ДИВИ ЧЕРЕШИ
Защо си толкова бяла, дива череша?
Сладко, сладко ухаеш на пролет.
Нищо, че днес косата ми е обсипана
с твоите бели и нежни цветчета.
Край нашето село няма река или голям водоем. И ние, нещастните рибари, трябваше да скиторим по реки и язовири, за да си чешем крастата. Честичко ходехме на старите корита на река Искър край едно съседно село. Така се случи и през този пролетен ден.
Стигнахме рано-рано, извадихме термоса да си налеем по едно кафе за разсънване, рекохме да запалим и по цигара и тогава за наш ужас установихме, че нямаме кибрит.
Спогледахме се отчаяно - ами сега? Не ни се връщаше до селото, само че как щяхме да изкараме цял ден без порока? И тогава съгледахме недалеч от нас малко стадо овце и край тях възрастен овчар, край главата на когото се виеше облаче дим. Спасение.
Забързахме нататък. Дядото наглеждаше овцете, подпрян на хубаво издялана и опалена в огън тояга. Пуфкаше си сладко цигарката и ни оглеждаше недоверчиво.
- Здрасти, чичо! - поздравихме ние любезно. - Как е хавата?
- Че добре е, как да е - отвърна намусено той, все още оглеждайки ни недоверчиво.
- Чичо, - рече приятелят ми с умолителен глас, - забравили сме си кибрита и няма с какво по цигара да запалим. Помагай…
Дядото се засмя с неочаквано лъчезарна усмивка и рече:
- Бе, гледам ви, че се въртите като пръдливи насам-натам. Рекох си - загубили са нещо. Пък то какво било.
Отвори овехтялата си кожена чанта, порови в нея и извади нова кутийка кибрит.
Подаде ни я с усмивка:
- Нали сме братя по оръжие - трябва да се поддържаме. Ха сега, почерпете от вашите, че моите са малко качак.
Поднесохме му кутията от нашите цигари, той си избра, взехме си и ние, запалихме и тогава дядото рече:
- Да поседнем тук, че крака ме не държат веке.
И тогава съгледахме във високата трева циментова оградка на гробно място. Личеше си, че е имало и желязна ограда, но си личеше и как душмански е била откъртена.
Откъм брега растяха няколко диви череши, които тъкмо цъфтяха и ронеха по земята и по гробното място белите крилца на цветчетата си.
Приседнахме на студения цимент, пушехме мълчаливо. Приятелят ми попита:
- Кой сиромах е погребан тук, чичо? Даже гроба му не са пожалили…
Дядото мълчеше с наведена глава. После бавно вдигна очи и тихо каза:
- Тук лежи брат ми. Право казано - не лежи никой…
Ококорихме се и двамата с приятелчето. Дядото поклати глава и продължи:
- Никой не лежи… Знам какво мислите. Не съм изоставил гроба на брата. Сигур десет пъти го поправях, ама все тая. Все го разбутват. Даже паметника изпочупиха. На сол го направиха…
- Ами не знаеш ли кой е? - в един глас попитахме ние. - Да му потърсиш сметка. Че може ли такова варварство!
Дядото пушеше мълчаливо. По косата и по раменете му се сипеше цвят от черешата, но той не му обръщаше внимание. Все така тихо проговори:
- На кого да потърся сметка… Тези, дето разбиват, са от новите. На тях нищо не можеш да им кажеш. Че и да им потърсиш сметка.
- Защо са го убили брат ти, чичо? Някоя любовна история? Или за земя? По селата стават тези работи. А и що за гроб е това, дето няма никой в него?
- Полицията го уби, няколко месеца преди Девети септември. И го хвърлили ей там, в Искъра… Малко по-надолу. Изхвърлили го като мърша. Той не беше комунист, беше си най-обикновен работник. Само че искаше да има хляб за всички… Че дори не можа и да се ожени, поне дете да остави след себе си.
Дядото сведе още по-ниско глава и замълча. Мълчахме втрещени и ние. Приятелят ми предпазливо каза:
- Чели сме за такива работи, ама направо не са за вярване… Как така ще изхвърлят човека в реката?
