Елена Алекова

Вместо предисловие

(Към подготвяната за печат книга „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева”)

С Велин Георгиев и Снежана Пейчева ме свързва дългогодишно житейско и творческо приятелство. Тръгна от началото на 90-те години на миналия век и продължи - през годините - до смъртта им. Продължава и до днес, макар и в други измерения.

Като аспирантка в Литературния институт „А. М. Горки” Москва имах нужда от публикации в научни издания. Така през 1993-а се запознах със Снежана Пейчева, по онова време главен редактор на списание „Болгарская русистика”. След окончателното ми завръщане от Москва приятелството ни се затвърди, доколкото бъдещият ми съпруг Георги Христов познаваше Велин Георгиев, нейния съпруг. Впоследствие прерасна в семейно приятелство. На 25 март 1995 година Велин Георгиев откри своя Литературен салон „Старинният файтон”, който по-късно, предвид разширяващото се негово влияние, прерасна в Национален литературен салон „Старинният файтон”. И до ден-днешен интимно го наричаме Файтона. Първата творческа вечер в него бе всъщност премиера на Велин-Георгиевата книга „Птичка Божия” (1995). Какъв само символ в заглавието ? - на предпролет, на светлина, на духовност.

* * *

Снежана Пейчева ме прие като творец безрезервно. Докато Велин… На 19 юни 1995 представих във Файтона първата си лирическа книга „И не каза никой защо” (1995). Словото бе на Дамян П. Дамянов. На 3 април 1996 пак там направих премиерата на втората си стихосбирка „Детство” (1995), която пак бе представена от Дамян П. Дамянов. Ръководителят на Салона не прочете експозе нито към първата, нито към втората ми вечер, а той към всяка там проява произнасяше предварително написани думи. Подчертавам това не просто от уважение към фактологията или защото, очаквайки в началото на своя творчески път добра дума, съм била чувствителна към признанието на утвърдените, а за да отбележа, че пътуването на Велин Георгиев към тогавашната ми поезия, прорязвана от тъжно-меланхолични нотки, беше постепенно. Тъй и моето пътуване към неговата изпълнена с ядрен заряд лирика бе нелесно. За пръв път поетът си позволи да напише нещо за мен, когато през 1996 година ме покани, заедно с Елена Алексиева, за участие в поетически маратон, организиран в Литературния салон „Старинният файтон” по повод Празника на поезията - 1 октомври. В словото му „Двете Елени” ясно проличава накъде клонят неговите симпатии.

Аз бях любимката на Снежана Пейчева. Тя именно първа написа чудесни думи за мен, по-точно за третата ми стихосбирка „Ненужни стихове” (1997). Статията й „В ритъма на битието” (1998) бе публикувана в списание „Пламък”. Велин Георгиев ме „отрази” едва когато през 1998-а излезе от печат първата част на романа в стихове „Милена”, стреснат, предполагам, от непомерната ми дързост да напиша такава творба, и то във време, никак не ласкаво към литературата. При това тръгна с уговорки, не го прие „от сърце”, както ми се искаше. Допусна ме до сърцето си като творец по-късно през времето, а веднъж дори призна някогашни съмнения и опасения…

* * *

Първите думи за него написах, когато през 1995-а се появиха стихосбирките му „Кръчма” и „Лудница” в едно книжно тяло. „Парадоксът на огледалната композиция” (1996) беше въобще една от първите ми рецензии.

Във връзка с отзив за една от книгите му имахме любопитен епизод. Когато през 1999 година излезе статията „Яростен талант” (за стихосбирката му „Адски камък”, 1999), в писателските среди тръгна някакво стъписване, шушукане, брожение. Получих много поздравления и признания, обаждания по телефона и прочее. И всички мнения се свеждаха до едно - че за първи път били разбрали колко голям поет е Велин Георгиев, че дотогава… че това и онова… И ето, срещам Велин на улицата. Пиян. И вместо благодарност получавам юмрук по самочувствието: „Ти за коя се мислиш, бе? Аз съм си голям поет и без твоята статия!”. Колкото и да бях неприятно изненадана, мълниеносно си дадох сметка, че е пиян и че вероятно пиянството му е лошо (дотогава не го бях виждала такъв и дори не знаех, че пие). И не защото го мисля, а за да изтрезнее, му отговорих: „Може и да си добър, но никой не знаеше това преди моята статия!”. И той, както ми се стори, се усети. Но го оставих, без повече да задълбавам, защото той наистина е голям и без нечии, а още по-малко моите специални думи, протекции или защити. След този случай приятелството ни още повече укрепна.

