Красимир Симеонов

ПРОСТИЧКА ИСТОРИЯ ЗА ДАДЕНАТА ДУМА

Пролет.
Втора година съм в казармата, командир съм на продоволствен взвод на запасния сбор в село Марково. Започваме последната седмица от запаса, справяме се добре и командира е обещал да ни пусне в отпуск за събота и неделя - гарнизон с приспиване.
Аз пък съм обещал на дядо ми, че ще му помогна да разтовари камиона с тухли, който бил поръчал за неделя.
Денят е мъглив и студен.
Със зила се връщаме от поделението, откъдето сме взели храната за хората. На километър пред нас е камион с курсанти - това е караулът, който се прибира към военното училище в Шумен. На един завой обаче камионът им поднася и се обръща в дерето. Ние пристигаме на втората минута след катастрофата и веднага започваме да помагаме на ранените. Трагедия е. Под канатите има затиснати хора, с няколко от по-здравите момчета напрягаме сили да повдигнем каросерията, но само леко огъваме железата. Тогава усещам как нещо в мен се къса, краката ми се подкосяват от болка и забивам глава в калта… Някак успяваме да освободим затиснатите. Чувам първата линейка.
В болницата ме вкарват в операция - с тежка херния съм.
И няколко дена след операцията, в петък, баща ми идва с ладата да ме прибере - изписан съм с 30 дена отпуск по болест.
В събота целият род се извървява да ме види как съм и аз блажено си мързелувам.
В неделя в девет сутринта се звъни на вратата, влиза дядо ми:
- Камионът с тухлите дойде!
Баща ми ме гледа, повдига вежди и се подсмихва:
- Аз слизам.
И аз идвам след 5 минути.
Вечерта бяхме по спешност във военната болница във Варна, че раната ми се беше отворила.

ЕДИН ЗА ДРУГ

Имам представяне на „Срещу вятъра” в голям град.
Поканил съм и поетa, чийто стихове като ученик ме издигнаха над блатото и отсякоха пипалата на злото, което ме душеше. В казармата неговата мъничка книжка ме крепеше изправен. А и до днес поезията му ме озарява във всеки тежък момент.
Денят, в който се запознахме, беше един от най-щастливите в живота ми.

Още на влизане го виждам, отивам до него и го прегръщам:
- Радвам се, че успя! Ще се видим ли после?
- И аз се радвам! Да знаеш, че искам да говоря за нещо с теб!
- Добре! Кога?
- След края на вечерта.
- Добре.
След края на вечерта го усещам как внимателно изчаква да остана сам, става и се приближава. Гледаме се в очите близо минута - аз с обич, той с тъга.
- Сега ще ти кажа нещо много важно. Но не подскачай, първо ме изслушай!… Болен съм тежко. Рак. Баща ми умря от същото… Чакат ме адски мъки. И понеже нямам пари за лекари и други гевезелъци… искам да те помоля нещо - ти обикаляш по болници и аптеки, моля те да ми намериш някаква отрова. Трябва да умра!
Онемял съм. Едвам продумвам:
- Няма да те убия, брате!
- Трябва да ми помогнеш!
Прегръщам го опустошен:
- Ела да излезем - ще повървим заедно, ще поговорим…

РЕЦЕПТА ЗА ЩАСТИЕ
(да се приема в големи дози)

Да медитираш.
Да си усмихнат.
Да хапваш истинска и простичка храна.
Да празнуваш малките победи в живота.
Да си поиграеш с децата и с кучето.
Да прегърнеш жена си.
Да прегърнеш майка си.
Да покараш мотора си без посока.
Да се посмееш на хубав филм или с хубава книга в ръка.
Да се разходиш сред природата.
Да си усмихнат отново.
Да медитираш.

КУЧЕТО

Децата просто си играеха да го замерват с камъни.
Накрая го убиха.
И нали очите запечатвали убиеца, в Рая се вгледали в очите му, за да видят какво са запечатали неговите.
Виждал се само камъкът.