Любомир Духлински

При промяната на системата в края на миналия век всички гледаха с надежда към 21 век. Очакваха да се случи чудото, очакваха промяната да доведе до отдавна лелеяната свобода - икономическа, духовна, политическа.

Случи ли се това? Както и да го гледа човек, 21 век твърде много прилича на двадесети. В медиите отново битуваха два основни начина на възпяване на действителността - или като научна фантастика или като идеологически правилни алабализми.

Знайно е, че повечето прозрения на научната фантастика обикновено не се случват. Или поне в определените за това периоди.

Ето, вече изминаха повече от три десетилетия от промяната в България, а ние още сме в сферата на „ще”. Действителността е друго - във фантастиката нещата вървят напред, а в нашата действителност - назад. За сметка на това пък е нещо обичайно на черното да се казва бяло, желаното да се възхвалява като постигнато.

Какво, всъщност, се е променило в нашата страна? На практика - нищо. От всички вестници, телевизии и радиостанции се леят твърдения, че не е имало социализъм.

Но дори да приемем, че не е имало, тогава самият факт, че СССР и соцстраните действаха като реална алтернатива на капитализма, означаваше много.

Дори и на запад вече осъзнават, че докато капитализмът имаше реално съществуваща алтернатива, той беше принуден да се съобразява с нея, да се развива.

Вместо да търси други варианти, значителна част от западния свят започна да повтаря като мантра това, което пропагандаторите на капитализма веднага им наложиха - ние нямаме алтернатива.

Както е добре известно, липсата на алтернатива и конкуренция обикновено води до израждане. И буржоазните анализатори започват да си задават въпроса - ще се промени ли нещо в буржоазната политика или ще продължи да се къпе в собствената си вяра в своята непогрешимост и единственост?

Нещо такова се случва в частност и в България.

Лявото така и не схвана, че вече сме в 21 век, че старите методи и трактовки на проблемите са безвъзвратно остарели, че е нужен нов подход към съвремието.

Новите политически субекти (всъщност изградени изцяло по модел и с кадри на добрата стара БКП) просто възпроизвеждат в доста уродлив вид старата система.

И затова са такива и резултатите им. Ако не получават подробни указания от външни фактори и посолства, дълбоко се съмнявам, че „новите” биха могли да разделят на две магарета сламата.

И пак я докарваме до избори! С дотегливо постоянство и все по-малки паузи между отделните избори.

Днес непрекъснато се повтаря като мантра: „Трябва да се гласува!” Защо? Има ли някакъв смисъл в това - представителната демокрация, особено българската, с нищо не гарантира моите права и като цяло правата на всички, които не са избрани.

Невъзможно е да избереш човек, който да защитава както твоите интереси, така и интересите на индивида, нарекъл себе си „демократ” или „нова класа”.

Просто интересите на избиратели и избираеми не съвпадат, дори и в най-грубо приближение.

Какво ще открадне, какво няма да изпълни от обещанията си кандидат избраника (но ще направи за себе си), какво ще е против вашите интереси - невъзможно да се контролира. Няма механизъм за това, въпреки, че формално в Конституцията и Избирателния закон са предвидени такива неща.

На практика те не могат да се случат - докато се случат, мандата на избрания ще изтече.

Няма нужда да се заблуждаваме, че представителната демокрация по някакъв начин ни дава възможност да участваме поне в нещо. Самодоволството на избраника по никакъв начин не съвпада с вашите въжделения и надежди. И затова нищо не се случва, продължаваме да се въртим в кръг.

Ето, отново сме на изборната права. От екраните ТВ фокусниците ни обливат с мазната си реч, отворени са крановете, от които изобилно тече мед и масло, „лошите” са изобличени и заклеймени, че мушкат пръти в колелото на историята.

Направете опит - запишете кандидат, който се пени пред камерата. Когато го смени друг, спрете звука на телевизора и пуснете записа. Няма разлика. Както няма разлика в лъжите им, във фалшивите „политики”, които предлагат.

И още нещо - прегледайте листите и вижте колко процента от старите муцуни, леко префасонирани, отново ви омайват. А както казва поговорката „със старите курви нов бардак не става!”

Единствената истинска демокрация е пряката демокрация. Само че нашите магьосници се боят като дявол от тамян от преките, персоналните избори. Мажоритарните, както им казват модерно.

И затова в България такова животно като пряка демокрация нема. И нема да има, защото целият народ дрънка с години за тази демокрация, цъка с език и след това отива да гласува за властта.

