Борислав Бойчев

Кобилата изцвили още веднъж – ако все още някои не е чул, нека чуе, че е пристигнала – огледа наоколо, повъртя се на място и в ситен раван препусна край оградата. А зад оградата ни жив, ни умрял стоеше Марчо. Много коне са се извървели пред очите му, но бял кон до сега не беше виждал. Кобила бяла като пряспа сняг. Като разцъфнало напролет дърво бяла. Като варосана къща.
Боже, каква красота!
Дъхът му секна, коленете отмаляха: Марчо си знаеше, че е грозен, че е никакъв, но сега, зашеметен от красотата на бялата кобила, бе пронизан от мисълта, че е най-грозният на света, мъка сви сърцето му и от срам му идваше да се провали вдън земи.
Слава богу, бялата кобила зави и отмина без да го забележи. Въздухът, разплискан от едрото й тяло, го облъхна като ласка, упойващата й миризма пое с пълни гърди и сърцето му съвсем замря.

* * *
Раванът беше любимият й ход. След дългото пътуване, ужасно, както винаги, в тесни вагони и в още по-тесни товарни коли, където нямаше място да се обърне, да не говорим за кошмарите, свързани с тоалета, и как се задушаваше от дъх на бензин и от праха, та след ужасното пътуване Феа бързаше да се разкърши с любимия си раван. Още от пръв поглед разбра, че и тук е както навсякъде, където е била досега: самостоятелен бокс с няколко стотин квадратни метра на открито, в съседство с нейния – бокса на оня, с когото предстоеше да се съедини, този път смолисточерен жребец с тежка къдрава грива и с опашка до земята. Свирепост и дива сила се излъчваха от него и това я отвращаваше. Тъй биваше то в началото, изпитваше отвращение от тях, ала кой я пита нея, тя няма избор, идваше денят, когато тя самичка им отиваше на крака. Знаеше Феа, имаше опит, това беше вече нейна професия.

* * *
Марчовата къща е отсреща, от там до тук е все поляна, но стопанинът му не го пуска да си пасе свободно, ами го държи вързан на въже. Понякога на Марча на крака му довеждат женска стока, но нали женската стока на зор, реве отдалече и се чува. Стопанинът му само туй чака, изтичва на поляната, отвързва го и го прибира. Пази Марча от женската, затова го прибира. Ала ето, че те пристигат, стопанинът й вика на неговия да услужи с Марча. Ами че бива, само че сега вече времената станаха други, за всичко се плаща… Абе, как щяло за такова нещо да се плаща, смее се стопанинът на магарицата, че то добичето цял ударник, отработило си го е, че и то душа носи, намеква за мъжка солидарност, бие на чувства, ала Марчовият стопанин си знае своето: от тези услуги мъжщината най-много се хаби, хем се хаби, хем се изгалатва. Не, безплатно не може! А като чува пък цената, стопанинът на женската стока се хваща за главата: че тоз твоя Марчо да не е златен, кипва той, ще я заведа до съседното село, а там из трънаците Марчовци колкото искаш.
Грабва й юлара и понечва да си я отведе, ала тя отказва, не иска, гризе вратата и не помръдва. Тя гризе отвън, Марчо гризе отвътре.
Уж на въже го държат Марча, уж затворен, а пък той все покрай оградата на кобилите. Въжето прегризва, вратата разбива, дувара прескача и пак е при тях. Вярно, че тревата е повече, защото на конете им е всичко наготово, те, научени само на ясла, не пасат и тревата в заграденото до коляно избуява. Марчо присяга изпод летвите на оградата и докъдето стигне, все е негово, до земята го обръсва. Покрай стълбовете на оградата растат магарешки бодили, разкошни бодили растат – и те негови. Ала не заради тревата и заради магарешките бодили идва той тук, ами заради кобилите. Хубаво му е покрай тях, усеща се силен, нещо в него постоянно кипи, бушува, макар че той и неговият род са едно, а конете са съвсем друго нещо, знае си го това, не си прави илюзии, ала с кръвта си усеща, че между него и тях може да има близост, че някъде, някога и по някакъв начин е имало интимна близост, не че на самия него се е случвало, а-а-а, такова нещо не е имало, нито пък се надява. Къде ти! Когато кобила минава покрай него, той винаги се отдръпва от оградата, защото е патил от тях, издебвали са го и са забивали зъби о врата му като бесни кучки, нищо не очаква той от тях, ала пак му е хубаво тук, ей тъй; съзерцава, мислено взема участие, с въображението си, знае кога какво трябва да стане, следи за реда, без някой да го кара. Жребците например стоят отделно, по сами в бокс, а в съседство с тях са кобилите, по няколко, чакат си реда. На която й настъпи времето, веднага си проличава: става буйна и заядлива, хапе и рита другите кобили, цвили, място не може да си намери, докато идва един момент, че съвсем обезумее, блъска с гърди и понечва да прехвърли преградната греда към бокса на жребеца. Нейният бяс не остава незабелязан от него, само че той не бърза, процвилва, колкото да й даде знак, че е разбрал, разстъпва се насам-натам и нявги-нивги пристига. Отначало едва докосват кадифените си ноздри, дълго се галят през оградата по шиите, подръпват си гривите, стават все по-буйни, присягат все по-далече и хапят до болка – и тогава пристига човекът със синята манта, хваща кобилата за гривата, отвежда я в другия бокс и ги оставя насаме.
А докато са насаме, Марчо обикаля край оградата и реве с цяло гърло. Но този рев не е за да извести колко е часът, не, той няма нищо общо с времето, той е вън от графиците и мелодията му е друга, в богатството от трели има ревност, завист, болка от засегнато честолюбие, вопъл за справедливост, ала има и една закана. И закана има…
Марчо пръв угажда на коя й е дошло времето, много преди жребците угажда и място не може да си намери, защото тя тая работа не търпи отлагане, тя е като жетва, прегаря, трябва да се бърза. А се е случвало ония не само да протакат, но и да пропуснат. От преситеност и от разглезеност пропускат, а на него сърцето му се е късало, като гледа какво нещо отива на вятъра и че трябва отново да се чака. Да остане на него – никога няма да допусне такъв срам. То не е само да си голям като планина и целият мускули, то е до сетива, до вътрешен огън, до душевен плам. По сетива и душевен плам те не могат да му се опрат. Доказвал го е на дело. И при него идват сегиз-тогиз на посещение, правил е тайно лични услуги. Подгонена от неумолимия закон на естеството, случва се някоя магарица да скъса юлара и на сама глава, без знанието на своя стопанин, да дотърчи от оня край на селото и да го намери на поляната. И тогава Марчо е показвал пламенната си душа, изпълнявал е закона на естеството стриктно, по всички алинеи и докрай. Не е той като ония, преситените, да претупа надве-натри и да обърне гръб. Не, отдава се той после на любовна нега, защото ако тялото усеща радостна лекота, то душата се натъжава от близката раздяла и той томително премрежва очи. Ала какво той получава срещу сърдечната своя преданост? Когато най-томително е премрежил очи и най-силно преживява раздялата, бракониерката, дето е дотичала чак от оня край на селото и е намерила при него утеха и успокоение, неочаквано, без никаква причина присвива уши, замахва със задни крака и го ритва. Без да погледне къде, халосва го и си хуква към дома, дори не се обръща да види как той примира и дъх не може да си поеме. Защо рита? Лошо ли е направил, насила ли е станало? Доброволно е било всичко и с взаимно съгласие. А нали разхлабените й петали са изтъркани и остри, режат като нож и оставят кървава диря. Вечерта стопанинът познава от какво е тази кървава диря по кожата и започва да го хока, хубаво, вика му, са те разкрасили, аз само ще зобя, пък той ще обслужва ей тъй, без пари, ще го изкореня, вика, този ти табиет. И грабва каквото му попадне, вила било, лопата, гьостерица, и започва да налага.

