ПОТУРНАКЪТ
Разказ от цикъла „Щрихи към портретите”
Дълго, много дълго се колебах дали да напиша този разказ, посветен на х. Иванчо х. Пенчович от Русчук. Първоначално реших, че не трябва, защото един разказ за него му отрежда място в българската история.
По-добре е да го премълча, си казах, та споменът за него да потъне в забвение и един ден да изчезне от съзнанието на идните поколения.
Но после реших, че това забвение няма и не може да настъпи, защото винаги в бъдеще, когато стане дума за обесването на великия Левски, ще се споменава и неговото име като член на следствената комисия, която окачи Апостола на въжето.
Затова реших да напиша този разказ, въпреки че х. Иванчо х. Пенчович има един голям грях, който не позволява да бъде нареден сред големите и заслужили българи.
Х. Иванчо х. Пенчович е роден в Русчук - столицата на Дунавския (Туна) вилает. Произхожда от богато търговско семейство на потомствени хаджии. И той самият е хаджия, което означава, че е ходил на Божи гроб на поклонение.
Когато известният турски реформатор Митхат паша е избран за управител на Туна вилает (1864г.), х. Иванчо е избран за член на вилаетския търговски съд в Русчук.
Той няма университетско образование, каквото са имали например Гаврил Кръстевич, Мотко Балабанов и Екзарх Йосиф, но е бил природно интелигентен, което му е позволявало да дели мегдан с учените глави.
Освен това е притежавал тънък политически нюх и безупречно чувство за ориентация в мътните води на политиката.
И най-после, разбирал е от парии умело е използвал тяхната сила в обществените борби. А когато неговият благодетел Митхат паша се преместил в Цариград (1868 г.) като председател на Шура-и-давлет (Държавния съвет), х. Иванчо го последвал, като станал член на този съвет.
Така той попаднал в средата на цариградските българи, които водили Пуническа война срещу гръцката патриаршия за самостоятелна и независима Българска църква.
И не само попаднал в тази среда, а се изявил като активен неин член. В тоталитарно време се смяташе, че тези видни цариградски българи са абсолютни туркофили и родоотстъпници.
Но критикът Тончо Жечев написа своята забележителна книга “Българският Великден или страстите български”, с която доказа, че не е така. Че тези цариградски българи са патриоти и без тях не е могло да се постигне учредяването на Екзархията и независимата Българска църква.
А това, че те са обслужвали турската власт по един или друг начин, е друг въпрос. Ако те не са го правили, щяха да бъдат обявени за бунтовници и изхвърлени от турската столица завинаги.
И тогава гръцките мегаломани и духовни поробители щяха да си разиграват коня чак до Освобождението.
През пролетта на 1867 г. в Българско преминават от Влашко две чети - на Панайот Хитов и на Филип Тотю. Те са организирани от идеолога на четническото движение Георги С. Раковски.
На другата - 1868 г., минават още две чети - на Хаджи Димитър и на Стефан Караджа. Филип Тотювата чета е разбита при с. Върбовка, като са се спасили само четирима четници, во главе с войводата.
А обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е разбита за първи път в местността Канлъ дере при с. Вишовград, където е ранен и заловен Караджата, и втори път - на връх Бузлуджа в Стара планина, където е убит другият войвода - Хаджи Димитър.
Само четата на Панайот Хитов не е дала жертви, защото хитрият и войвода е предпочел да лежи в Сливенския балкан, вместо да се бие с турските потери.
Знаменосец на тази чета е бил дякон Васил Левски, който тогава прозира, че четническата тактика на Раковски е неефективна и тя никога няма да доведе бленуваното освобождение, ако предварително народът не бъде организиран и подготвен за борба.
През следващите години Левски се захванал лично с изграждането на революционните комитети в цялата страна, които са една друга - по-истинска и по-реална тактика и стратегия на борбата за освобождение.
След унищожаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на 18 март 1868 г., председателят на Държавния съвет Митхат паша е оглавил Извънредната следствена комисия, със задача по бързата процедура да накаже заловените четници.
И още през първия ден, след пристигането си в Русе, бившият валия окачва на въжето двама бунтовници, единият от които е бил Стефан Караджа.
След това издал още 20 смъртни присъди, които веднага били изпълнени в различни градове на вилаета - Русе, Габрово, Котел, Сливен, Казанлък, Стара Загора, Свищов и Търново.
Целта на това разпръсване на бесилките била да се сплаши местното население. Италианският консул Александро ди Донато, който присъствал на всички съдебни заседания на Извънредната комисия, смятал, че тази “енергична и строга мярка” поквала безсилието на правителството да се справи със заплахата от бунт.
Х. Иванчо х. Пенчович обаче не взел участие в тази кървава разправа на своя покровител. Как се е измъкнал е неизвестно за историята.
Но пет години след това, през есента на 1872 г., той е включен в комисията за съдене на обирджиите на пощата в Арабаконак.
И техния главатар - Димитър Общи. И понеже се е досещал какво означава да си член на Извънредна комисия, която ще прати много българи на въжето, той се е съветвал с доктор Христо Стамболски и с Гаврил Кръстевич да приеме или да откаже под някакъв предлог това назначение.
И двамата му казали, че не бива да отказва, защото това ще раздразни властите и ще създаде подозрение за неговата лоялност. При това, да се съдят разбойници, каквито са били обирджиите на хазната, не е укоримо.
И х. Иванчо х. Пенчович приел назначението.
Но тук съдбата му скроила гаден номер - Димитър Общи и обирджиите се оказали не пладнешки разбойници, а бунтовници, които са посегнали на хазната от идейни съображения - да осигурят пари за оръжие и за нуждите на революционните комитети.
