Дора Габе

Не се ли три пъти обърна в гроба,
не викна ли и твоят вик не се ли впи
чак в земната утроба?
От срам, от гняв, не се ли цял стопи?

Оръжието сложихме - казахме,
че днес са други времената.
Сърцата си затворихме за чужди сълзи,
ушите си запушихме пред детски писък,
ръцете си във джебовете свряхме
и свихме знамената.

Седим и чакаме да стане чудо,
а всеки ден е - робски петдесет години,
и всеки час е наша отлетяла младост,
и всеки миг е черна напаст връхлетяла,
и цялото ни време
е валяк, който иде,
и гърбовете сведени от бреме
премазва…

Викай, събуди я
земята,
разтърси я,
да се разпука и да те изхвърли,
от своето сърце да те изригне,
да се родиш повторно в земен огън,
в челото ти да свети като месец,
в очите ти да грее като слънце,
в сърцето ти да зрее като зърно…

Не се обръщай три пъти във гроба си,
от срам и гняв недей се ти стопява.
Викни в земята: че за таз неволя
един ден Господ откуп ще ни дава!

—————-

сп. „Стефан Караджа”, г. 2, бр. 19, Варна, август 1932 г.