Трибуналът „Ръсел”по разследване на военните престъпления, извършени във Виетнам

Любомир Духлински

Трибуналът „Ръсел”, наричан понякога още Трибунал „Ръсел-Сартр”, е неформален частен трибунал, организиран от английския философ и общественик Бъртран Ръсел заедно с френския философ Жан-Пол Сартр. Проведен е през 1967 г. Основната цел на трибунала е да разследва военни престъпления, извършени след избухването на Гражданската война във Виетнам през 1954 г.

Участниците са не само професионални юристи, но и писатели, философи, поети и учени. За съжаление той няма правомощия и решенията му нямат юридическа сила, по-скоро е опит за морален коректив на зверствата, извършени от САЩ във Виетнам.

Мащабната намеса на Съединените щати в гражданската война във Виетнам, след което тя придобива международен характер, предизвика обществен отзвук в целия свят.

Много хора, сред които световноизвестни философи, учени и политици, както и младежта на хипи движението, изразиха открит протест срещу тази война и активизираха пацифистките и антимилитаристки движения не само в Съединените щати, но и в Европа и в почти целия свят.

През 1966 г. известният британски философ и пацифист Бъртран Ръсел публикува книгата си „Военни престъпления във Виетнам”, в която остро критикува действията на САЩ във Виетнам, считайки ги за извършване на геноцид срещу населението на малката държава.

В него той иронично отбелязва, че американското участие във войната първоначално е напълно отречено, след това е признато, но е наречено „консултантска дейност”.

Използването на химически оръжия от американците във Виетнам също беше скрито дълго време, а по-късно беше заявено, че „химикалите са използвани въпреки съветите и желанията на Съединените щати”.

Според Ръсел събитията във Виетнам показват степента на измама, до която може да стигне пропагандата на демократичния Запад, когато прикрива най-тежките престъпления на своето време.

Още преди публикуването на книгата, през 1964 г., в статия за New York Times, която никога не е публикувана, Ръсел пише, че войната във Виетнам „не може да се разглежда като нещо друго освен като варварство, напомнящо в своите методи на водене на война на тези, демонстрирани от германците в Източна Европа и японците в Югоизточна Азия.”

След публикуването на „Военни престъпления във Виетнам” през 1966 г. Бъртран Ръсел инициира създаването на Трибунал за военни престъпления във Виетнам. Той е убеден, че „престъплението на мълчанието” трябва да бъде предотвратено и световната общност, въз основа на достоверна информация, трябва да направи свои изводи, независимо от политическата ситуация:

„Ние не сме съдници. Ние сме свидетели. Нашата задача е да направим човечеството свидетел на ужасните военни престъпления и да обединим човечеството на страната на справедливостта във войната във Виетнам” - пише още той за целите и задачите на трибунала.

Инициативата на Ръсел е подкрепена от много мислители, учени, обществени и политически дейци. Самият Ръсел оправда създаването на трибунала с думите на главния американския обвинител на Нюрнбергския процес Робърт Джаксън: „Ако определени действия и нарушения на договори са престъпни, тогава те са престъпления, без значение кой ги е извършил, било то САЩ или Германия. Когато държим някой друг отговорен за престъпни действия, ние самите трябва да сме готови да понесем отговорност”.

Добре казано. И бързо забравено!

Съставът на трибунала е сформиран от представители на 18 държави и се състои от 25 известни личности, главно членове на леви пацифистки организации. Много от тях са лауреати на Нобелова награда.

Сред тях обаче нямаше нито един пряк представител на непосредствените участници в конфликта - Северен Виетнам, Южен Виетнам и САЩ.

Учредителната среща на Трибунала се провежда на 15 ноември 1966 г. в Лондон. На нея Ръсел предложи да се назначат няколко комисии, които да проучат отделни аспекти на проблема.

В същото време Ръсел подчерта, че през целия си дълъг живот не помни такова кърваво безумие, което се случва сега във Виетнам. Срещата беше успешна и беше решено следващата да се проведе в началото на 1967 г., когато докладът на комисията, изпратена от Трибунала в Индокитай, ще бъде готов.

