Дафинка Станева

- Клас, стани! Клас, мирно! - с бодър глас посрещна дежурният ученик студентката-практикантка - днес отсъстващи няма.

- Седнете! - каза младата жена. После отвори дневника, обърна се към класа и с усмивка изрече:

- Казвам се Велина Велкова и следващите две седмици ще бъдем с вас в часовете по български език и литература. Нека узная и вашите имена! - и тя започна да чете имената на учениците, които ставаха и се усмихваха на бъдещата учителка.

Сред първите имена в списъка тя прочете името “Детелина Христова”. От втория чин на редицата вдясно се изправи дребничко момиче с кестенява коса и зелени очи, които блестяха странно на фона на снежнобялото му лице и острите скули. Но скоро Велина разбра, че странно беше изражението на лицето.

Природата беше създала момичето не като другите - то явно имаше психичен проблем. Младата жена си помисли:”Хората са като детелините - трилистни, обърнати към слънцето и облаците.

Те мечтаят за четирилистната детелина на щастието. А това дете е с две листа - Детелина с две листенца. За каква ли детелина си мечтае то?”. Студентката продължи урока под зоркия поглед на учителката-титуляр. Беше времето, когато в родното ни училище все още нямаше модерни технологии, електронни дневници, умни телефони и онлайн-обучение.

След часа младата жена попита учителката за Детелина. Разбра, че е дете на колежка от друго училище. Но майката не желае да го обучават в заведение за умствено изостанали деца и затова то учи тук. Децата от класа са го приели и общуват с него според възможностите си. То също общува спокойно с тях.

През годините се е научило да чете и да пише, да се справя с елементарни задачи. Но паметта му е механична, нетрайна. Труди се с желание, но бързо се уморява. Рисува много хубаво.

За двете седмици практика Велина успя да се докосне до радостите на учителската професия. Защото разбра, че учениците обичат младите учители. От друга страна тя искаше да докаже, че не напразно е залягала над езика и литературата в наситените студентски делници.

Учениците бяха привикнали с практикуващите студенти, които дръзновено крачеха по пътя към учителското поприще. Велина трепетно подготвяше всеки урок. После в двете седмици практика с тебеширени пръсти рисуваше пред учениците света на сложните изречения.

С плам и вдъхновение въвеждаше младите българчета в кръчмата на Странджата, където сред нищетата на хъшовете се възвисяваше образът на поробена България и мечтата за нейната свобода.

За първи път студентката почувства тежестта на професията “учител”, когато трябваше да проверява съчинението-описание на Детелина “Зима в парка”. Момичето можеше да пише добре и сравнително грамотно.

Буквите му бяха изписани много красиво. В съчинението му имаше няколко смислово свързани изречения, които явно беше запомнило, когато съучениците му бяха изрекли в устните си текстове при подготовката за писмената работа.

Беше написало и няколко свои фрази за парка в провинциалния град, където беше израснало. Но това не беше текст според правилата на логиката или на науката за езика.

Младата жена спонтанно започна да си припомня литературни герои, изправени пред съдбовен избор, защото самата тя беше пред дилема. И въпреки че не беше в трагичното положение на Хамлет или на героя от „Дервишово семе” на Николай Хайтов, тя си мислеше, че нейният избор каква оценка да постави на Детелина, също е съдбоносен. Ако следваше логическите и методическите норми, трябваше да напише на Детелина слаба оценка.

Ако подходеше към текста на момичето по законите на човечността, трябваше да го оцени така, че то да почувства радост и удовлетворение от труда си. А това щеше да му помогне в неговото по-нататъшно развитие.

Велина реши да поговори с приятелките си Ваня и Лилия, с които бяха неразделни. Когато разбраха за проблема й, те заспориха. Ваня, единствено дете в семейството, обгрижвано и предпазвано от житейските бури, назидателно каза:

- Велинче, неправилно е да се оценява текст, в който няма никакъв смисъл. И то положително! Момичето ще получи погрешна представа за способностите си!

- А дали то изобщо мисли за способностите си? - попита Лилия. - Ние нямаме ясна представа какво мисли това дете. Но със сигурност знаем, че неговият емоционален свят е дълбок и то бурно се радва и страда.

