Георги Майоров

От родения в Мадан родопски поет и публицист Асен Димитров - Феликс срещах публикации в литературни издания, но едва сега ми се отдаде възможността да отправя по-зорко око към неговото творчество.

Той е сред даровитите наши писатели, но като отдалечени от Центъра, на тях рядко се обръща внимание. Макар и частично,за това, е фактът, че за него не съм срещал отзиви.

Само за интервю е потърсен от грижовния издател на „Литературен свят” Георги Ангелов. Тези писатели се пренебрегват за сметка на постоянно хвалените и награждаваните навсякъде. Пък те да са единствените гении по нашите предели, не ми се вярва.

Асен Димитров не е изненада за никого. Той е сред тружениците на тънкото перо. Възседнал е своя вселена от поетични и социално-критични съзвездия като географ и историк. Част от тази вселена е вселил в младите филизи на свои възпитаници като учител.

С ръка на добър сеяч преди 15 години е ръхнал „Бисери от часовете по история” , за да вдъхне сила на тръгналото с патерици днешно образование. След това преди десет години разкрива смехотворно-сатиричните промени в книгата „Демократични подмени”.

Сборникът съдържа 62 епиграми, богато илюстровани с карикатури и рисунки от Витко Боянов.

В книгата властно се напластява голямата идея за комерсиалния интерес на човека и силните на деня. Парите, рушителството, славата и страхът са движещите сили. Събуждането ни от Добри Чинтулов оставя буден до днес само бай ни Ганьо.

Осмива депутати и политици с любовта им „неугасима” към „държавния джоб”. Стопанство, здраве и недостатъчна сърдечност, а бунтът ни стига до трапезата.

Ценностите са „гювечни”. Свободно избираемите предмети в училището вече са „бутилки и чаши”, а битието ражда хаймани. Подсъдните лица постоянно се губят. Гарванът заглушава славея. Бързо се забравят творците. Разголването е най-кресливата мода. Простотията се прикрива.

Авторът право държи кривото огледало, че и отраженията да бъдат прави. И се стреми със своя глас да надвика грозотата.

В интервюто с Георги Ангелов, Асен Димитров не случайно споделя, че „истинската поезия се заменя с псевдопоезия…Сред баластрата се срещат самотни златни зрънца…Компромиси заради световни тенденции за мен е неприемливо”.

Тази книга трябва да я допълни с баталните сцени, които разиграва така претенциозната партия „Продължаваме промяната” и да я преиздаде за поучения на харвардските пехливани за власт.

Асен Димитров преди всичко е хуморист. Сатиричните нотки са проникновени, непомпозни, благи, за да не подлютяват много живота ни в раздираното от противоречия общество. Или той е елегантен сатирик. Твори както в народната поговорка: „Удряй самара, за да се сеща магарето”.

А темите са многобагрени. От лешоядите на рицарите едно време, през ключовите битки на България за отстояване на своята независимост до социалната драма днес, в която някои постоянно потапят бялото в чернилка. Той смалява всекидневните препятствия пред нас и само с един дъх на липа ни връща към живота. Защото като гущера понякога късаме опашката си и с тази безполезна жертва спасяваме осакатеното цяло.

Като поговорка отпява куплетът за кривата круша, на всички изглеждаща крива, която си е права, но е израсла „в крива нива”. Колко зашеметяващ шамар е това за кривото ни време. И върху ликвидацията на бедността втренчва взора си. Но, повтарям. Навсякъде сатирикът е благосклонен, защото:

Щом във мрака бавно просветлее
бялата Родопа планина,
аз усещам - сведени над нея,
пращат й звездите топлина.

Авторът потапя перото си в семпли багри, че да не загрози хилядите наши грешки и прегрешения. Затова и аз малко от тях третирам, че да не натежат и налеят грозота в очите на читателя.

Авторът е родолюбив. Макар отдавна да живее в Пловдив, признава, че „Родопа завинаги ще остане родината на моята душа…и нищо няма да ме отчужди от нея”.
Неосмиваема е и непомръкващата любов между двама:

Нека всички сезони да минат
през душата ми - двор разграден,
в който даже и сухата глина
ще усеща дъха ти до мен!

Тук, макар да се усеща и любовта към планината, възхвалата се отнася до неговата спътничка в живота Галина Вълчева, с която се допълват във бродирането на истинските литературни стойности.

Емблематична е поемата му „Родопско сказание”. Тя е един носталгичен гирляд за прелестите и битието в ширналата се духовна същност в родопския лабиринт. Бит и обичаи, устояли на гнусните ръце на поробителя, че на Карлъка „се забравя всяка мъка”. Където младата булка дори в тъмно време „е светулка”. И каквито ще царе и султани да господстват, пак „народа тука ще остане”.

Разиграват се сцените как юнакът търси и намира своята любима Славена, почернила лицето си с кал, за да бъде грозна пред очите на насилника-поробител, че да не я отвлече. Така погрознена, дори юнакът, когато я открива в пещерата Ледницата под Шилестата чука на Карлък , не може да повярва, че това е неговата любима. Тогава тя се щурва във бистрия вир на близкия поток.

Авторът великолепно пресъздава омайната магия при преобразяването на героинята:

И накрая, мокра и засмяна,
на брега излезе полугола,
стръкче във косата си забола.

И женихът възкликва:

Гледам - не жена, а самодива!
Гледа ме - сърцето ми пробива!
Грабнах я и вече от години
всичко си делим наполовина.

По този начин любовта на родопчани е осветена като непреходна. Там се ражда и песента:

Бела съм, бела, юначе,
цела съм света огрела!

Въпреки мъгли, въпреки робия и неразбории по света, родопската мома и невеста ще останат хубави и чисти - наумява ни магьосникът на красивите словесни извивки Асен Димитров.

От наградената му дебютна книга „До доказване на противното” (2003), развитието на този писател върви възходящо. И още тогава Петър Анастасов казва: „Радвам се, че българските думи са вдъхновили още едно честно, дръзко и талантливо перо”. И Асен действително го доказва. Не вярва в смъртта дори на отроненото от снопа зрънце, „което птици ще спасят от плесен”.

Виждаме, че той е еднакво бдителен при градежа и на сатирата, и на традиционния лиричен стих, където повече му се отдава баладичния тембър. Търси тонуса на времето от древността до наши дни.

Алегорично ни подсказва какво е и какво може да бъде нашето поведение при днешното нахалство и престъпност, поквара и развален ум.

Много труд влага за съставяне на „Пловдивски рецитал” с творби на именити, предимно пловдивски автори, за възхвала на българското магично слово.

В публицистиката си Асен Димитров успява не само да обясни някои бесуващи явления в нашето общество, но и леко да ги погали с крило на орел, че да почувстват неговия мах и модернистите да не си въобразяват, че са се издигнали над него.

С право подчертава, че през всички времена никой уважаващ себе си автор не е смятал вулгарността за достойнство. Но днес за някои издатели е важно машините да пеят и да падат пари, пък чистотата на написаното няма значение. И какво става? И за тези ли автори трябва да се грижим като с хората с увреждания.

С цялото си творчество Асен Димитров се стреми чрез въздействието върху отделния човек да въздигне обществената непримиримост към отрицателните явления, които все по-грозно заливат културния статус на нашия ден.