ВЕЛИКИЯТ БЕЗСМЪРТНИК
На смърт, братко, на смърт да вървим!
Един велик народ от свойта Голгота вещаеше зората на освобождението си. Сред настръхналия ужас на робската нощ, мощния глас на Ботйовото „Знаме” гърмеше на длъж и на шир:
- Захваща ce вече драмата на Балканския полуостров… Многословеният източен въпрос стъпи в своя трети акт… Всичката Пловдивска кааза е потънала в кръв… Бунтът е обхванал и средата на Балкана… Касапницата ще бъде страшна и отвратителна… Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косите, велики царе юдейски на капитала! Босфорският идеал ще падне, „болният” ще умре и вашите безбройни капитали ще потънат в помията на турския разврат, и в свещената кръв на нашата Свобода… Седеммилионният български народ иска: Свобода или Смърт!
И наистина драмата начена.
Един поробен народ, чрез перото на своя първожрец и вдъхновен апостол, високо, мощно и всепобедно потръби:
Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на Свободата и за благото на цялото човечество!
Подробностите се знаят.
Пред олтаря на своя поробен народ и Христо Ботйов всеотдайно самопожертва сърцето, живота, мечтите си.
Дете невръстно още, Той бе прозрял великата истина за безсмъртието на вечно младия Подвиг. Окрилен от вярата му, Той понесе голготския си кръст гордо и беззаветно.
Носи го цял живот.
Носи го въпреки обществената и лична покруса, които непрестано и неотстъпно го преследваха.
„Милин камък” е неговото кръщение, неговото разпятие, неговото възкресение. Христо Ботйов стана българския Исус. Христо Ботйов победи смъртта. И заживя истинския си живот - живота в смъртта.
Героичната му съдба, като разлюляна камбана и днес - и много още години - буреносно ще пее великата приказка на още по-великия му живот.
Защото - казано е някъде - всичко увяхва пред лицето на Смъртта, само Подвигът е неин връстник. Годините гърмят от буреносния му марш.
Подвигът е самата вечност.
За това той не умира. За това Той се смее над костерите, възкръсва из пожарищата. И всякога е шествал победоносно.
Велик с красивата саможертва на белязаните от неговия дух! Венценосците му и когато са бивали мъртви - пак са побеждавали. Кой е угасил досега Прометеевския огън?. . .
„И певци песни за Него пеят”.
За непобедимия. За борческата воля на кръстените с неговия дух. За всеотдайната саможертва на просветлените от Него.
За всички велики незнайници, които мълчаливо изграждат храма на светлото градюще. Защото те създават красивото утре, с цената на живота си, в името на вечния живот: - царството на красотата и мировата хармония, за които леем мечти още от ранни години.
Какво значи Смъртта пред всемогъщия устрем на волята за Щастие - пред великата жажда за истина и правда!…
Смъртта е неразделна другарка на човека, - другарка, с която той цял живот враждува.
Дори и когато косите му посивеят. Но за Христо Ботйов Тя е нещо по-силно и от хипноз. Мечта. Превъплощаване с Вечното.
Сливане с безсмъртния Дух - с героичната и драговолна саможертва на милионите, които „силно любят и мразят”.
Тя не го плаши. Той я желае. Защото Смъртта е освобождение за поета-бунтовник от съкровената повеля на дълга и от кошмарното му самочувствие, че живота му е обречен. Нейните очи са милосърдни и добри: в тях се синее тихо пристанище…
Там го очакват доспехите на Рицаря и славата на Пророка.
Смъртта за Христо Ботйов е „мила усмивка и хладния гроб - сладка почивка”. За това той живее в съзнанието на своя народ с красотата на жизнения си подвиг.
И с блясъкът на вълшебното си слово, най-съкровеното и за това, може би - най-великото.
Днес Той е увенчан. И за това „певци песни за него пеят”:
- Той не умира!…
———–
сп. „Стефан Караджа”, г. 1, бр. 10, Варна, 4 юни 1928 г.
