Васил Аврамов

Беше тревненски есенен ден.
Ниски облаци вятърът нищеше.
Малко тъжен и малко смутен
влязох в моето старо училище.

Миришеше лекичко на паркетин
и на младост по коридорите.
От стените Петко Славейков и син
май ми кимнаха… Или ми се стори?

С пеперудени листи тетрадка една
на прозорец отворен трептеше пред мен.
Попрелистих я - атоми, йони, числа…
Химическа скука. Стоп! Не съвсем!

„Ще те чакам довечера, глупчо ревнив!
Обичам те!!!” - С три удивителни!
Завидях на Отелото с дънки, щастлив
за бележчицата възхитителна

и за това, че не беше до мен
този упрек - чаровно сърдечен…
Сърдито чистачката с мръсен леген
измърмори, че нещо й пречи.

И посърна, угасна красивият миг.
Славейковци въсеха вежди надвиснали.
И си тръгнах - един побелял ученик,
изгонен от час за преписване.