ШИПЧЕНСКА БАЛАДА
ШИПЧЕНСКА БАЛАДА
Шипка! Паметника извисява ръст,
върхът е същият и “всичко е спокойно”…
За подвиг всяко дело е достойно!
Лъвът спокоен е - не дири мъст.
Скалите помнят - ордите връхлитат,
искри до болка всеки камък тук.
Тела на мъртви в урвата политат,
замира в ужас всеки стон и звук.
Отвред се носи песен на куршуми,
юнаците - умират за победа.
Ехтят столетовите горди думи:
“България сега нази гледа!”
Калитин е на щикове нанизан
и се възнася - също светъл Бог.
А тези щикове и мен пронизват
под парещия юлски небосвод…
На този ден, тук ветровете стихват,
цветя цъфтят, тревата си расте.
Над святи кости цвете се усмихва -
подобно слънце - Българско дете!
ЛЕВСКИ
Съживен във хиляди портрети,
Той, със “страшна сила” пак виси.
Жалки епигони, в свойте кабинети,
с него се закичват - да ги възвиси…
“За кого работиш днеска, байно,
за Отечество или за своя джоб?”
Пита ги и тръгва пак безславно
към незнайния си още гроб…
Не за днешната България се бори,
други господари я владеят днес.
Вратовете вжеглени в хомоти
все работят, но за чужди интерес…
Няма кой народа да събуди -
същите от века теглила.
“Свестните”, днес считат ги за луди
и не думи тук са нужни, а дела.
Писна му отдавна от паради,
от венци за слава и за чест -
щом отново роба по площади,
търси справедливост на протест…
СВЕТЪТ
Светът към пропастта се е затичал
с една и съща ненаситна страст.
Не го вълнуват цвят и песен птича,
а златото на пагубния бяс…
Човеците към слънцето не гледат.
В очите няма Бог и светлина!
Не зрее във душите им надежда,
а само страх и мраз, и тъмнина…
Забързани към свойте милиони,
с души без чувства за вина и срам.
В сърцата им живеят сякаш гноми
от преизподнята на адов храм.
Изтляха учени и философи
с мечтите за един възвишен свят.
Поетите във нежните си строфи
го виждаха сияен, в благодат.
Светът ще се оправи. Той е болен!
Един нов Данко ще разкъса гръд,
ще го измъкне пак от мрака долен -
любов ще му даде и светъл път…
ВЕТРОВИТО
Този вятър, който в клоните
люлее небесата,
идва отдалече, пие
с жадна страст сълзите на росата.
Нощем вие и в сърцата
ужас и тревога всява.
Този вятър, той мете площадите,
спални проветрява…
Гони баладични вихри,
тръни по баирите.
Плесента във нас изчиства,
заличава дирите.
На вълните в гребените свети
и се хвърля лудо-бесен.
Този вятър брат е на поета
и без него няма песен.
ЧАСТ ОТ ДУШАТА МИ
В един вълшебен град,
в една далечна есен,
вървях и бях със музата богат.
Превърна тя живота ми във песен
и стана светъл този хубав свят.
Години прошумяха от тогава,
днес споменът отново ни събра.
Тя сякаш, че върви върху жарава,
очите й - небесни езера…
Душата й е глас на чудна птица,
сърцето знам, че все за мен тупти.
Но много късно лунната зеница
превърна нощите ми във мечти…
Така навярно ще вървим до края -
далечни, но душите ни в една.
И Бог ще ни остави двама в рая -
Той слага точната цена!
СРЕБЪРНА НАДЕЖДА
Отиват си годините, отлитат -
така навярно Бог е отредил.
Дали живял си? Кой да те попита?!
Арена е животът, водевил.
Лета горещи и студени зими,
един далечен спомен за любов.
Чаровни музи - ( вече ги подминах ),
за болките по тях - не бях готов…
Вали в душата днес тъга най-чиста,
април избухва пак със нежен взрив.
Навън отново всичко се разлиства -
една надежда бяла - че си жив!
СТОПЛЕН ОТ ЛЮБОВ
Копая лозе, копая и надежди -
цъфти, бушува океан зелен.
Лозите светли листи свеждат
над бъдещ плод, над този ден.
От тях сега спокойствие прелива,
гърдите ми се пълнят със озон.
Копая сам словесната си нива,
животът ми е в сребърен сезон.
Не съм богат, не съм и беден -
любов ме топли в късните ми дни.
За Нея в нощите, над листа сведен -
сърцето будни стихове реди.
Ще се сбогувам с този свят- лавина,
и други ще копаят вместо мен…
От плът роден, ще се превърна в глина,
но Бог ще моля - да е в далечен ден!