За качеството на Трибунала говори неговият състав: Бъртран Ръсел (почетен президент); Жан-Пол Сартр (президент); Владимир Дедиер (председател и водещ на сесията на Трибунала, доктор по право, историк), Волфганг Абендрот (доктор по право, професор по политически науки, Университет на Марбург); Гюнтер Андерс (писател и философ); Мехмет Али Айбар (международен адвокат, депутат в турския парламент, президент на Работническата партия на Турция); Джеймс Болдуин (афроамерикански писател и есеист); Лелио Басо (международен юрист, член на италианския парламент и член на Комисията по външни работи Елам, професор в Римския университет); Симон дьо Бовоар (писател и философ); Лазаро Карденас (бивш президент на Мексико); Стоукли Кармайкъл (председател на Координационния комитет за студентско ненасилие); Лорънс Дейли (генерален секретар на Националния съюз на миньорите); Дейв Делинджър (американски пацифист, редактор на Lib?ration); Исак Дойчер (историк); Хайка Гросман (адвокат); Гизел Халими (адвокат, автор на трудове за войната в Алжир); Амадо Ернандес (поет, президент на националната организация на писателите, председател на Демократическата работническа партия на Филипините); Мелба Ернандес (председател на кубинския комитет за солидарност с Виетнам); Махмуд Али Касури (адвокат във Върховния съд на Пакистан); Сара Лидман (писател); Киню Морикава (посланик, вицепрезидент на Съюза за граждански свободи в Япония); Карл Огълсби (бивш президент на Студентския съюз за демократично общество, драматург, публицист); Шоичи Саката (професор по физика); Лаури Шварц (професор по математика, Парижки университет); Питър Вайс (драматург). Все имена, с които би се гордяла всяка една институция.

Трибуналът формулира своите цели в пет точки:

1. Извършило ли е американското правителство заедно с правителствата на Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея актове на агресия съгласно международното право?

2. Американската армия използвала ли е и тествала ли е нови оръжия или оръжия, забранени от законите на войната?

3. Имало ли е бомбардировки на чисто цивилни обекти като болници, училища, санаториуми, язовири и др. и в какъв мащаб е ставало това?

4. Виетнамските затворници подлагани ли са на нечовешко отношение, забранено от законите на войната, и по-специално, подлагани ли са на изтезания и осакатявания? Имало ли е незаконни репресии срещу цивилни, особено екзекуции и вземане на заложници?

5. Създавани ли са принудителни трудови лагери, извършени ли са депортации на населението, извършени ли са други актове на геноцид?

В едно от първите прессъобщения от Трибунала казват: „Трибуналът ще разгледа всички доказателства, представени пред него от всяка страна и от всеки източник. Доказателствата могат да бъдат представени под формата на писмени документи или свидетелски показания. Нито едно доказателство, свързано със случая, няма да убегне от вниманието на трибунала… Фронтът за национално освобождение и правителството на Демократична република Виетнам ни увериха в желанието си да си сътрудничат. Главата на Камбоджа, принц Сианук, също предложи своята помощ. Приканваме правителството на САЩ да предостави своите доказателства или уверение, че те ще бъдат представени. Нашата задача е да установим, без да обръщаме внимание на страх или съчувствие, цялата истина за тази война. Искрено се надяваме, че нашите усилия ще дадат ценен принос за световната справедливост, за възстановяването на мира и освобождаването на хората от потисничество.”

Първата сесия на Трибунала се провежда от 2 до 10 май 1967 г. в Стокхолм и е открита с реч на Жан-Пол Сартр, която до голяма степен е посветена на обосноваването на легитимността на трибунала и в която беше изразена и идеята за създаване на постоянен съдебен орган, в чиято компетентност ще бъде разследването на международни престъпления: геноцид, военни престъпления, агресия. Във встъпителното си слово Сартр отбелязва:

„Наистина ли сме толкова чисти? Няма ли военни престъпления след 1945 г.? Не сме ли прибягнали до насилие и агресия? Няма ли „геноцид”? Силните държави не са ли нарушавали със сила суверенитета на слабите? През последните двадесет години пред очите ни се разгръща борбата на слаборазвитите страни за тяхната независимост. Империите се разпадат, колониите стават свободни. И всичко това се постига чрез страдание, пот и кръв. При тези условия не е ли необходим постоянен Трибунал по подобие на Нюрнбергския?”

