Христина Комаревска

КАТО НА ВОЙНА

Не винаги разчитам твоя пулс -
сигнал от моята контролна кула.
Тъгувам мълком, губя своя ум,
потъвам бавно и изплувам.
Премислям пак и пак защо
под облаци дъждовни с надежда
залагаш цялото си същество,
вървиш през минното поле,
което в своята посока те подвежда.
Добре, че трае само миг.
По устните запръхват грешки.
И заглушавам своя боен вик:
да бъда всичко. Или - нищо.

МОРСКАТА ЖЕНА

Пристигам на брега и погледът ми строг
полита чак до хоризонта и не вижда нищо.
Зорницата ме гледа, както всеки път.
И тя сама, а вдъхва ми надежда.

Далечни кораби и чайки покрай тях
пак следват старите привички.
Събуждат се в красива тишина,
като картина жива без боички.

Прибирам се отново у дома. Мълча,
отпуснала глава на топли длани.
И като вечната жена ще изтъка
платно от нежност и мечтание.

СЪДБА

Засрамвам се от твоята привързаност
да виждаш само мен и мен. И другите
да ме разглеждат и обсъждат
като в музей или хитруша с рядък ген.
Цвета на плитката ми върху плещите,
дали не е с ирландска жилка,
очите леко дръпнати - а-ха от азиатски род,
дори нозете ми защо са боси - тука има нещо,
комай е бегълка от цигански табор.
Коя съм, откъде съм и какво ти правя,
да ме поглъщаш с поглед запленен.
Ще свърши ли любовната омая
или ти давам биле всеки ден?
Веднага отговарям без преструвка:
не съм ни вещица, ни хала зла.
Сърцето ми голямо е отворено -
там шета твоята съдба.

ЗАТВОРЕНА ВРАТА

Пристъпват с миши стъпки
неволни и забравени вини.
Защо сега при мен се връщат
и се натрапват непоканени и зли?
Да ме пречупят, да не чувам нищо
акорди в дисонанс звучат.
Наужким с мене съпричастни,
навяват в нощите ми смут.
Бе лятна мараня, аз зряла, годна
да меся хляб, да раждам синове.
Залисана в своя свят тогава,
раздавах всичко, нямах врагове.
Не зная днес какво да сторя,
домът ми е като запуснат храм.
Вратата скърца, стене от умора.
Как мога да се върна там?

ИЗНЕВЯРА

Казваш всичко със думи,
от които боли,
а са семпли, дори прозаични.
Ако беше написано във роман,
бих се смяла по-силно от всички.
Ако ти, ако аз, ако бях… до безкрай
губиш разум, аз те спелувам.
Всеки ден е начало и реквием,
първа среща и дълго сбогуване.
Мълком тръгвам самичка по първи петли,
гузно свети Зорница във здрача.
Ако беше роман, написан от мен,
щях поне без сълзи да заплача.