- Така… така е било. След години ми го разказа един от нашето село - тогава той беше стражар.
Ние бяхме забравили и риболов, и въдици и всичко. Извадихме кутиите, почерпихме дядото с нова цигара и като не знаехме какво да кажем, го попитахме:
- Идваш ли често тук?
- Всеки ден. Освен кога не е порой или снег до пояс. По-рано седехме един срещу друг и се гледахме - аз изправен пред него, той от паметника. Вече нищо нема. Толкоз години…
Дядото се намести по-удобно на тясното первазче и продължи тихичко, сякаш говореше на себе си. Или на мъртвия брат:
- Той беше чист човек. Бел и чист. Като тези череши над главите ни. Ама не търпеше лъжци и крадци. Сприятели се е с някои от младежите, дето шушукаха за тях, че били комунисти, били такива, били онакива… Дивотии, брата си беше най-обикновен работник. Ама в онези времена си беше страшничко да си приятел на тези момчета. Еле, имаше един - Ферката - с него беше голем приятел. И заради него го арестуваха през 1942 година. Помляха го от бой. После ми е разправял, че ги държали двайсет и няколко човека в една стаичка в мазата. С малко прозорче, затулено с ламаринен капак с пробити на него дупки. Редували се един по един да допират уста до дупките, за да подишат.
Ръцете на дядото видимо трепереха. Отвори пак кожената чанта, извади бутилка вино, преля гроба и отпи дълга глътка. Подаде шишето и на нас - преляхме и ние и отпихме по глътка.
- Скоро време пак го арестуваха - рекоха, че бил минал в нелегалност, партизанин щял да излиза. А той си беше намерил хубава работа в депото в Мездра, брат ми беше механик, голем майстор беше… И пак бой, пак мъки… До Девети оставаха 3-4 месеца, ама нашенските думбази не мирясаха. Ходиха, струваха, правиха, пари даваха - осъдиха брат ми на смърт… Комунист бил не, ами началник на комунистите. Може би смъртната му присъда щяха да я сменят с дълъг затвор, ако не са били нашенските богаташи - писали писмо до областния началник на полицията в Плевен. Настоявали брата да бъде обесен час по скоро, опасен бил за държавата. Най-опасният! Ама на полицията й се видяло сложно да го бесят - ще видят хора, ще се дигне гюрултия - докарали го една нощ тук, гръмнали го в главата и го изхвърлили в реката.
Дядото посегна към джоба си, ние едновременно скочихме и му подадохме кутиите си. Той запали, отпи още една дълга глътка и захвана да истръсква посипалите се по него цветчета. Изгледа ни дълго с празен и отнесен поглед и тихо продължи:
- Така е тя, момчета млади. Брат ми го няма, ама децата на думбазите останаха. Оня нашенският, стражарят, разправя, че преди да го гръмнат, полицейския началник попитал брат ми: „Ако някога дойдете на власт вие, комунистите, какво ще стане с нас?” Брата спокойно му отвърнал: „Как какво? Каквото става сега с нас, това ще стане и с вас…” Полицейският се засмял: „Когато дойдат на власт комунистите, вас няма да ви има и тогава пак нашите деца и внуци ще бъдат…” Така и стана. Жалко е, че семето им не беше изтребено до крак, защото който е син на предател, той си остава предател - за пари, за власт, за разни благини. И ще продаде всекиго, и майка си биля, ако може да се облажи от това. Нали ги гледам сега - те са героите, борците, жертвите, а на такива като брата им викат убийци и терористи…
Дядото подложи шепа, събра няколко цветчета, погледа ги и на пресекулки рече:
- Брат ми, а и другите момчета, не дочакаха бели коси. Бог да ги прости!
Стана, прибра бутилката в чантата, кимна ни и тръгна след малкото си стадо.
До вечерта сприятеля ми не продумахме. Така и си тръгнахме - в мълчание, сподиряни от аромата на черешовия цвят.