Пред членовете на Трибунала са показани ужасните поражения от напалм по тялото на деветгодишно виетнамска момче. В дневния ред на сесията са включени два въпроса:

1. Правителството на Съединените щати и правителствата на Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея извършвали ли са актове на агресия в съответствие с международното право?

2. Имало ли е бомбардиране на чисто цивилни обекти като болници, училища, санаториуми, язовири и др. и в каква степен това се е прилагало?

По първия въпрос Трибунала стигна до следните заключения: Използването на сила в международните отношения е забранено от няколко международни споразумения, главното сред които Парижкият пакт от 1928 г. (известен като Договорът Бриан-Калог). Член 2 от Устава на ООН препотвърждава тези разпоредби след Втората световна война. Член 6 от Нюрнбергския статут също дефинира престъпленията срещу мира.

Освен това трябва да се припомни, че резолюцията на ООН от декември 1960 г. признава основното право на всички народи на национална независимост, суверенитет, зачитане на целостта на тяхната територия и че нарушаването на тези основни права може да се счита за престъпление срещу националното съществуване.

Женевските споразумения от 1954 г. признават Виетнам за правова, независима и цялостна държава. Въпреки факта, че страната е разделена от демаркационна линия по 17-ия паралел, в споразуменията се подчертава, че тази линия е създадена за решаване на военни въпроси и по никакъв начин не е политическа или териториална граница.

През 1956 г. избори трябваше да се проведат в целия Виетнам. Трибуналът заключава, че мирното развитие на събитието не е настъпило поради действията и последвалата намеса на Съединените щати, чието правно основание не издържа на никаква критика.

Основният аргумент на „Правния меморандум относно законността на участието на Съединените щати в защита на Виетнам” беше твърдението, че американската намеса във Виетнам е просто помощ на правителството в Сайгон за отблъскване на северната агресия. Трибуналът критикува този аргумент, заявявайки: „Според закона е необходимо да се признае, че Виетнам е единна национална единица, която не може да бъде агресор срещу себе си”.

Що се отнася до втория въпрос, Трибуналът също така единодушно призна Съединените щати за виновни за използване на оръжия, забранени от Хагските конвенции, бомбардиране на цивилни цели и унищожаване на цивилни.

След първото си заседание на 10 май 1967 г. Трибунала произнася своята присъда: „… Съединените щати са отговорни за използването на сила и, като следствие, за престъплението агресия, за престъпление срещу мира. Съединените щати нарушиха установените разпоредби на международното право, заложени в Парижкия пакт и Хартата на ООН, както и Женевските споразумения за Виетнам от 1954 г.
Действията на Съединените щати попадат в редица членове на Нюрнбергския трибунал и са под юрисдикцията на международното право. Съединените щати потъпкаха основните права на народа на Виетнам. Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия станаха съучастници в това престъпление…

…Трибуналът разполага с доказателства за използването на голямо разнообразие от военни средства, включително високоексплозивни бомби, напалм, фосфор, осколъчни бомби, засягащи голям брой хора, включително цивилни.

Тези действия нарушават Хагската конвенция (членове 22, 23, 25, 27)…

…Трибуналът намира, че Съединените щати, в своите бомбардировки над цивилни цели и цивилно население, са виновни за военни престъпления. Действията на Съединените щати във Виетнам трябва да се квалифицират като цяло като престъпление срещу човечеството (съгласно член 6 от Нюрнбергския статут) и не могат да се разглеждат просто като последици от агресивна война.”

Трибуналът, наред с други неща, се застъпва за това фугасните бомби да бъдат забранени като военни оръжия, тъй като те са предназначени да убият най-голям брой цивилни…

„… Хиляди цивилни бяха убити по време на военни нападения и това унищожение се извършваше постоянно и систематично. Според някои достоверни американски източници от началото на войната са убити 250 000 деца, а 750 000 са ранени или осакатени. Докладът на сенатор Кенеди от 31 октомври 1967 г. изчислява 150 000 жертви на месец. Селата са изравнени със земята, нивите с посеви са унищожени, а икономическата инфраструктура е унищожена. Има съобщения за унищожаването на цели села с всички местни жители. Американците също така са създали „зони за свободен огън”, в рамките на които всичко, което се движи, се счита за враждебен обект. С други думи, цялото население е военна цел.

