ИЗБОРИ
Над планини и поля се разстлала чудна нощ. Бялнал се Дунав из просторни низини и лъщи далеч зад дебелите стени на пазвантоглувата крепост. А отвъд, на по-височък бряг, се виши новият румънски градец, потънал в зеленина.
Пълната луна е спряла сред високото небе и къпи със сребристи лъчи планините, полята и зелените брегове на великата река.
Конят ми пристъпва глухо - уморен ли е или и той се любува на нощта? В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.
Само незнайна тъга се вие около мен и дебне душата ми: - хубавото винаги крие и тъга…, или може би, това е тъй само за нас - синовете на тази печална страна?
Далеч в ливадите към Дунава овчар спрял сред стадо и при будни псета надува медна свирка. А по-далеч, от към извивките на Акчарските лесисти брегове, се издигат платната на бавна гемия и пъплят със своите грамадни сенки над задрямалите води.
След малко от към бреговете се разлива по полето - не песен, а плавен отглас на паляща някоги хиляди гърди тъга: турчин рибар пее за млад юнак, който стара майка оплаква, че син й на път е тръгнал - отива, а пътищата не секват, че той назад се извръща, а помощ не иде, че това се вика руска война - който тръгва назад се не връща…
Глъхне лунната нощ, а из гърдите ми се къса въздух.
Свивам нозе и конят препуска. Полусенките на лунната светлина се закръшват, - ту се пресичат от моята сянка, ту поглъщат и сянката ми, и коня, и мен.
Шосе е сред безкрайна редица гъсти и високи върби.
Глухо е и тъмно под тях.
Блещукат само звездите горе и от време на време през високите клоне надниква превалилата вече месечина.
А - подплаши се конят, изправи се на задни нозе, - в тъмните сенки по шосето пъшка човек.
- Хей!
- Я… таквоз… ние тамо ним…
Пиян. Попълзя и се изправи. Първо от Тръняни.
- Къде тъй, бай Първо?
- Ннна село… м… нека печелят, да видим!
- Ти си пийнал, бе?
- Па пийнах, избор, брате!
- Кой те е черпил, ха?
- Мене? Да прощаваш! Язе сам съм се черпил. Няма вече яма, йо! Оно да черпят, па да печелят, па да обират сиромашта - йо! Нино тамо ним…
- Е, спечелихме ли?
- Ние? Знайно! То, брате е, не е хилядо, не е две хилядо - пет хилядо! Пет хилядо и сто! Пет хилядо и двесте! Брр… тамо ним!
- Е, защо си се опил?
- Язе? Опих се, що? Правицата нави! От е до-до-до кокал, брате! Хе, бре.. м…
Стамболисти!
*
Спечелил избора. Опил се.
И псува сред нощта.
Какво става в душата на тия бедни люде?
Той не ме и позна. Надали е запомнил и името ми. А с каква тържественост каза: „правицата нави”.
Правицата? Но коя е тя, тази правица? Къде е тя ? Дай ми я, бедни Първо, посочи ми я, и аз ще намеря може би сила в себе си, да сложа глава за нея.
*
Помръкна пред очите ми лунната нощ. Само ледената усмивка, която неканено все по-често ми криви устните в минути на съмнение и безсилие, тази само усмивка остана на образа ми и в душата ми.
Конят зачести. Повя хладен ветрец, та заглуши и последния звук по зелената мочурлива равнина. Само далеч из блатата не заглъхва дружният квак на жабите.
Техният непрекъсван вик сякаш не е шум, - той се слива с тайнствения шепот на Дунава, подхваща се из блатата на островите и става неотлъчима част на дунавската лятна нощ.
И неусетно се носи до зори тук тоя квак, като непрестанно ехо.
Вървя след него и не го чувам. А пътят лъкати; и последното село остава зад мен. Напред е градът - кален, вонящ, потънал в злосторства: побои, кражби и лишения.
*
Слухът ми долавя нещо диво сред мъртвата нощна тишина - псувни. След малко отчетливо слушам:
- Дее, сине! Хайде!… Ейс!… Ча-а!… Хъ… Е, чаа - м…
Пиян е, - мисля; - закъснял с колата си в града, опил се е, може би пак поради изборите, та се връща сега тежък и обсипва добитъчетата си със същите ония набрани в кръчмите сръбски псувни, с които в село ще обсипе и челядта си.
Смушках коня, но след малко забелязах - псувните почнаха да се отбиват на дясно от пътя:
- Еис!… Чаа ! Огън ви помел! Черкезин да е повлякал все, па и язе да не съм преквал- м…
Туй не бяха пиянски думи!
Тия ругания сред дивната нощ се редяха като наковалня на чук. И сила имаше в тях, сила на развъртял се косач. Засегна ме нещо - не горчивина, а грозота някаква. Отбих коня, проврях се през върбите и се озовах сред тясна и дълга ивица угар. Високото шосе и върбите хвърляха дълга сянка, но през тях месечината бе осветила напечената от деня и попуканата черна земя.
И сред тая угар ореше човек.
Две волчета се опнали и едвам влачат изкривено орало…
Опнали се човек и волчета и орат по сред нощ на месечина!
Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.
Наближих.
- Помози Бог, байо, помози Бог!
- Дал Бог добро, господине! - отри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: - Хайде, сине!
- Що би тъй посреднощ на работа, ха?
- Бързам, дорде не е залязла месечината, се още се види!
- Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?
- Е па, аргат съм, ваша милост, ама тука не, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и господаро не се сърди…
- Кой ти е е господар?
- Хаджи Лападат, от градо… Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни като ден, впрегни си добитъците, па работи…
- А твои ли са тия добичета, байо?
Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:
- Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената - гоня да му се издължа - задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки… Ха, сине, еейс!…
И волчетата се опнаха пак.
- Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?
Сиромахът нито се обърна, а смънка само под нос:
- Ходих, хе… Чаа!
- Ходи, ходи, там е спасението!
Впрегнатите добичета гърчеха ярема, - посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изведнъж се извърна към мен и под гонещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му, - той ми каза:
- Е па, че се спасява кой може, господине: ако наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара… хем ме и нахока… да съм бил от нихната партия, ми дума - хи, хи, хи!… И че бъдеш, хе!
Па - свре си пак остена между волчетата:
- Де, сине! Хайде! Еис!… Чаа…
Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите. Наоколо ми се мяркаха сенки - дали не на избитите по тия поля сърби?
На влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: - изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и нощта се продираше от възторжени: „Ураа! Да живее народа!…”
————————-
в. „Народна воля”, г. I., брой 12, Варна, 7 август 1932 г.
