Христо Лалев

ЗМЕЙОВИ ТЕРЗАНИЯ

Змей съм. Мале, ти змеица,
лика сме прилика.
Щом в гората шумне птица,
дето извор блика,
на душата става тежко,
иде ми да плача,
че не е душа човешка,
а на змей палача.
Не познава тя наслада
и не чува думи,
от които да припада.
Пусти горски чуми!
Няма къща и не шета
дивна златокоса,
в стих възпята от поета.
Дните ми защо са?!
Всеки има си любима
и щастлив е, Боже,
само аз съм сам за трима
с тая змийска кожа.
То, коя ли ще обикне
огнедишащ дракон
и усмивката да бликне
като извор чакан.
Жадният да си налее
живата водица
и мълва да оживее,
как една змеица
е родила Змей Горянин.
Ала той е чуден,
че жених е станал Янин,
със целувка буден.
И че щял да се превръща,
като всички хора,
във съпруг с жена и къща
и с любов - опора.

СТРАХ

Сред гората - път, стар друм. И оврази, пълни с драки.
Тук страхът ми стана кум, а пък шаферки - две свраки.
Конят цвили, но е плах и не смее да препуска,
всеки клон е меч в замах или пък рулетка руска.
В дупка там лежи змия и е свита, и студена,
сякаш шарена с боя, но с отровата родена.
Много бързам, окъснях… Точно мен ли ще ухапе?
Плач ли беше или смях? От небето мъка капе.
Ала ето - светлина сред дърветата се сцежда,
като топла пелена тя обгръща ме с надежда.
Баба Яга има, знам, само в приказки безбожни,
а пък светлината там истинска е и възможна.
Може би е исполин и си чевермето прави?
А не съм аз негов син, лутащ се из тез дъбрави…
Ала този великан със инстинк човекояден
и за мене има план, много лош и ретрограден…
Боже, как да се спася, като конят бавно крета
и кому да оглася мойта дяволска несрета?
Страх по тялото пълзи и направо задушава,
и не виждам от сълзи, и едва сърцето шава.
Сред гората - този друм. И оврази пълни с драки.
Тук ме стряска всеки шум и се стели още мрак и
като лист сега ме ниже, както с него съм се слял,
всяка сянка, виж, се движи и от туй съм побелял.
Кукумявката реди с трели някаква заръка
или беше туй преди тази всеобхватна мъка.
Че страхът ми стана кум, а пък шаферка е сврака,
сякаш пил съм днес зокум и смъртта сега ме чака.

ИЗПОВЕДТА НА БОКЛУКЧИЯТА

С отбрани ядки, с кълнове от чия
държите вие да сте вечно млади.
А аз живея в гето, боклукчия,
с ръцете ми градът боклука вади.
Не се оплаквам. Имам и заплата.
Децата гладни няма да оставя.
Достатъчна ми е една лопата,
така че мъка в алкохол не давя.
А в гетото комините димящи
разказват ми за моите събратя
и слушам уж, а в гърлото ми дращи…
Кого ли за боклука да изпратя?
С късмета мой и той да поработи,
торбичката с храна да занесе,
на старо да си купи нови боти,
на щерката - поличка със плисе…
Белязани сме всички с недоимък
и малко сме такива като мен;
аз мога да битувам даже в рима,
макар сред нощ да почва моя ден.
А другите след щъркелово ято
поглеждат към надеждата, към юг -
да бъде дълго циганското лято,
за всички нас спасителния люк.
Такава е и нашата молитва.
За много ние просто не ламтим.
А към небето щом душата литва,
изглежда тя на тънка струйка дим.

ВОПЪЛ

Приятели, остана ли ракия,
дори да бъде напръстниче-чашка?
Налейте ми, във нея да се скрия,
че слаб съм аз, а уж бях с кръв юнашка.
Разсипаха я нашата България,
а още не се ражда втори Левски
да кресне с яд на наглите бездария,
превърнали мечтите ни в бурлески.
Заспалите, от сън да ни събуди,
да ни сплоти, да поведе народа…
За всяка свобода са нужни луди,
които са от вярната порода.

Димят казани из села безлюдни,
пишман войводи си варят ракия,
а нощите като жени са трудни,
готови да родят дори магия.
Но де е тя - магията човешка,
събудени да я съзрем с почуда?
От тъмното си минало с насмешка
да отделим онуй парченце руда
накрая дето става на метал.
И вместо майка за децата си да плаче,
и вместо скръб всеядна или саможал,
да зазвънят със чукове ковачи.
От сърповете да направят саби
и хилядите нужни белезници,
достатъчно били сме с мишци слаби,
залъгвани от думите-гъгрици.
Не ми е нужна никаква ракия!
Пиян съм от омраза и любов.
И няма как душата си да скрия,
защото съм човек,
а не икона от Рубльов.

СЪНУВАН МОНОЛОГ НА ФРАНСОА ВИЙОН

Какъв разкош - да пиеш до забрава
в един забутан сред мъглата хан…
Живот не лош! И още Бог да дава
за здраве медовина от тахан.
Заложил нож, продал ръждива шпага,
девицата да любиш с мътен взор.
Живот не лош. И както се полага,
да не знаеш сам що е туй позор.

Те искат да ме виснат на въжето
и птици да кълват тялото без гроб.
Но истинският риск за мене е в розето,
че скапва без пощада черния ми дроб.
Да пиша стих? - Когато се събудя,
безпаметно преди да съм заспал.
И, станал тих, прилежно ще се трудя -
от думи да създам човек, а не от кал.
От тези небеса, и сини, и тревожни,
съм тупнал на земята с ангелска душа.
Но в тази смрад беса направи ме безбожник,
умея само туй - със стих да утеша.

В каменните кули от скука пак въздишат
графините, които имат синя кръв;
те, чули-недочули, опитват се да пишат
и жадно търсят оня - в писането пръв.
А тоя „оня” аз съм, дяволи ме взели,
не искам да участвам в глупав там конкурс.
Тук има още вино, поне за три недели,
и тъй ми е удобен кръчмарския ракурс.
Край извора да ходя жаден? Не, не става!
Щом каната е пълна, до дъно аз я пия,
самата моя същност е, знаете, такава
и чист съм си пред бог, че всичко е магия.

О, Франсоа би лесно спечелил сто дукати
и като принц със тях така би поживял…
Но вижда скръбни той, нещастни и сакати
и тези свои братя би истински възпял.
„Край извора с вода от жажда аз умирам” -
и искрен ще съм, знам, напиша ли това.
Но извор аз съм сам, от нищото извирам
и после си текат самите ми слова.

УДАВНИК

Дълбоката вода сега си ти.
Страхувам се дори да я нагазя.
От друг живот в мен споменът блести
за давене и искам да се пазя.
Но пламъкът чак клетките руши,
а твоят вир тъй приказно ме мами…
С коя от неубитите души
ще потопя страха си като знаме?
Под камък дънен ти го приюти,
завинаги да си остане долу.
С очи да е, но в тях да му люти,
щом сам заплувам в тялото ти голо.
Да гледа как поглъщаш ме, вода,
и как от тебе без насита пия,
а чуя ли да вика пак: Беда!,
да му отвръщам простичко с: Магия…
И вплетени в прегръдка богоравна,
през тези милиони капки тук,
да шепна: Бях удавник, но отдавна,
сега съм просто на вода съпруг.