Една трета от населението на Виетнам, според американски данни, е лишено от мястото си на пребиваване и е прогонено в специални селища, днес наричани „села с нов живот”. Условията на живот тук, според данните, с които разполагаме, се доближават до условията на концлагер. Интернираните бяха предимно жени и деца…”

Присъдата на Трибунала гласи:

1. Отговорът на първия въпрос е „Да” (единодушно решение).

2. Отговорът на втория въпрос е „Да” (единодушно решение).

Единодушното заключение е, че правителствата на Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея са съучастници в агресията и нарушаването на международните норми.

Не ви ли звучи познато? Ирак, Либия, Сирия, Палестина, Египет? В по-ново време - Украйна? Разликата от Трибунала „Ръсел” и днешния Международен съд в Хага е, че днешният има за основна цел да обвини кьораво и сакато по света, но винаги да оправдава американците. Какво ли не правят парите…

Второто заседание на Трибунала „Ръсел” се провежда от 20 ноември до 1 декември 1967 г. в Роскилде, Дания. На сесията са взети решения по останалите въпроси и е изслушан докладът на Жан-Пол Сартр „За геноцида” (част от него е публикуван по-долу), в който той изследва същността на геноцида, излагайки идеята, че съвременният геноцид изисква създаването на цяла престъпна система:

Възможно е в миналото геноцидът да е възникнал спонтанно, в жаравата на страстта, в разгара на племенни или феодални конфликти. Антипартизанският геноцид, напротив, е продукт на нашето време, което задължително изисква организационни усилия, подготовка на базата и съответно наличието на съучастници (разположени на разстояние от случващото се), а също и съответстващ бюджет.

Такъв геноцид не може да не е умишлен и планиран. Това означава ли, че отговорните за това са напълно наясно с намеренията си? Трудно е да се каже, тъй като в този случай човек би трябвало да признае злонамереността на пуританската мотивация.

Присъда от втората сесия на Трибунала:

1. Виновно ли е правителството на Тайланд за съучастие в агресията, извършена от Съединените американски щати срещу Виетнам?” „За” - единодушно.

2. Виновно ли е филипинското правителство за съучастие в агресията, извършена от Съединените американски щати срещу Виетнам?” „За” - единодушно.

3. Виновно ли е японското правителство за съучастие в агресията, извършена от Съединените американски щати срещу Виетнам?” „За” - 8 гласа, трима членове на Трибунала изразяват особено мнение - съгласни са, че японското правителство е предоставило помощ на правителството на Съединените щати, но не са съгласни да признаят съучастието на Япония в извършването на престъплението агресия.

4. Съединените щати извършиха ли агресия срещу Лаос, както е определено от международното право?” „За” - единодушно.

5. Съединените щати използвали ли са оръжия, забранени от законите на войната? „За” - единодушно.

6. Били ли са военнопленниците, заловени от армията на Съединените щати, подложени на отношение, забранено от законите на войната? „За” - единодушно.

7. Подлагали ли са цивилни на нечовешко отношение, забранено от международното право от армията на Съединените щати? „За” - единодушно.

8. Виновни ли са Съединените американски щати за геноцид срещу народа на Виетнам? „За” - единодушно.

Поканите, изпратени от името на Трибунала до американското правителство за участие в изслушванията, бяха игнорирани. Не можеше и друго да се очаква - Трибунала няма правомощия да разследва конфликта и не породи никакви правни последици, оставайки по своята същност частно разследване и интелектуален форум, а не оторизиран международен съдебен орган.

Много от философските, политическите и правните идеи, възникнали по време на създаването и дейността на Трибунала, оказаха голямо влияние впоследствие.

Най-важните от тях бяха въпросите за същността на геноцида, правомощията и естеството на международните съдилища (по-специално - на какво основание и за какви цели трябва да бъдат създадени) и други.

