидат за литературна слава. Рени сякаш повтаря неговите внушения.

„Творците са недосегаеми - пояснява тя. - Трябва да поздравим онези от тях, които тайно презират дихотомиите, съпътстващи човешкото съществуване - добро и зло, ад и рай, морал и не знам какво…” И после добавя: „Неслучайно в „Бхагавадгита” е казано, че двойствеността ослепява всички в този свят.”

Младият мъж внезапно отрезвява от своето тъй дълго опиянение: „Изведнъж, подобно в приказка, товарът от цялото познание в съзнанието ми изчезна. Каква лекота! Но кой мърмори още там? Родители и роднини, някакви хора с изисквания към мен… За да бъда част от света им, изразходвах времето и нервите си. Всяка минута. Всяка секунда. Безспирно.

- Омитайте се! - промълвих.

И усетих силата.

Можех да постигна всичко, което пожелая. Да надбягам най-бързия спринтьор. Да изкача най-стръмния връх. Можех да полетя и в космоса.”

Студентът вече е прозрял, че прелестната Рени го е водела - отвъд думите, отвъд обвързванията с мними успехи и признания - към енергията, разделена някога на дух и материя.

Действащите субекти живеят в две паралелни измерения. Освен общуването си в опредметената действителност, те си взаимодействат и чрез невидимото присъствие на енергийната сила на околните предмети и явления. И най-вече на влиянието на скъпоценните камъни.

Оригинални са художествените средства, с които разказвачът Иван Митев движи повествованието. На първо място е диалогът! Прецизно точен и убедителен. Не се нуждае от свързващи подробности, защото подсказва неизреченото с думи. Богатият словесен запас внушава висока интелектуалност. Епизодите следват един след друг като припкащи сърни по осеяните с аметистови кристали поляни и долове на Източните Родопи. И още къде ли не по широкия свят!

В единна сплав се преплитат любовна интрига, минералогия, приключения, романтика, психология, история на изкуството и литературата. Към тях се добавят  тайнственост, природни описания, екстремни случки и най-вече философия на живота - нерядко поднесени със свежа метафора. Непрекъснато се редуват оригинални епизоди с физически, сънувани или подсъзнателни, на метафизично равнище, общувания на литературните герои.

Сладкодумният разказвач Иван Митев съумява да води читателя по пътеките на своите пътувания към себе си сред  живата и неживата природа. Вплита в сюжетния разказ действителни събития, лица и случки, за да засили достоверността на литературното произведение. „Малък далечен силует” е панорамно философско-приключенско художествено произведение, което утвърждава морално-етичните норми на човешко поведение между хората.

Читателят неволно се запитва дали в края на повествованието студентът остава съвсем сам. И си отговаря, че преследването на силуета на истинската любов е безкрайно. Така е и с копнежа по отминалото време. И по надеждата. И по младостта. И по всичко, превърнато в мечта.

Образът на очарователната девойка Рени е сборно олицетворение не само на изначалния копнеж по любовта. Търсенето на пътя към нея води разказвача към далечния хоризонт на творческото му израстване.

В друга своя впечатляваща книга „Биография на човечеството” (2020) авторът пише: „И все пак какво е щастието ли? То е състояние, състояние на осъзнаване на себе си като допир, усещане, дъх, форма и енергия. Разбирането на света с всичките му безброй проявления. Усещания, при които изчезват миналото и бъдещето и остава Същността.”

Писателят Иван Митев ни предизвиква да се замислим за проекциите на живота ни отвъд неговите опредметени и духовни измерения. Поучава ни, че човек, колкото повече навлиза в дебрите на сезони и години, толкова по-често си припомня отминалото време.

И се завръща като по отъпкана мравешка пътечка към един магичен силует на щастието, облечено в ефирните дрехи на любовта. Той разпръсква своето свежо очарование към нас, докато сме живи. За да се завръщаме там пак и пак. Осъзнали, че всичко на света е подвластно на вездесъщата извечна сила на енергията.

Завършвам четенето на „Малък далечен силует” предоволен от богатството на асоциации и послания, с които ме е възхитил опитният белетрист. Затварям пъстрите корици на изданието като две прилепени шепи, изразяващи благодарност към автора за съпреживяното.

Вече съм прикътал в душата си ехо от нашето споделено пътуване към себе си. Този духовен талисман ще продължава да ме зарежда с положителна енергия още дълго време.