Веселин Чернялски

Из „А времето през чучура тече…”(2015)

ПРЕД ПРАЗНИКА

Не поглеждай към вратата, мила
и дръпни смутеното перде.
С вярата си любовта е силна.
Затова любов се не краде.

Дай простор на чувствата, събрали
двама ни в най-древната игра!
Виж - за нас нощта звезди запали -
любовта не може да е грях.

В непосилна жажда сме вървели
до тоз час. Не искам да го дам.
Стигнахме. Подай ръцете смело -
любовта е изворна вода.

В полумрака носим много рани,
без за тях да имаме вина.
Прегърни ме! Нека тъй останем -
любовта ни къпе в светлина.

Истинска бъди. Неповторима.
Дай живот на този сън мечтан.
Разгори искрата. Изгори ме.
Нека с теб докоснем вечността!

СЪДБА

На Пенка и Николай

И след смъртта му тя ще бъде “другата”,
дарила го на този грешен свят
с това, което му спести съпругата -
без дребни сметки. Като плоден цвят.

И след смъртта му ще остане “скритата”,
макар най-истинска да е била
в най-черните и светли дни. Не питайте
какво прикрива с тези очила!…

И след смъртта му ще е “анонимната”
за този свят - тъй жаден за скандал.
За нея няма месеци годината -
тя в часове намира своя дял…

Тя порив е, утеха и причастие,
целебна билка, волен необят.
Щастлив да е - това е нейно щастие.
Без дребни сметки. Като плоден цвят.

ПРАЗНИЧНО

Снегът е сняг и зимата е зима.
Най-нашата - на друга не прилича.
Обичай ме, обичай ме, любима!
За мене ти си всичко.

На приказката в белите одежди,
една звездичка към мечтите тича…
Обичай ме най-предано и нежно.
За мене ти си всичко.

От чистота замаян е простора.
В сърцето ми снежинки две надничат…
О, нека знаят зверове и хора -
за мене ти си всичко!

ОЧИТЕ ТИ

Две изворчета! Цял живот ги търсих.
Преваля пладне. Тъй съм уморен!…
Подметките на вярата се скъсаха
все в път към тях. Преминах през море,
солено от предателства най-разни,
горчиво от несбъднати мечти.
Реки преплувах, мътни от съблазни,
забравили брега скалист почти.
Загубил всичко, към какво се мъкнех?
Какво пак търсех - грохнал и унил?
По капки сбирах силици от мъката,
до този миг. Виж - пролет подрани.
И - ето ги! На пътя по средата
съм стигнал все в стремежа си към тях.
Две изворчета!… Бистра е водата.
Навеждам се. Дали не закъснях?
Да, истински са. С едри глътки пия…
В тях се оглеждам - вършат чудеса:
бях рано състарен, а виж магия -
по-млад съм от самите небеса!…

ЧУДОТО ЛЮБОВ

Какво е любовта? Тя не е жеста
на някакъв изискан Дон Кихот.
За нея ще премине гол през преспите
сам влюбеният в своя млад живот.

Ще дръзне към звездите да погледне
в божествен миг, преобразил света.
Ще е щастлив, когато в дните ледни
в гърдите си усеща пролетта.

За нея може чудеса да стори -
несвойствени за него и за другите.
И после дълго, дълго ще се спори
на “половинката” му за заслугите.

Когато леко поутихнат страстите
и поетичното не води дните им -
остава да докажат свойто щастие
в призванието свято на родители.

ЦЕЛУВКАТА ЩАСТЛИВА

На миналото нека сложим точка.
Взаимността пропусната боли.
Подай ръка - отново да започнем!
Не можем да сме врагове, нали?

Обидно е да търсим глътка нежност,
подтискайки нелепо любовта,
която в две дечица се оглежда.
Разделя ли се на две части тя!

Каква любов е, щом децата страдат
и пътят им, осакатен, криви! -
Престъпно е над крехката им младост
да тегнат наши глупави вини…

Омръзна ми да бъда жалък просяк
на топлинка от жрици пресметливи.
И самота, и обич знам какво са.
Ти знаеш също. Имаме ли сили

като преди да сме ръка в ръката?
Прегръдка… Как солени са сълзите! -
Потегляме пак влюбени нататък,
с целувката щастлива на родители.

ЛЮБОВТА Е ОАЗИС

На Ванчето

Все още ли вярваш в миражите, дето
преди толкоз време ни свързваха дните?
Все още ли носиш искрата в сърцето,
с което и грешките бяха честити?

Все още ли търсиш оназ детелина
с листа невъзможни в безкрая им дребен?
Животът-хитрец като в приказка мина -
бе изпит суров и за мен, и за тебе.

Загубили пътя, треперехме в мрака.
Разяждаше като ръжда самотата.
И радост и болка ни бяха децата…

Вината ли сбра двете длани нататък?
Не знам. Но разбрахме - в миража оазис
наистина има! И той ни опази.

МЕЧТИ

Те мамят като искрометно вино
в жадуван празник, като светлини
в нощта на всичко делнично и сиво
и силни правят утрешните дни.