В призива си към американците и световното обществено мнение Трибунала призова за енергични действия за спиране на военните престъпления и геноцида, извършвани пред очите на „цивилизованото човечество”.

Той беше първият, който каза, че „демократичните общества” са способни на геноцид, както се вижда от съвременната история на Америка.

Трибунала „Ръсел” имаше и други последици: създадени бяха няколко подобни трибунала за разследване на геноцид и военни престъпления. И както може да се очаква - ответник н тях се оказваше винаги САЩ. Без каквито и да било последствия за държавата, разпалила над 150 военни конфликта по света, виновна за смъртта на милиони.

Бразилско-чилийския трибунал, проведен в Рим (1974), Брюксел (1975) и отново в Рим (1976) доведе до създаването на три нови международни органа: Международния институт за правата и свободите на човека, Международната лига за правата и свободите на човека и Постоянния народен трибунал.

Геноцид
Жан-Пол Сартр

(Из речта пред Трибунала за военни престъпления „Ръсел”)

„Думата геноцид не съществува от много дълго време: тя е измислена от адвоката Лемкин (Рафал Лемкин е полски адвокат - б.м.) между двете световни войни.

Самото явление е старо колкото човечеството и никога не е имало общество, чиято структура може да го защити от това престъпление.

Всеки геноцид е продукт на историята и носи характеристиките на обществото, в което възниква.

Делото, което сме длъжни да разгледаме, засяга най-голямата съвременна капиталистическа държава. И точно така трябва и да го разглеждаме, с други думи, трябва да вземем предвид доколко този случай изразява икономическата структура на тази държава, нейните политически цели и вътрешни противоречия.

Трябва да се опитаме да разберем дали е имало намерение за геноцид във войната, водена от американското правителство срещу Виетнам.

Член 2 от Конвенцията от 1948 г. дефинира геноцида на основата на намерение. Конвенцията мълчаливо се позовава на най-близката история. Хитлер открито прокламира плана си за унищожаване на евреите; той не крие факта, че използва геноцида като политическа тактика.

Всеки евреин трябваше да бъде унищожен, независимо от неговия произход, независимо дали е хванал оръжие или участвал в съпротивителното движение, той трябваше да бъде унищожен, защото беше евреин.

Американското правителство не е правило подобни изявления. То дори уверяваше, че иска да подкрепи своите съюзници, южните виетнамци, които бяха атакувани от северните комунисти.

Възможно ли е и при най-внимателно разглеждане на фактите да успеем да открием скрито намерение? И можем ли след подобно разследване да кажем, че американските военни убиват виетнамци във Виетнам по простата причина, че са виетнамци?

Нюрнбергският трибунал все още беше в паметта на всички, когато например французите убиха 45 000 алжирци. Това изглеждаше толкова обикновен случай, че никой дори не помисли да съди френското правителство по същия начин, както бяха съдени нацистите.

Но такова масово убийство на „части от националната група” не може да продължи, без да навреди на колонистите. В такъв случай те биха били разорени. Французите загубиха войната в Алжир, защото не можаха да премахнат алжирското население и защото не интегрираха тази страна.

Тези разсъждения ще ни помагат да разберем как природата на колониалните войни се промени след Втората световна война.

Основните характеристики на тази борба бяха ясни от самото начало: колонистите превъзхождаха с оръжие местното население, а местното население ги превъзхождаше числено. Дори в Алжир, където имаше много колонисти, това съотношение беше 1:9.

По време на двете световни войни много колониални народи научиха изкуството на войната и станаха опитни войници. Липсата и качеството на оръжие обаче - поне в началото - ограничава броя на въоръжените формирования.

Това определи характера на борбата: тероризъм, засади, тормозещи атаки, висока мобилност на групи, които внезапно се появяват и веднага изчезват. Това не би било възможно без подкрепата на цялото население.

Оттук следва известно обединение на освободителните движения и народните маси: първите провеждат аграрни реформи, организират политическия живот и просветата, вторите подпомагат освободителното движение, като го подхранват, укриват и осигуряват попълнения след понесените загуби.