Велина се обади:

- Защо тогава четири години разсъждавахме върху идеите на Софокъл, Сервантес, Юго, Дикенс, Достоевски, Чехов, Горки, Йордан Йовков и …няма смисъл да споменавам други. Нали същността на цялата световна литература и на изкуството се състои в съпричастието към човека. Сега пред мен стои въпросът дали да бъда човек, или буквояд. Ами къде отива педагогиката, според която учителят трябва да цени и уважава личността на ученика? Аз ще бъда човек! И затова оценката ми на съчинението ще бъде четворка.

- Ами твоята оценка мислиш ли каква ще бъде? Вписва се и в дипломата! - вметна Ваня.

- Какво е по-важно - оценката или човечността? - отговори Велина - Дори да бъде по-ниска, няма нищо да изгубя. Все ще работя с ученици, след като получа разпределение за работа.

И тя наистина оцени съчинението на Детелина, както беше решила. Върна писмените работи на учениците, след което трябваше да редактират най-съществените допуснати грешки.

Тя даде тетрадката на Детелина, съобщавайки нейната оценка. Момичето, като видя четворката, написана с червено, се усмихна с най-широката си усмивка. После притисна тетрадката до гърдите си и не я пусна до края на часа.

През цялото време си шепнеше нещо тихо, известно само на нея. Благодарност ли беше, молитва ли, или някакъв неведом блян? Но учителката виждаше само озареното лице и светналия поглед на девойчето. То в сияйната си радост напомняше на блеснала от роса ливада, окъпана от пролетен дъждец.

След часа съучениците на Детелина наскачаха и започнаха да я поздравяват. Чак тогава тя даде воля на възторга като размахваше над главата си тетрадката с ликуващ вик:”Четири, четири!” Сякаш беше намерила заветното четирилистно растение.

Следващият час на Велина в класа на Детелина започна с изненада - на учителската маса я чакаше рисунка - огромна четирилистна детелина с усмихнато слънце над нея. В десния ъгъл на листа беше изписано:”От Детелина”.

- Благодаря ти, мила Детелина! Желая ти да намериш своето цвете с четири листа и да бъдеш много, много щастлива! - обърна се студентката към поруменялото момиче.

От класа се чуха възгласи:

- Браво, браво!

Дойде време да оценяват практиката на студентите по методика на преподаване на български език и литература. Учителките от базовите училища дадоха висока оценка на труда на Велина. Но нейният преподавател от университета, преди да постави своята оценка, настоя да разговаря със студентката.

Тя знаеше, че той е педантичен и пунктуален като немски учител и държи методическите правила и принципи да се спазват безкомпромисно до последната точка.

Преподавателят започна:

- Колега, сигурно се досещате защо Ви поканих. Можете ли да мотивирате своята оценка, поставена на ученичката от основното училище, където бяхте на практика? Аз не се съмнявам в научната Ви подготовка, но се учудвам на лекомислието, с което сте оценили положително една безспорно слаба и видимо безсмислена работа. След няколко месеца ще тръгнете по своя професионален път. Нима компромисът ще бъде водещ в работата Ви? Все пак тук ние работим така, че да изградим у студентите добри основи за техния бъдещ професионализъм, а не да насърчаваме проявите им на сиромахомилство.

- Уважаеми доцент Петров, мисля, че са напразни притесненията Ви относно способността ми да оценявам учениците. Аз осъзнавам отговорността си на учител по български език и литература, който не само дава знания за родния език и литературата, но и възпитава учениците в родолюбие и висока нравственост. Именно любовта към човека, към безсилния човек, ме накара да дам по-висока оценка на ученичката, автор на въпросния текст. Ако не изпитваме състрадание към нещастните, ние отричаме смисъла на съществуването на човечеството, световното изкуство и на педагогиката. А той, смисълът, е толкова прост - да бъдем човеци.

Велина успя да защити нетипичната си постъпка. Когато получи дипломата си, тя по детски - с подскоци от крак на крак - се движеше по пътеката покрай алеята до университета.

В моравата под дърветата бяха нацъфтели детелини, които кимаха с белите и розовите си главички, милвани от кротък ветрец. Като ги гледаше, тя си спомни за зеленоокото девойче от неотдавнашната си студентска практика и проговори:

- Къде си, какво ли правиш, Детелинке с две листенца? Дано бъдеш щастлива сред трилистния човешки свят, който търси четирилистни детелини, ала не винаги забелязва двулистните мечтатели като теб!