Най-неусетно и дори незримо,
те раждат смелостта и дързостта,
магията на лудостта красива -
с усмивка да посрещаме смъртта.

Те движат всички пориви и чувства,
разгарят Прометеев огън в нас.
Превръщат недоволството в изкуство,
в непримиримост - всеки земен час.

Без тях светът би бил една пустиня -
без радост, без стремежи, без живот.
Пред твоите мечтатели, Родино,
глава прекланям, вдъхновен и горд!

ИСТОРИЯ

Не съм ни в гробница музейна,
нито сред братските могили,
на изгорелите, в копнежа
към свободата ни, звезди.
Доведох жаждата да види
как в Чипровци тъкат килим.
А гледката ме омагьоса.
Изкуството ме порази.

Преплитат пъргавите пръсти
съцветията на дъгата
със стоновете на сърцето,
с надеждата и радостта.
В очите ми се сякаш ражда
една история, богата
на върхове с чела безсмъртни,
подали длан на вечността.

От петвековна страшна мъка
е черното родено само…
Като сълзи по него парят
мечтите, в слънчев златен цвят.
Копнеж за свобода в зелено,
прелива в кървавия пламък
на подвизи и на легенди,
решителност и дух крилат…

И някак ми е много леко!
Сълзичка в погледа немее.
Преплитат пъргавите пръсти
в невероятна красота
сърцето ми - готово мигом
тази магия да развее
като най-българското знаме
по всяко кътче на света!

ТЪРНОВГРАД

В мен тревожно още галопира
конницата на Иван Шишман.
Янтра от сърцето ми извира,
Търновград издигнала на длан.
Лобната скала като прокоба
в съвестта издига тъмен ръст.
И, презряла участта на роба -
в мен кипи Асеновата кръв!
Горда Балдуиновата кула
вдига чело в моите гърди.
…Зазорява. Като в сън дочувам
боен рог победно да тръби.
И празнува в древната ми столица
с бъчви вино цял народ щастлив
новата победа над ромееца,
дръзнал светлината да гаси.
…Селянин-свинар, размахва жезъл -
жаждата повел под меч свещен.
И… внезапно в древността изчезва,
за да дойде в мен непобеден!…

Търновград! Като Балкана вечен -
майчин скут на българския дух.
В мене ти не си от тази вечер.
Българинът в теб се ражда. Тук!

ПРЕД ЗАЛЕЗА

На незнайния български майстор, който,
според преданието, е построил Томбул джамия
в Шумен - на-голямата и красива за времето си
на Балканите.

1.

Денят ли в залез разжарен догаря
или се ражда в залеза нощта?
Начало ли е той? Или е краят
на някакво начало? И кръвта
дали не носи неговата багра
като залог за вечност, за живот?
Исус ли е в кръвта ми или Тангра -
не знам. Но там е българина-роб,
през сълзи който вдигал под небето
джамията на кръвния си враг.
Разлиствам книгата на вековете
и корена си там откривам пак!
Насън дори го виждам - победител
над варварство, измама и кинжал.
Безспорно - мой далечен прародител,
след векове и в мене възмъжал…

2.

Защо се спираш, майсторе? Защо? -
Пашата ще те награди богато:
ще ти брои накрая тежко злато
и свободата на един живот!
Със златото ще построиш отново
достоен храм за българския Бог
и в него черноризец с родно слово
ще вдига поваления ти род…
Ти не строиш, воюва твоят гений!
Онез дворци-слънца, що съгради -
са вече до основите срутени,
макар прочути в сто земи преди…
Погледай - и колоните от мрамор
донесоха… Но ти не вършиш грях.
Със майсторлъка ти остава само
над времето да бъдеш. И над тях.

3.

Джамията расте. Същинско чудо
в размирното, посърнало поле!
Завършен е и сводестият купол.
Под него - минаре до минаре…
Пред нея спира поразен пашата.
Прехласнат дълго гледа. И мълчи.
Не помни да е виждал по земята
такава хубост. Търка с длан очи…
- Под купола да се убие псето! -
решава в миг.
- Аллах ми нареди
единствено да е това, което
гяурина
за мене съгради!…

4.

Било по залез - жаден, непокорен.
В кръвта му
скрило слънцето глава…
Та залезът дали е съхнещ корен
или начало?
Светло
при това!…

В СКОБЕЛЕВИЯ ПАРК

Не! Не е мъртва Мъртва долина!
Какво, че в нея само птици пеят
и все на пръсти стъпва вечността
в признателните сенчести алеи!
На този връх заветен на кръвта
застанеш ли поне веднъж - ще видиш
как смърт намира даже и смъртта,
загробвала зелените могили:
как вдигат на решителна атака
къдрици детски, до сърцето сгрени
и как като звезди припламват в мрака
на болката коварните шрапнели.
Един майор, току що произведен,
издигнат върху щиковете вражи -
желаната победа ще съгледа
и като Данко пътя ще покаже.
Ще мине като мълния в очите
по най-опасните места на боя
сам Скобелев - не генерал - учител
по мъжество, пришпорил бяла коня…
И ще отекват изстрели в сърцето
като съдбовни звуци на камбана.
Ще тръпне пак в очакване полето,
в снаряден и куршумен дъжд люляно.
От унеса ще те изтръгне бързо
вик на дете, възседнало лафета.
И, поразен от детската му дързост -
ще милваш дълго къдрите му светли.
А после неусетно, с поглед странен,
ще спреш пред костите, ще сложиш цвете
пред спомените с незарасли рани.
И пулса на кръвта си ще усетиш…