Така, струва ми се, е с истинските приятелства - всички преминават през своеобразен стряскащ рубикон, за да се закалят и затвърдят като такива.

Гонен, наритван, премълчаван, „проспиван” във времето преди 10 ноември 1989 година, той беше петимен да слуша до безкрай ласкави думи за себе си, искаше да бъде признаван непрекъснато, нуждаеше се, като поет, от възхита и обожание, от обич. И му ги давах, доколкото се появиха и други мои отзиви за нови му книги. И уж му давах читателска възхита, обожание и обич, ала си имах опасения от друг характер, които не споделях, но той вероятно предусещаше. Опасявах се, след като вече знаех едно-друго от метежната му биография преди Промяната от 1989-а, да не вземе да се „тропосва” за дисидент. От разбръмчалите се тогава рояци псевдодисиденти на всички ни бе дошло до гуша, че и над гушата…

Осъзнах, че Велин няма да се поддаде на дисидентщина, едва през 2014 година - тогава Пламен Дойнов публикува в „Литературен вестник” изследваното си „Случаят „Чужда кръв” и Велин Георгиев”. Когато ми даде вестника, поетът сподели, че не му харесва това изследване, че нещо там не е предадено, както наистина е било…

Действително, макар Пламен Дойнов да проследява историята на Велин-Георгиевото стихотворение добросъвестно и пунктуално, нещо в изследването му е сбъркано, не е както трябва. Причината следва да се търси в цялостната концепция на изследователя за литературата от периода на социализма у нас, която според мен е някак некоректна спрямо онова време. Не че той съзнателно и грубо подменя фактите или събитията. Не! А просто… не знам как да го кажа… Той някак преиначава същината на случвалото се, духа на тогавашното… Затова в писанията му всичко е уж точно, ама не е така. И реакцията на Велин Георгиев бе повече от красноречива. Да, може някога и да е имало едно-друго сбъркано и „нездравословно” деяние, но дяволът не е бил чак толкова черен, колкото днес маститият професор се поти да го представя. Толкова „черни” тогава бяха определени, конкретни хора, колкото днес пак определени, конкретни хора са „черни”, само че вече с обратен знак (впрочем - и с необратен също!).

От този случай нататък приех Велин Георгиев без уговорки и опасения. А когато остана сам, без Снежана, която отпътува за отвъдното, и почувствах неговата дали самотност, дали сиротност, дали беззащитност - не знам, той ми стана още по духовно близък. Тогава поетът някак си се оголи. И не веднага, а през годините постепенно осъзнах, че тъкмо тази негова… самотност ли, сиротност ли, беззащитност ли… е източникът на безмерната му талантливост, граничеща с гениалност. Той стигаше до граници, където словото преминаваше в нещо повече от думи, в повече от смисъл, където то се някак разплавяше, придобиваше нови значения, нови състояния, за които няма думи и няма смисъл, или поне оня смисъл, до който ние, като хора, понякога се докопаваме… Онези граници, където смисълът на словото не е това, което словото означава, а нещо друго, за което няма думи и не може да бъде изречено, формулирано или обяснено, а само почувствано, предчувствано, без дори нужда от осъзнаване…

