Мюмюн Тахир

Влязъл-не влязъл при него, още на вратата приятелят ми, да го наречем Иван, ме попита дали съм чел романа „Времето на героя” от Васил Попов. Включен ли е в сборника „Вечни времена”? Не! Тогава не съм го чел. Иван взе от бюрото си книгата и ми я подаде. Беше ново издание от 2006 г.

Донякъде познавах творчеството на Васил Попов. От него бях чел „Корените. Хроника на едно село” и „Това красиво човечество”. А за романа му „Времето на героя” не бях и чувал.

От онова време в паметта ми е останало написаното от Светлозар Игов за него: „Малцина бяха съвременните български писатели, които можеха да му съперничат по ерудиция и способност за проникновено вникване в явления - житейски и художествени”.

И толкова… Защо толкова? През 70-80-те години на XX в. за него нито се говореше, нито се пишеше. За Иван Радев романът на Васил Попов „Времето на героя” е сред „създавани при нестимулиращи ги условия и контрол на цензурата и самоцензурата, плод на таланта и личната авторова воля, предварително обречени на очакващ ги тенденциозен официален прочит”. Такъв, какъвто е направил Максим Наимович:

“…тук има нещо нередно, авторът всъщност не познава вътрешната структура на новата проза. Той не вярва на героите си и нито за миг не ги оставя сами на себе си. Тяхното саморазкриване е фалшиво, защото непрекъснато се сблъскваме с авторовото присъствие, с неговия коментар на чуждите мисли и изживявания… Фактически романът е изчерпан като проблематика и характеристики още към стотната си страница…”

И продължава: „Васил Попов си е поставил за задача да намери отраженията на големите обществени преобразования в душевността на съвременния човек, да обрисува жизнени, смели, мъжествени хора, настойчиви в своята борба против резигнацията. Но как е решена тази задача? Чрез механическото пренасяне в нашата действителност на герои, скалъпени по чужд образец”.

Ето един от отговорите на моя въпрос, поставен по-горе. Без никакво основание М. Наимович обвинява писателя, че изоставя традициите на българската литература.

Напротив, за Васил Попов литературата е любов към хората.

След като прочетох романа „Времето на героя”, признавам си, разбрах, че до този момент съм познавал само видимата част на айсберга Васил Попов. Сега вече с увереност заявявам, че съм запознат и с неговата „невидима” част.

Докато четях романа си проправих път и тръгнах през неговите стилистични лабиринти, по серпентините на великолепните разгърнати метафори, покрай сложните, но разбираеми структури от препратки, значения и подтекст.

Бавно схващах дълбочината на художественото му майсторство, като същевременно се появяваха въпроси без отговори, внезапно станали риторични. Те полетяваха към висините, към същия този планински връх, който носи имената на неговите корени. Не бях се подготвил за неговото изкачване. Очевидно до този момент не съм и могъл… Друг е въпросът дали изобщо ще мога.

Нямам навика да преразказвам съдържанието на произведенията. Няма да го направя и сега, както и няма да говоря за класическия любовен триъгълник, който е важна част от романа, но не чак толкова, за да му се посвети извънредно време и място.

След повече от половин век от своето създаване романът все така омайва, оплита, вкопчва се здраво в съзнанието на читателя. С нестихващ интерес по време на четеното следях поведението на героите, които в разсъжденията си сменят и разделят тяло и дух, материя и разум.

Васил Попов не предлага готова истина, възможно най-малко се намесва в световете на героите, които създава, не насочва и читателя по „истинския път”.

Много въпроси има в този роман. Но за Васил Попов важното не е да даваш отговори, а да поставяш правилните въпроси. Героите Иван, Калуд, Мария, Илариона, Христина, Спас, летецът Стефан и пр., ярки, близки и разпознаваеми за читателя, задават въпроси, на които търсят отговори, но от които пак се зачеват нови въпроси, като всеки отговор ражда нови въпроси, които трябва да се решават.

Те откриват нещо, което се нарича комбинативен принцип на съществуване; някои губят разбирането си къде свършва играта и къде започва самият живот, в чиито безмилостен лабиринт от предизвикателства живеят и работят.

На страниците на романа героите оживяват, обичат, скърбят, печелят, губят. Много от тях са предупредителни и напомнящи за крехкостта на света, в който всички живеем.

Героините Мария, Христина, Джина са със силен характер, борят се за лично щастие, любов и благополучие. Междувременно животът минава мимолетно, незабелязано, в ефирни мечти и безсмислени спорове…

И все пак се налага да се подчертае, че романът се отличава и с подхода си към разкриването на темата за любовта с вътрешните преживявания на героите и философски размисли върху чувствата, усещанията и представите за щастие, успех и надмощие.

Това е емоционално наситен и в същото време изключителен реалистичен разказ, който не те оставя безразличен. В него има не само история, но и дълбоко душевно преживяване и въпроси, свързани с честта, достойнствата, човешките взаимоотношения и свободата.

Този роман е многопластов и полифоничен; от него лъха устрем към нови хоризонти и нови отношения, нови връзки между хората в контекста на тогавашното време (романът е публикуван през 1968 г.).

Героите не са отделени от реалностите на епохата, те живеят в тези събития, които са техния епицентър, защото всеки човек е център на собствения си живот, което означава, че всички мащабни събития все още са фиксирани върху него.

На пръв поглед сюжетът на романа е опростен, но в същото време дълбоко сложен, изпълнен със символика и иносказателност. Написан е на жив и пластичен език, с възхитителна лекота при четенето.

Това произведение би могло да бъде разгледано и като блестяща сатира на едно бюрократизиращо се общество, абсурдистки трактат или алегория. В него съжителстват острият сарказъм и чувствена любов, надежди, провали и грешки, страх и лъжи…

Творбата, прекрасна във всички отношения, вече не е откритие за нов автор или жанр. Определено обаче е една от най-мъдрите, красиви и дълбоки книги, напомняйки ни най-важното: как да ценим живота, без да пропуснем нито един миг, как да не го отлагаме за утре, как да вземем решения за промяна, когато изглежда, че сме затънали в рутината на дните, които не водят до реализиране на мечтите ни.

Писателят събира в едно персонажи от различни слоеве, с много различен житейски опит и съдби; моделира общество, което е далеч от идеалното, но много подобно на това, с което се сблъскваме всеки ден.

Вместо заключение ще кажа, че докато има такива книги, в информационната епоха ще настъпи поврат, сочещ посоките към по-доброто бъдеще.

И няма да се сбъдне антиутопията за времето, когато писмените свидетелства ще бъдат безмилостно унищожени от специален отряд пожарникари, а притежанието на книги ще се преследва от закона.

От романа „Времето на героя” научаваме много не само и не толкова за самия автор и на това, което е създал, но и за себе си.

Васил Попов, този възвишен поданик на държавата на българското Високо Слово, със своя искрящ талант и майсторство е ярка диря в българската художествена словесност - една от тия светлини, които откриваме със сърцето и които ни помагат да преодоляваме падините на залутаното ни време.