* * *
Зелените хълмове и синьото небе се сливаха далече на хоризонта и на фона на светлозеленото и на небесносиньото бялата кобила беше прекрасна, сякаш не опираше на меката пролетна трева. Такъв плавен и грациозен раван не бяха виждали дори служителите на конезавода. Нависнали по прозорците, те казваха, че дори само заради равана си е струвало да наброим петте хиляди долара. Името й се предаваше от уста на уста: Феа, Фе-а! На английски значело белокожа. Но още означавало и честна.
Снежнобялата кобила и смолисточерният жребец в боксовете, очертани от чамовите мертечета като рамки сред резедавото кадифе на тревата, приличаха на картини, поставени една до друга. И от тия картини въображението започваше да рисува кончето, което щеше да се появи след време: конче, взело еднакво и от бялото, и от черното, също като кафе и мляко, смесени по равно…
Феа премина от раван в бавен тръс и тогава чак забеляза до оградата същество, каквото никога до сега не беше виждала. Като малък кон, само че с несъразмерно големи уши, а и цветът на козината му беше по-различен.
Боже, какво странно същество!
Щом бялата кобила спря и се вгледа в Марчо, срамът и стеснението му изчезнаха мигновено. В него се възпламени прочутият му силен характер и заговори гордостта му. Вирна глава и запъна нозе в тревата: не искам да зная кой стои насреща ми, за нищо на света няма да помръдна от мястото си, хайде, забий и ти зъби в шията ми или пък в оръфаните ми уши, все едно къде, то здраво място не е останало по мене, навсякъде следи от зъби, от корави хамути и стръки, от копита на неблагодарници, от гъостерици, цялото ми тяло е една зараснала рана, хайде, забавлявай се, бяла красавице, хапи, мръснице, телесните страдания са нищо в сравнение с раните и болките в душата, хапете, вие, дето всички земни блага и радости са ви дадени наготово и през ум не ви минава какви мъченици и страдалци живеят редом с вас.
Обзет от порив на самоунижение, Марчо избра един разцъфнал бодил с цвят, голям колкото копито и със стоманени игли, оголи големите си жълти зъби и го налапа, но без да го докосва с бърни, отхапа и пое с език разкошния цвят, сякаш крепеше въглен, намести го между кътниците, схруска го и стоманените игли се пръснаха с устата му. Вперил в бялата кобила поглед, пълен с презрение, той не трепна.
Странното дългоухо същество с такава наслада дъвчеше непознатото растение и толкова дълго, на малки глътчици го преглъщаше, че бялата кобила не се стърпя и посегна към първия попаднал й бодил. Захапа го, ала все едно, че огън я опари, цялата се разтрепера от уплаха, очите й молеха за помощ, надвеси се над оградата и докато Марчо разбере, притисна се до него и той едва удържа да не падне. Закрила търсеше тя, топлият й дъх изведнъж размекна сърцето му, горката, още потреперва милата… После сам не помнеше как стана, трябва да е загубил разсъдъка си, защото като дойде на себе си, ближеше шията на бялата кобила. Първата му мисъл, щом се осъзна, беше да бяга. Ала бяга ли се тъй лесно, хай, още малко, още малко, и каква беше изненадата му, като разбра, че тя се прави, че не забелязва, рее поглед някъде надалече разсеяно и дори сама изпъва бялата си шия и му оставя да я ближе.
Марчо не издържа, зави му се свят, разхълцука се, краката му се подгънаха, легна на поляната и започна да се търкаля ту към едната половина на гърба, ту към другата, не остави местенце, недокоснато о земята. Бялата кобила не знаеше, че е от изблик на чувства, изплаши се: ах, какво му стана, помогнете! А Марчо пъргаво скочи, отърси се хубавичко, после зарева с цяло гърло, за да извести на света какво щастие го е споходило.

