Неделчо Бенев

Светът се движи пред лазурния поглед на детето като низ от картини, една от друга по-пъстри и по-увлекателни.

Малката душа никога не се насища да обзира, да открива, да разгадава. Въпросите: защо, кое, как - постоянно ромонят, смущават, досаждат.

Ние им отговаряме или направо, или с някоя незадоволяваща измислица, или често си правим оглушки, стараем се „да изместим въпроса”.

Така загадката си остава като огнен знак в развихреното въображение и почва да се разтапя в множество своеобразни изводи. Обаче светът е все още безкраен низ от върхове и долини, зад които не може лесно да се надникне.

А там, навярно, има красиви, примамващи неща. Така в малките души се разгаря стремеж към отвъдното, незнайното, към поезията.

Значи за малките светът е непознат. Целта на поезията е да им го открие. Явява се въпросът: кой свят да им открие?

Докато детската поезия бе в безредие, произвол се е ширил навсякъде. Не остана област в света необърната, не остана ни човешко, ни животинско, ни растително, ни минерално царства не пребродени и опоскани от прилежните и трудолюбиви детски поети.

Но изглежда, че тези сюжетни рудници са на изчерпване. Сега неуморните копачи на детски „бисери” почват да разравят купчините отново. Получава се нещо като „стара песен на нов глас”.

Други пък „детски” или по-право вдетенени писатели, изчерпали своите рудници, с охота и стръв се нахвърлят върху народното творчество, изчоплят най-ценните му зърна, преразказват, драматизират и когато се набере цяло томче от такива „оригинални” съчинения, дават ги на добри живописци да ги облекат в хубава премяна, подписват се за автори и ги пущат на предколедния детски пазар.

Впрочем, те не са прости, вървят с времето си.

Напоследък пък като ги е обхванала една лудост са се емнали по невероятни и главоломни приключения, че като заскитали с разни превозни и непревозни средства по гори, планини, моря, полюси, тропици, луни, звезди, та край нямат.

Получава се нещо като кинематографски трикове или романи в картини с гъмжило от скитници, пакостници, безделници. И всичко това се поднася за поука, назидание и подражание на малките души.

Наистина децата виждат света такъв, какъвто им го представят „техните” писатели?

Преди години в книгата си „Живо езикознание”, в статията за детския театър, писах:

„Пък и децата вече не са тъй наивни, както си ги представят детските поети, та постоянно да ги залъгваме с приказки и стихове за разни кученца, котенца, петлета, козлета, свинчоци, мечки, вълци, лисици и пр.

Днешното дете е много по-умно, по-проницателно и се стреми всичко да знае, на всичко да намира началото и края. Него не задоволяват вече плитко скроените „бабини” приказки, в които има много измишльотини и малко жизнена правда…”

Следователно на детето трябва да се открива действителния свят чрез художествено -реалистична поезия.

Само тя е пълна със сочните медени пити на живота, само тя чрез живите си образи говори направо на малките им сърца и ги привиква към дейно и смислено проникване в същината на нещата.

Не може да се каже, че детето предпочита фантастиката, приказката, невероятното, невъзможното, защото цялата тази предпоставка е плод на внушение от страна на писатели, учебникари и учители.

Престанем ли да разказваме на детето „бабини” приказки, а го закърмим със здравото изкуство на положителния живот, в неговата душа постепенно ще се изработва един ясен мироглед към действителните явления в света.

То не ще очаква вече магьосници и феи да му откриват с вълшебни думи скритото богатство, а с упование в собствените си сили ще копае и само ще го открива.

Тогава и по-малко разочарования ще тежат върху крилете на младежкия дух.

Така ще се яви истинската детска поезия, която ще стане желана и търсена. А истинските детски души, сродили се с жадните души на децата, прозрели света с непосредствено откровение, въплътили го в действителни художествени образи.

——————-

в. „Литературни новини”, г. 3, бр. 20-21, Варна, 14. 04. 1944 г.