А малко преди да приключи работата на Извънредната комисия, гадният номер се задълбочил - бил заловен при с. Къкрина Демонът на империята Васил Левски.
Така х. Иванчо попаднал в капана, без да знае и без да предполага, че може да му се случи.
При това той познавал подсъдимия Левски и знаел какво той представлява за България. И понеже вече не можел да напусне комисията, през цялото време на нейното следствие той мълчал.
И се преструвал, че за първи път вижда и чува този подсъдим. Разбира се, можел е накрая да предложи (за опхравдание пред историята)вместо смъртно наказание, да бъде осъден на доживотен затвор, зер един ден ще излезе от затвора…
Но не посмял да направи такова предложение, защото се страхувал, много се е страхувал за своята бъдеща кариера.
Затова е подписал присъдата!
Но х. Иванчо има още един грях, който за щастие не се е сбъднал. Още докато е член на общинския съвет в гр. Русчук, валията Митхат паша лансира идеята за създаване на смесени училища, в които да се учат съвместно деца от всички народности в империята.
Х. Иванчо подкрепил тази коварна идея като написал статия във в. “Турция” на 2 април 1866 г., в която заявява:
“Целта, която Нег. Превъзходителство Митхат паша си турил, беше да възбуди общественото мнение върху важния въпрос за образованието…Онова, което той иска още е да основе еднообразна и практическа система на обучение и да направи да почне от училищата братството на племената в империята.”
Българите, без изключение, отхвърлили категорично тази идея.
Гаврил Кръстевич - председател на Върховния търговски съд в турската столица и х. Иванчо х. Пенчович - член на Държавния съвет, са двамата цариградски българи, които Великият везир на империята Мехмед Емин Али паша е повикал на 28 февруари 1870 г., за да им връчи екземпляр от фермана за учредяване на Българска екзархия, независима от Патриаршията.
От гръцка страна били повикани Александър Каратеодири, който по-късно - в 1878 г., присъствал на зловещия Берлински конгрес, като външен министър на империята, и Христаки ефенди Золотович.
Великият везир им дал фермана като поръчал на гърците да го занесат в Патриаршията, а на българите - на владиците в Светия синод.
Ето съдържанието на този ферман:
“1. Учредява се черковна област с официално име Българска екзархия.
2. Тази църква се управлява от Синод под председателството на главния в местността Митрополит, наричан български екзарх.
3. Вътрешната уредба на екзархията ще се уреди съгласно каноните на православната църква и е одобрен от правителството. Уставът ще има за основа принципа на пълна независимост, без да има право Патриаршията да се меси в духовните работи на Екзархията, както и в работата на българските владици и на екзарха. Уведомен от българския Синод на Екзархията за избиране на екзарха, патриархът веднага праща писмо за утвърждаването му.
4. Назначен със султански берат, екзархът трябва да споменава в божествените служби, съгласно с каноните, името на цариградския патриарх. Избраното лице за кандидат на екзархския пост трябва предварително да бъде одобрено от турското правителство.
5. Екзархът има право да се сношава направо с Портата и с местните власти по работи, които са нему подведомствени. Чрез него епископите на екзархията придобиват берати за назначението си.
6. Синодът на Българската екзархия по дела религиозни ще се обръща до общия патриарх и синода му за разрешение.
7. Българският синод ще получава миро от Вселенския патриарх.
8. Българските и гръцките владици свободно ще минават през епархиите на двете църкви.
9. Както ерусалимският метох в Цариград на фенер зависи от ерусалимския патриарх, тъй и българският екзарх ще има на свое разположение в същото място българският метох с църквата, дето ще слезва, когато дойде в столицата. При дохождането си и при извършването на някой свещен обряд, ще се подчинява на същите правила, на които се подчиняват другите православни патриарси.
10. Духовният окръг на Българската екзархия ще обзема епархиите: Русенска, Силистренска, Търновска, Шуменска, Софийска, Врачанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска, без гр. Варна и без десет близо села край морето и без град Кюстенджа, Сливенски санджак, без градовете Месемврия и Анхиало, Созополската кааза, без крайморските села, Пловдивската епархия без гр. Пловдив, Станимъшката кааза без селата куклен, воден, Арнауткьой, Панагия, ново село, Лясково, Ахлян, Бачково, Белищица, без манастирите Бачковски, “Св. Безсребърници”, “Св. Параскева” и “Св. Георги”. Махалата Св. Богородица в Пловдив остава за Екзархията. Ако православното население в една местност вън от тези, що се изброиха, изкаже желание единодушно или поне 2/3 от това население да премине под ведомството на Екзархията, след като се установи това негово искане, то ще му се удовлетвори.
11. Редът на манастирите, които се намират в българската екзархия и които са зависили от Патриаршията, ще са и занапред, както са били досега.”
Гаврил Кръстевич и х. Иванчо х. Пенчович занесли фермана в Ортакьой и предизвикали всеобща радост в българския църковен клир и сред цариградските българи.
Най-после десетилетната борба се увенчала с успех. И Негово Преосвещенство Иларион Макариополски, който вече се завърнал от заточение, произнася трогателно слово, което завършва така:
“Жътвата, чеда, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеяхме на 1860 година, на 3 април, жънем плода сега на 1 март 1870 г…”.
След Освобождението х. Иванчо х. Пенчович се прибира в България без никой да му поиска сметка за присъдата на Левски.
И дори влиза в Учредителното и в Първото Велико Народно събрание като депутат от квотата на назначените.
Но грехът му от 1873 г. остава и не може да се забрави во веки веков…
——————————-
Потурнак - българин, който с користна цел участва в турската администрация и подкрепя нейните начинания. За съжаление, през демокрацията след 10 ноември 1989 г. също се появиха потурнаци. Помаците се различават от потурнаците - те са само насила помохамеданчени българи-християни.
