ПОРТРЕТ
Веднъж ме запознаха с известен художник. Той се вгледа изпитателно в лицето ми, дръпна силно от лулата си и каза:
- Искам да ви рисувам! Ще бъдете ли така любезен да ми позирате в ателието?
Бях поласкан от поканата и приех. Уговорихме се да го посетя след месец.
И ето, от този момент мислите ми бяха изцяло погълнати от предстоящото позиране пред големия майстор на четката.
Бях сигурен, че имам симпатична физиономия, но чак дотам - да обръщам вниманието на художниците, не бях подозирал.
Започнах да си представям всичко. Добре, ще позирам, но как? Въображението ми рисуваше твърде нелепа ситуация - аз, полугол, легнал като куртизанка на диван, пред мен фруктиера с южни плодове, над мен негърче с ветрило. Хм, глупаво… А може би художникът ще поиска да акцентира на телосложението ми и ще ме накара да застана в позата на митичния Атлас?
Реших да проверя как ще изглежда това на практика. В дома не намерих нищо по-тежко от кушетката. Пъшкайки, полека я вдигнах на рамене и застанах пред огледалото в антрето. Оттам ме гледаше жалко, изкривено от усилие лице, което нямаше нищо общо с имитирания от мен супермен от древността…
В ума ми не преставаха да се редуват нови ситуации. Виждах се ту като Дамата със саламандъра, после се озовавах сред шумните казаци, които пишеха писмо до турския султан, представях се и кокетно изобразен в кимоно, лежах в тъмното и във въображението си се виждах като романтичен любовник, изобразен на бял кон върху таблите на старинен креват…
Още първата нощ сънувах, че ме рисуват сред Третяковската галерия, а после кой знае защо вместо моя портрет, закачат мен на ухото, всички специалисти-критици клатят глави, отбелязват нещо в папките си и със сериозни лица отминават, а аз оставам да вися…
На работа от време на време излизах в учрежденския ни коридор и като заставах пред голямото огледало, се опитвах да изобразя усмивката на Мона Лиза. Тези опити продължих и впоследствие и на проточилото се няколко часа служебно заседание, като през цялото време не свалих тайнствената усмивка на Джокондата от лицето си. Седях си в ъгъла и загадъчно се усмихвах с усмивката на прекрасната италианка.
След съвещанието директорът ме извика при себе си и с трепереща от гняв долна устна ме попита:
- Вие… защо се смеехте като идиот през цялото съвещание?! Навярно поставяте под съмнение онова, което казвах за успехите ни?
Наложи се да му разкажа за предстоящото позиране пред големия художник.
- Поздравявам ви - възкликна директорът и ме прегърна. - Това е чест и за целия ни колектив! По вашия портрет някога потомците ще изучават условията за бит и труд, които създава ме за обикновения труженик съзидател!
После директорът се вгледа в мен и поклати глава:
- А за да изглеждате още по-добре и да имате още по-свеж вид, трябва да ви поподготвим още! Мда… Още утре заминавате за нашата почивна станция, естествено, за сметка на фирмата. Гответе се сериозно! Мислете за своята отговорност пред историята, за честта на нашия трудов колектив!
В почивната станция бяха предупредени за моята висока мисия. В продължение на двадесет дни бях подложен на специални витаминни диети, душове, масажи, лечебна физкултура, козметични процедури, накрая ми докараха и екстрасенс…
Върнах се преобразен. В уречения час се явих в ателието на художника. Напомних му за нашата среща и уговорката да му позирам.
Художникът удивен се взря в мен и каза:
- Но нима това сте вие? Какво са направили с вас? Къде е вашето изразително мъжко лице?
Усмихнах се тъжно и си тръгнах.
- Момент! - извика художникът, като не сваляше поглед от мен. - Останете, все пак ще ми влезете в работа…
Настани ме на стол и започна да ме рисува. След два часа изтри челото си от потта и каза:
- Вие ми бяхте чудесен модел! Откога търсех такова лице!…
И художникът обърна нарисуваното към мен.
- Какво е това? - не разбрах аз.
- Моят нов шедьовър: „Престарялата балерина”!
…При откриването на самостоятелната изложба на художника дойде цялото ни учреждение.
- Е, къде си нарисуван ти? - нетърпеливо ме попита директорът.
Преведох колегите си бързо покрай „Престарялата балерина” и ги спрях пред голяма картина с надпис „На барикадата”. Мъжествен юначага държеше високо, под куршумите на врага, знаме.
- Ето, това тук съм аз - казах тихо.
Другарите ми замряха пред картината, поглеждайки ту знаменосеца, ту мен.
- Тези художници - каза накрая директорът - всичко виждат не като другите хора! Не си приличаш, но… несъмнено си ти! От пръв поглед е видно, голям майстор те е рисувал!
1982 г.