И вече не пестях възторзите си на читател и почитател. Откликвах на всяка негова книга. Нещо повече - подтиквах го да пише ден след ден, минута по минута. Не че имаше нужда от подтикване. Той това и без подтикване правеше през целия си живот, особено в последните си години: пишеше ли, пишеше. Но окуражаването му даваше стимул, енергия, крила, усмивка. Дори когато определени житейски обстоятелства през последните му години го утесняваха и тласкаха към чашката, мнозина от приятелите му се обръщаха към мен: „Само ти можеш да му помогнеш!”. Но как? Да го коря нямаше смисъл, макар че с това започвах. Веднъж обаче ми дойде наум спасително решение: „Даден ти е чуден дар - му казах, - който не всекиму се дава! Вместо да си губиш времето с глупости, сядай и пиши! Имаш какво още да кажеш на хората - казвай го! Ти не си само това!”. Рядко тези думи не помагаха. Когато се случеше, се обаждах на приятели и дъщерите му Татяна, Бойка и Елина за помощ. Те, за жалост, живееха далече от София и не винаги можеха да са край него.

Един от приятелите, които в това отношение го респектираха, беше литературният критик и историк Никола Иванов от Пазарджик. През 2017 година той написа студия за него („Поезията на Велин Георгиев: Словото ми е убежище”), която той освен че публикува в периодичния печат, включи и в сборника си „Литературнокритически статии и студии: Към „Балната зала - книга 2″ (2017). Това някак докосна и умиротвори Велин. Радваше се на студията с онази чиста негова радост на дете. Вече бе попаднал в Балната зала на Никола Иванов, а то ще рече - на българската литература. За което дълго време бе мечтал. Ето например какво е написал поетът малко преди това, на 24 април 2017 в книгата си „Живак от счупен термометър” (2017):

„Хайде на капрата на Файтона - моята Небесна колесница. Хубавата Елена ще представи днес литературния критик Никола Иванов. Той е загрижен за Балната зала на писателската гилдия, за която нямам одежди, главното - фрак”.

Но и враговете му не спяха. Все търсеха възможност да го отстранят от най-скъпото му творение в духа, което той бе изградил и което в делника го крепеше - Файтона, за да се настанят те на капрата. Как ли не се опитваха да го изместят! Ту не оценяваха труда му подобаващо и дори се правеха, че не го забелязват; ту неочаквано, в последния момент, го брутално елиминираха като водещ. Това именно бе причината в последните месеци на живота му да пропада в неговите си бездни, от които излизане няма. Но той излизаше! И им натриваше носа! До следващия им номер, който отново го бутваше в пъкъла.

Как спяха спокойно тези хора, причинявайки немислими страдания на един 85-годишен човек, болезнено раним и беззащитен поет, не ми е ясно и до днес. Впрочем, те и до днес мътят водата около Салона му, но нейсе. Явно мира не им дава фактът, че Файтонът, дори и след смъртта на Създателя си, все още трополи по софийските улици…

* * *

Как наследих Салона?

През 2011 година Велин Георгиев, по внушение на Емил Бехар, наш приятел, ми предложи да водя два пъти в месеца срещите във Файтона, но аз се съгласих да организирам вечери веднъж месечно (припомням, по Велин-Георгиево време срещите се провеждаха всеки понеделник). Така започна съвместната ни работа като ръководители на Салона, но за мен той винаги си оставаше Главният файтонджия, а себе си представях за негов чирак.

С течение на времето Велин ми предложи той да поеме една среща, а аз - останалите. Но не позволявах това да се случи най-вече защото той имаше нужда от публичност - това общуване с хората му дава тонус и живот в буквалния смисъл на думата.

В последните си седмици на земята Велин от време на време, когато бяхме насаме, а и пред други хора, изтъкваше, че на мен именно завещава Салона, та да се знае, когато му дойде времето. Явно е предчувствал края си, защото така говорят онези, които знаят „деня и часа”.

* * *

Като идея книгата „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева” се зароди веднага след като в нощта на 14 срещу 15 май 2019 година Велин напусна този свят. Дори я първоначално подредих. А после я отложих. Същите негови недоброжелатели бързаха да ме елиминират като наследница на легендарния му Файтон, доколкото не можеха (и още не могат!) да ми простят, че написах „Крушението. Към историята на СБП 1990-2016 г.” (2016), където са показани такива, каквито са, без украси и финтифлюшки, славословия и ласкателни празнодумия, на които са навикнали.