ПЛЕВЕН

Мой роден град! Мой млад и древен Плевен!
Сълза на братска обич в равнината.
Заветен връх - величествен и гневен -
в сърца издигнат от кръвта пролята.

Легенда шепне всеки хребет прашен
за подвизите, радостта родили.
А нощите - със звездни патрондаши,
стоят на пост край братските могили.

На Скобелев, взел устрема епичен,
и на Горталов полетът нагоре -
ти, в миналото пуснал жилав корен -
на град-градина днес си заприличал.

Мой роден град! Мой млад и древен Плевен!
Сълза на братска обич в равнината.
Заветен връх - величествен и гневен -
в сърца издигнат от кръвта пролята…

СРЕЩА

На героя разузнавач от Отечествената война
Петър Еленков /Дечко/

Погледай, татко - чичкото заплака -
ме дръпна изненадан моят син.
Невероятно бе за първолака
един герой от Драва и Страцин
сълзи да рони. А той беше тръгнал
като момче и в огън възмъжа.
Днес - в бързея на времето осъмнал -
за пръв път може би не издържа…
От спомена боляха всички рани -
зарасли, но оставили следи
в сърцето и очите - разорани
от ужасите адови преди.
Той беше влизал в не една атака.
От ордени за храброст като грозд
тежеше гръдта лява на селяка.
Но мене трогна детският въпрос.
Дете, дете! Не знаем с теб войната.
Това е хубаво. Благодари
на този силен чичко, а сълзата -
за своя път в сърцето съхрани!…

ПОСЕЩЕНИЕ НА МУЗЕЯ В КАВАРНА

На Ванчето и Веско

Дали морето в мен се развълнува
или кръвта прабългарска - не знам:
от древните Бизоне и Карвуна
към себе си потеглих в ден голям.
Съвсем не бяха прашни експонати,
със тайнствени следи от древността,
изложените вещи непознати -
искри от пулса бяха на кръвта!
Да, в тях съзрях коравата надежда,
просветнала в славянската сълза
и в смръщената гневно ханска вежда -
белязана от меч в неравна бран.
Сърцето ми припламва и замира
в неравен път, на мене завещан.
Съжителството само не разбира
на наш кавал с тъп турски ятаган.
Нелепост ли е? Или зла обида? -
Усещам, че отляво ме боли.
Но той е там - напомняйки мерилото
към свободата - хладен и ръждив…
Аз продължавам пътя си заветен.
Навън е ден - спокоен слънчев ден.
И тихо, светло някъде в сърцето
един кавал проплаква в мен…

НАХОДКА

Намери го в градината детето.
Защо бе ровило - така и не разбрах.
Ударило със кирката и ето -
пречупен щик, разяден от ръжда.

Какви ли обстоятелства съдбовни
са го прибрали в рохкавата пръст?
Дали незнаен български бунтовник
го е пречупил в агарянска гръд?

Възможно е и в костите на роба
зъл поробител якия метал
да е строшил и хвърлил в черна доба,
родила много мъка и печал…

В какви ли времена, за нас незнайни,
той в майката земя е бил прибран?
Какви ли пази, в спомените, тайни,
макар пречупен, този ветеран?

Историята - кладата огромна
на истини, събития, съдби -
в една невинна детска длан напомня
цената на безоблачните дни.

НЕКА ПРИПОМНИМ

На Божидар Димитров

Е, имало някога мощна държава -
Европа що учела даже на ум!
Европа я нямало? Нищо. Тогава
спомнете си Тервел ювиги, хан Крум.
Борис си спомнете. Главнята искряща
на двамата братя, дарили света
със слънце в онази епоха незряща.
И първите книжници на пролетта!
А златният век Симеонов? В душите
със слово и меч враговете сразил.
Кой храм, манастир и църковна обител
не бяха огнище, родило звезди!
Забравил ли беше Йоана Асена
великата скръб Самуилова? Как!? -
Победа му стига. Войската пленена
дарява с живот! На човечност пръв знак!
Победи. Погроми. Но стъпила здраво
на важен и все ветровит кръстопът -
България с вяра и меч отстоява
и право, и чест сред разруха и смърт!
Дори повалена - Европата бледна
в мига на пиянство закрива с гърди.
Въстания. Буни. - Преграда последна
пред ордите диви. Пет века борби!
Пет века… Но те Ренесанс ги наричат.
Подем на духа. На свободния дух.
Къде си, Европо? Съвсем не прилича
на лорд или граф да е сляп и неук!…