За разлика от партизанското движение, подкрепяно от населението, колониалните армии са безпомощни. Те могат само да избягват сблъсъци, което ги деморализира и ги принуждава да търсят изход в унищожаването на населението.

Тъй като освободителните армии са част от целия си народ, единствената ефективна тактика в борбата срещу партизанското движение е унищожаването на хората, тоест цивилни, жени и деца.

Мъчения и геноцид - така отговори колониализмът на въстанията на поробените народи. А този отговор, както знаем, води до целта само когато е решаващ и тотален.

Твърдостта на хората, обединени от действията на брутална и политизирана армия, няма да позволи да бъдат сплашени от „уроците” на масовите убийства, както беше по време на разцвета на колониализма.

Напротив, това само ще увеличи омразата им. Сега въпросът не е да се всява страх, а да се унищожат физически хората.

И тъй като това е невъзможно, без в същото време да се разрушат колониалната икономика и колониалната система, колониалните сили постепенно се уморяват от постоянния разход на човешки и материални ресурси в конфликт, който няма решение, и масите в родината в крайна сметка започват да се противопоставят на варварските войни и колониите стават независими държави.

Въпреки това има случаи, в които геноцидът като решение на проблема с освободителните войни не е ограничен от присъщите противоречия на тази ситуация. И тогава става ясно, че тоталният геноцид не е нищо повече от стратегия за борба с партизанското движение. И при определени обстоятелства геноцидът може веднага или постепенно да се превърне в крайна цел.

Както се случва Тъй като американската армия напредва по-дълбоко във Виетнам, все повече прибягвайки до кланета и бомбардировки в опит да подчини Лаос и да нахлуе в Камбоджа, вече няма съмнение, че правителството на Съединените щати, въпреки всичките си лицемерни изявления, е решило в полза на геноцида.

Фактите ясно показват това. Геноцидът се предприема с предумишлени намерения. Възможно е в миналото геноцидът да е възникнал спонтанно, в разгара на страстта, в разгара на племенни или феодални конфликти.

Антипартизанският геноцид, напротив, е продукт на нашето време, което задължително изисква организационни усилия, подготовка на базата и съответно наличието на съучастници (разположени на разстояние от случващото се), както и подходяща подготовка бюджет.

Такъв геноцид не може да не е умишлен и планиран. Това означава ли, че отговорните за това са напълно наясно с намеренията си? Трудно е да се каже, тъй като в този случай трябва да се признае злобата на пуританската мотивация.

Истината трябва да се търси на бойното поле, в расизма на американските войски.

Наистина, расизмът - анти-чернокож, анти-азиатски, анти-мексикански - е фундаментално качество, което има дълбоки корени и е съществувало, в открита или латентна форма, много преди войната във Виетнам.

Доказателство за това е отказът на САЩ да ратифицират Женевската конвенция за геноцида. Това не означава, че американците от 1948 г. лелеят планове за унищожаване на цели нации; това означава само, че според собственото им изявление конвенцията противоречи на законодателството на много щати на тази страна.

С други думи, настоящите лидери на Съединените щати се чувстват толкова уверени във Виетнам благодарение на своите предшественици, които не отказаха да уважават антинегърския расизъм на южните щати.

Във всеки случай, в сравнение с 1965 г., расизмът на американските войници във Виетнам стана много по-забележим. Млади американци измъчват хора без никакво отвращение, стрелят по невъоръжени жени, бият ранените в слабините, режат ушите на мъртви врагове.

Офицерите са още по-лоши: някакъв генерал се прозя, когато французин свидетелства пред трибунала, че този военен лидер е преследвал виетнамците от хеликоптер и е стрелял по тях, докато са работили в оризовите полета, и това, разбира се, не са бойци от съпротивата които знаеха как да се защитават, а обикновени селяни.

Тези объркани американски мозъци разбират все по-малко разликата между виетконг и виетнамците като цяло. Фразата „Добрият виетнамец е мъртъв виетнамец”, което означава „Всеки мъртъв виетнамец е виетконг”, се превърна в обща фраза.

На юг от 17-ия паралел селяните отглеждат ориз. Пристигат американски войници с намерението да ги преместят в специални селища. Селяните протестират. Какво друго могат да направят те, невъоръжени?