Има хора, дето не разбират свещения смисъл на предсмъртните завещания, желания, думи. Не разбират. И това е! Тъй и нашите зломисленици след смъртта му на часа забравиха всичко, което той им бе говорил, и я подкараха през просото. Затова реших да изчакам с книгата, за да разкажа в нея как ще пренебрегнат предсмъртното му завещание.

Няма да описвам по какъв начин, но успях все пак да се преборя завещаното от Велин Георгиев да се изпълни. Иначе щях да разоблича зломислениците с имената им, без да ми мигне окото - как го изместваха, пренебрегваха, обиждаха и тласкаха към чашката, превръщайки се в неговите… „разрушители по невнимание”, да не кажа по-точното. Да, те не си даваха сметка за това. А днес просто вредят на Файтона, като подло, зад гърба, говорят нелепости за него или отказват от него хората: „Не й ходете!” - ги съветва една вече деветдесетгодишна литературна критичка, все едно на мене идват, а не на своите приятели. И не само тя говори… И да ги питаш какво им пречи един литературен салон, няма да ти кажат, защото няма какво.

* * *

В книгата са събрани статии, рецензии, отзиви, слова, лирически посвещения и други - мои и на Велин Георгиев и Снежана Пейчева, писани и прозвучали в различно време по различни поводи. Заглавието й идва от израза на Снежана Пейчева - „време за заедно” (вж. споменната книга на Велин Георгиев „Вкусът на болката”, 2016). Състои се от четири части: „Мъжът е мъж, когато е на прицел”, „Яростен талант”, „Снежана и Велин” и „Фрагменти Велинови”.

Първата част „Мъжът е мъж, когато е на прицел” представлява обширно изследване на историята на Велин-Георгиевото стихотворение „Чужда кръв” и патилата на поета в онези далечни времена във връзка с него и други подобни на него стихотворения. Показано е и изумителното поведение на Велин Георгиев след 10 ноември 1989 година. Във втората част „Яростен талант” са подредени мои текстове за Велин Георгиев и Снежана Пейчева, писани по един или друг повод, произнесени, най-често, на срещи във Файтона. В третата част „Снежана и Велин” са събрани техни отзиви за мои книги. Велин Георгиев е автор на повечето от тях. Във „Фрагменти Велинови” са цитирани откъси от последните книги на поета „Вкусът на болката” (2016), „Живак от счупен термометър” (2017), „Висока цена” (2018), „Аз не съм дотука” (2018) и „Само това” (2018). В тях по своеобразен начин са събрани и преплавени всички аспекти на нашето общуване в съучастието и на други наши приятели и чрез преосмислянето им е изведена квинтесенцията на едно безкористно и здраво приятелство.

Текстовете в различните части са подредени по хронология. Посочени са и датите, и местата на проявите, където те са прозвучавали за първи път или датата и мястото на публикуването им. При наличие и на двете, е предпочетено първото. Защото почти всички събития, свързани с Велин Георгиев, в делника ни неизменно се случваха във Файтона. Там именно укрепна и се затвърди нашето творческо общуване. Снежана и Георги привнасяха в него финес, присъщ на дипломатичните им натури.

Така „Време за заедно. С Велин Георгиев и Снежана Пейчева” се превърна в летопис на едно приятелство, който ще съхрани спомена за това как двама и повече творци могат да общуват един с друг истинно, с мисъл единствено за уважение, подкрепа, градивност и съзидателство. Въпреки черновеите и злобите на деня. Напук на завистта и бездарието. Защото, колкото и злоба да ни притиска отвсякъде, винаги има една протегната ръка, която да ни измъкне дори от пъкъла. Колкото и непрогледна чернота да ни обгръща от всички страни, винаги грее една светулка-надежда в мрака, която да ни изведе на видело.

6-8 декември 2023