Иван Есенски

Отиде си този „многоучен” век, за който той пя с толкова любов и нежност. Отиде си със своите войни, със своите радости и разочарования. А тази година се навършва цяло столетие от рождението му.

Певец на своето време, той изпита неговите трепети и скърби, неговите падения и върхове.

И успя да го пресътвори в музика и слово както никой друг. Когато славата му засия в преломните 60 години на миналия век, поетите-„шестдестници” вече се бяха разположили на Парнас и имената им гърмяха и извън пределите на великата руска земя. Той се изкачи там някак неусетно и леко и също така леко и неусетно зае своето място.

Ако трябва да се уточнява към кое направление и стил принадлежи Булат Окуджава, вероятно най-точно би било определението „романтичен реализъм”.

Такъв великолепен усет за същността на делничните неща, за поетиката на живеенето, за вечността на мимолетния миг рядко се съчетават у един творец. Но именно с това съчетание Окуджава се настани в сърцата на обикновените хора в Русия и далече извън нейните предели.

Ниският му опушен глас, китарата, бялата риза се превърнаха в емблематичен образ, съпровождащ неговото разлетяло се по всички посоки песенно ято.

И всеки път, когато прозвучаваха първите акорди в любимата му ла минор, препълнените зали на съвремието му замираха в очакване да бликнат съкровени истини, да прозвучат тихи признания и ги възнесе крилото на внезапния възторг.

Слушал съм го заедно със стотици други - превърнати в един дъх, в едно зрение и един пулс. Превърнати - от неговите простички послания, от придобилите някакъв непознат, но толкова ясен и същевременно възвишен смисъл думи…

Първата среща винаги оставя най-силни впечатления. Точно преди половин век с Петър Вегин отиваме на гости у Евтушенко в Переделкино. Вози ни новият му „Москвич 412″ - Петър е член на Съюза на писателите отскоро, взел е колата с предимство и е много горд с придобивката си. Прическа а’ла Бийтълс, каскет на едри квадрати, пъхната в малкото джобче на светлосиньото сако жълта копринена кърпа - в Русия ефектният фасон е на мода целогодишно, Петър се стреми да наложи свой отличаващ се образ.

И с другите е същото - по това време Евтушенко е в епохата на карираните ризи; на дългата маса от карелска бреза в гостната на долния етаж заварваме Андрей Вознесенски: сив панталон, черно сако, шарено шалче около врата - не подава ръка, само кима сдържано.

Масата е готова: солени краставици, купчина варени картофи, някакви желирани закуски, бутилки…

Ние носим две трилитрови тумбести шишета с българска „Гъмза”, разтоварваме се в кухнята и сядаме.

Домакинът налива - самият той пие само мляко, затова пък - без Вознесенски, всички пушим: Евтушенко - „Марлборо”, Вегин - силните кубински „Лиджейрос”, аз - моите „Ту 154″.

На масата до прозореца пуши папироси „Беломорканал” младеж с разпиляна коса и внимателни очи. Иркутчанин, дошъл да вземе интервю от Евтушенко за списание „Сибир”. Сега изтезава Вознесенски - на масата жужи портативна черна кутия - първия касетофон, който виждам е този „Грундиг”, с голям колкото мъжки палец микрофон на пластмасова стойка. Вознесенски отговаря спокойно и без да се запъва, ние пазим тишина.

По някое време приключват, сибирякът проверява записа, а аз виждам през разтворения прозорец как до стобора спира бяла „Волга”.

От нея слиза мъж с високо чело и малки мустачки и се запътва към стълбите. Черен панталон, черно кожено сако, разкопчана бяла риза - той вече е композирал своята „униформа”, но разпознавам, че това е Булат Окуджава едва когато се навежда и завързва развързалата се обувка.

После влиза направо вътре и сяда, като слага пред себе си кутия френски „Голоаз”. Бях чувал, че не пие и не пуши, но той пали цигара и острия дим на черния алжирски тютюн се смесва с острия кубински на Вегин.

Тримата с домакина и Вознесенски подхващат някакъв техен си разговор, ние с Вегин и иркутчанина мълчим. Всъщност, гостите сме ние, те са знаменитите „шестдесетници” и са върха на славата, а това, че сме заедно е съвпадение, което дължим на домакина.

Сега той налива вино на новодошлия.

- Че откъде българско? - пита Окуджава и чул обяснението на Евтушенко, вдига чашата към мен: - За България.

После пием за дружбата. За поезията. За красивите жени в нашия живот… Минаваме през мирното съвместно съществуване, Варшавския договор, далечните пътешествия…

Отворили сме вторите три литра. Душите са се отпуснали, дори каменният Вознесенски разказва някакъв смешен еврейски виц… Разнежен, моля Окуджава да изпее нещо, но той отвръща, че си е забравил китарата и отказва. Постепенно разговорът се разпада на няколко разговора.

Излизам да се проветря на чист въздух. Навън се е здрачило, превалял е кратък дъждец и е хладно. Мирише на есен - на восък, на хризантеми и мокри брези.

На няколко метра от мен се белее волгата на Окуджава. Хрумва ми детинска идея: знам, че ако удариш рязко с длан капака на багажника в единия ъгъл, той се отваря и без ключ. Наистина се отваря! А там в облицован с тъмна тъкан калъф е прочутата китара.

- Булат Шалвович, Вашата китара се намери!

Той се извръща, гледа недоволно глупавата ми усмивка и въздъхва:

- Това не е китара, това е моят кръст. А Вие току-що превърнахте този невинен дом в Голгота.

Все пак отстъпи пред молбите на останалите и пое кръста си. Но с изричното условие да не пригласяме. Изпя и една чудесна песен, която беше написал в Краков. Слушах я за пръв път. Песничката за сбогуването с Полша започваше така:

Мы связаны, Агнешка, давно одной судьбою…

Отношенията на великия бард с нежната половина на човечеството бяха придобили известност. Едно от имената по сърдечния му път е и това на неговата преводачка - полската хубавица Агнешка.

Интересно е, че при всичките противоречиви отношения на поляците към Русия името и песните на Булат Окуджава се радват на широка популярност до ден-днешен.

А името на споменатата варшавска муза се появи още веднъж след десетина години. По договор между СБП и полския писателски съюз за Полша в тримесечна командировка замина известният писател, приятелят ми П.Р.

Преводачка се случила същата Агнешка, която за кратко време успяла да запали и неговото сърце. Той си уреди да остане там още няколко месеца, за да превежда съвременните полски поети, но жена му се усети навреме и си го прибра обратно.

Една вълшебна родопска нощ седяхме край гаснещия огън високо в планината и П.Р. ми разказа как в онази мъглива варшавска есен за няколко дена създал известната си любовна поема, посветена на Агнешка.

Знаеше историята с Окуджава, но към песента беше резервиран. Започна да рецитира поемата - странно, тържествено и носталгично звучеше в мастиления храм на мрака молитвата за сбогуване: „Аве, Мария! Грация плена…”

И докато го слушах там, сред дъхавите треви и гласовете на нощните птици, не знам защо, но си представях Агнешка като една от героините на Георги Марков в прекрасната му повест „Жените на Варшава”: как влиза, изваяна от лунна светлина в среднощния фонтан, как струи разтопеното му сребро и се стича по нейните рамене, а на мраморния парапет седи с китарата си Булат Окуджава и над водите се носи душата му:

…в прощанья и в прощенья, и в смехе, и в слезах…