* * *
Гости и делегации идваха всеки ден. Домакините от конезавода ги развеждаха навсякъде, като бялата кобила оставяха накрая, за да затвърди окончателно прекрасните впечатления. Обикаляха я, цъкаха възхитено, подвираха се под нея, мереха височини и обиколки, говореха в захлас за лебедовата шия, за сухата глава, за изящния глезен.
Много често прочутата кобила, внесена чак от Англия за пет хиляди долара, сварваха с глава, протегната през оградата и подпряна на гърба на едно дръгливо магаре. И тогава някои добавяха, че Феа на английски значело не само белокожа и честна, но още и справедлива. Гледката ги изпълваше с умиление. Фотографите я снимаха в тази поза. Така веднъж я показаха и по телевизията.
Една сутрин погледът на бялата кобила се размъти, тя пощуря както всички, когато им дойдеше времето, и ту притичваше до оградата на жребеца, ту бързо се връщаше при Марчо.
По това време враният арабски жребец опитваше стойка на задни крака. Беше изцяло погълнат от тези упражнения, пристъпваше ту на единия, ту на другия крак и от доволен по-доволен, тежко тръскаше черната си грива. Тревожното цвилене на кобилата не достигаше до него и тя стоеше все при Марча, притискаше тръпното си тяло, а той я утешаваше с ласки, които ставаха все по-пламенни.
Жребецът усъвършенстваше стойката на задни крака, вървеше като цирков артист, ала времето не чакаше, броените часове течаха бързо. И на другия ден Марчо чу гласа на бялата кобила. Цвилеше сърцераздирателно и го зовеше. Него зовеше, Марча, по спешност. Тозчас той скъса юлара, издъни прозорчето на обора, черчевето нахлузи на врата си и с него прескочи дувара. Застъпи с крак черчевето и като се освободи от него, с всички сили се понесе към нея. Тя го съзря и сякаш обезумя от нетърпение, препусна с бърз тръст, направи кръг, после втори, премина в галоп и като източи тяло и сви уши, устреми се към оградата. Служителите, нависнали по прозорците, наблюдаваха с ужас: какво прави, трябва да спре, да се закове на място, наближава оградата… Стой! Стой!… Ала тя не спря, беше решила да прескочи оградата. То беше лудост, досега кон не е правил такъв скок. Ала бялата кобила го направи.
Прелетя над оградата като бяла грамадна птица.

* * *
Предните крака на Марчо не можеха да ограбчат огромните хълбоци, а задните едва опираха земята с върха на копитата, потропваха ситно-ситно, но си оставаха все тъй къси и недостигаха. Той целият се тресеше, от гърдите му се изтръгваха звуци като хлипане: още малко, още малко!… И тогава Феа, обзета от внезапна слабост, подгъна колене и започна да се смалява, смалява, докато стана толкова малка, колкото трябваше.
Служителите видяха всичко от прозорците и когато тяхната любимка се свлече на колене пред онова дръгливо магаре, изгубиха всякаква надежда. На ти тебе приплод с цвят на мляко и кафе, смесени по равно! На ти тебе конче меланж!
Нарекоха я извратена мръсница.
Нарекоха я коварна женска твар.
А тя, красавицата, бялата кобила, усещаше, че Марчо е най-пламенният от всички досегашни. Най-пламенният на света.
Беше любов взаимна.