Те казват: „Отгледахме добър ориз, ще останем тук”. И това вбесява младите американци: „Виетконг ви го наби в главите. Те ви научиха да се съпротивлявате.”

Войниците толкова са загубили разум, че смятат слабите протести, предизвикани от собствените им насилствени действия, за подривни.

Най-вероятно те бяха наистина разочаровани: дойдоха да спасят виетнамците от комунистическите агресори, но скоро разбраха, че виетнамците смятат тях самите за агресори.

Те искаха да играят привлекателната роля на освободители, но се озоваха в ролята на окупатори. Това може да е началото на здравословно самочувствие: „Те не ни искат и ние нямаме какво да правим тук.”

Но протестът им не стигна дотам, те просто се ядосаха и решиха, че всеки виетнамец е подозрителен просто по дефиниция.

Наистина няма виетнамец, който да не е комунист - доказателство за това е омразата им към янките. Тук, в тъмните и роботоподобни души на войниците, откриваме истинската истина за войната във Виетнам, тя е напълно подобна на изказванията на Хитлер. Той убиваше евреи, защото бяха евреи.

Американската армия измъчва и убива мъже, жени и деца във Виетнам, защото са виетнамци. И колкото и правителството да лъже и хитрува, духът на геноцида се проявява в съзнанието на войниците.

И по този начин те изострят ситуацията на геноцид, в която собственото им правителство ги постави. Свидетелят Питър Мартинсен, двадесет и три годишен студент, който „разпитваше” затворници в продължение на шест месеца и сега не може да живее с тези спомени, ни каза: „Аз съм обикновен американец, точно като всеки друг студент, но сега аз съм военнопрестъпник.” И добави: „Всеки на мое място би направил същото като мен”. И беше абсолютно прав.

Той грешеше само в това, че приписваше тези ужасни престъпления на влиянието на войната като цяло. Не, това не е абстрактна война, а война, водена от една от най-могъщите сили срещу беден селски народ, война, отприщена от онези, които я смятат за единствената възможна връзка между изключително развита страна и неразвита страна. С други думи, геноцидът намери тук расистки основания.

Американското правителство е виновно не за това, че умишлено извършваше геноцид срещу виетнамския народ и не в това, че е избрало геноцида като единствен отговор на предизвикателството на партизанската война. Тя не е виновна и в това, че - например - го е превърнало в инструмент на своята стратегия и икономика. На практика геноцидът се оказва единствената възможна реакция на въстанието на народа срещу потисниците.

Американското правителство е виновно за избора на политика на война и агресия, насочена към геноцид, вместо политика на мир, единствената възможна алтернатива, тъй като това би довело до преразглеждане на основните цели, наложени на страната от големите империалистически компании.

Америка е виновна за воденето и интензивното продължаване на войната, въпреки че всеки от нейните лидери, четейки ежедневните доклади и доклади на военните, беше убеден, че единственият изход е да освободи Виетнам от виетнамците.

Тя е виновна, че се преструва, избягва, лъже и лъже себе си, става все по-объркана, въпреки особеното, непоносимо преживяване, което е научила по пътя, от който няма връщане.

Тя е виновна, по нейно собствено признание, за умишленото водене на „образцова” война, която превърна геноцида в предизвикателство и заплаха за всички народи. Всички изпитваме болка, когато фермер умира в оризище, поразен от куршум от картечница.

Така че виетнамците се бият за всички хора, а американската армия се бие срещу всички нас. Това не е теория или абстракция. Това не е така, защото геноцидът е общопризнато престъпление срещу човешките права.

Това е така, защото изнудването на геноцида постепенно се разпространява върху цялото човечество, въпреки факта, че изнудването на атомната война вече съществува. Това престъпление се извършваше всеки ден пред очите ни и всички, които не го осъдиха, станаха съучастници в това престъпление.

В този смисъл империалистическият геноцид може да доведе до още по-страшни последици, тъй като групата, която американците се опитват да унищожат, като унищожат виетнамския народ, е цялото човечество.”

Пророчески думи на голям пророчески ум.