Това проблем на опозицията ли е или говори за някакъв подтекст в отношенията с властта? Не е проблем - опозицията, ако я има, е достигнала прага си на компетентност, разбира своята несъстоятелност и безпомощност и или се свива в малката си черупка, или се присъединява към властимащите.

Най-пресният пример е бившата „огнена социалистка” Елена Йончева, която громеше наляво и надясно „лошите”. А те се оказаха добри! Ти да видиш! Вероятно от службата си в Брюксел е получила прозрение!

По-малко от половината от нашето население гласува. По-скоро една трета, ако се вземат предвид фалшивите гласове. Най-ефективните и активни избиратели са пенсионерите. Те са свикнали, научили са се, че трябва да гласуват, но защо трябва да го правят, те самите не винаги са наясно.

Те не са виновни, просто вече са достигнали възраст и ситуация, която хич не е благоприятна за тях. И все се надяват на нещо. Пенсионерите, горките, като че ли никога не си дават сметка, че в избирателните листи винаги са и ще бъдат Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина.

Пенсионерите са тези, които осигуряват масово участие и избирането на доказани негодници, корумпирани типове и мазни лъжци.

Социологическите проучвания, които не са фалшифицирани, разбира се, показват: колкото по-високо е образователното ниво в България, толкова политически е по-грамотен избирателят и толкова по-голяма е вероятността той да не отиде до урните.

Традиционно се смята, че човек, който не гласува, е аполитичен. Дали е така? Или интуитивно е по-прозорлив и отлично разбира, че е по-добре да отиде за гъби, отколкото до избирателната си секция.

Както направи през 1990 г. един от силните на деня - бившият министър-председател Андрей Луканов. Нима той е бил аполитичен? Или обратното - по-информиран и е знаел какви ще са резултатите още преди гласуването.

Къде е опозицията, най-вече в лицето на левицата? Защо тя не може да бъде изтръгната от летаргичния й сън? Вярно, тя винаги се появява на всякакъв вид протести, чете декларации, разпространява листовки и призиви, но практическа полза от тях няма. Опозицията знае, че не може и да има. Какво от това? Важното е да има повод да застане пред камери и микрофони и да твърди с изблещени от изборен мерак очи: „Когато ние дойдем…”

Да вземе един измислен, но често случващ се напоследък пример. Порой е изровил улиците в село Н. Властта обещава начаса да ги поправи, но не го прави, естествено.

Започва съвсем спонтанен процес - блокират се кръстовище и магистрали, дори гранични пунктове. В първите редици са пенсионерите, които вече имат опит в спонтанни протести, особено кресливи са бабите.

Тогава на хоризонта се появяват различни „опозиционни” и „леви” организации и партии. Крещят по мегафоните, люто се заканват на властта: „Когато дойдем на тяхно място, тогава…”

Бабите гледат захласнати - какви юнаци! Те ще бъдат! На всеки петдесет баби я има петима млади хора, я не. Властите използват това, представяйки младите хора като екстремисти и провокатори. Пристига жандармерията с водните оръдия и палките - до вечерта всичко затихва.

В град Х. трудовият колектив превзема предприятието заради забавени с месец заплати. Там, заедно с репортерите, се втурват емисари от София - леви, националисти, още по-леви, още по-националисти, всички.

Говорят за подкрепа, за това, което ще пишат във вестниците - работниците се радват: колкото повече шум, толкова по-добре. И тогава всички емисари някак си тихомълком започват кампания: присъединете се към нашата организация, гласувайте за нас. Едни и същи емисари последователно се присъединяват към всеки следващ протест. Летят като конницата на Бенковски от град на град, от село на село. И така до безкрай.

А в село Н. дупките стават още по-големи, в завода в град Х. все още чакат заплати…

По традиция в последните сто години обикновено опозиция са левите партии и движения. С изключение на съветския период. А тези левичари са левичарите от предишен исторически период. Те рядко променят нещо. Това не означава, че са обречени, но програмите им и методите на политическа борба не отговарят на новите реалности на обществото.

А и нищо нова не предлагат - само претоплени манджи и то от едни и същи готвачи. Ако сравните програмата на една дясна и една лява партия в България трудно ще намерите разлики. Разликата е в терминологията, но не и в същността.

Да не говорим за „националистите”, програмите на които са такъв тюрлюгювеч от леви и десни, че би било весело и смешно, ако не беше жалко и тъжно…

Теорията на съвременната политическа борба не се развива бързо. И ако нямаш адекватна теория, няма да има и адекватни действия. За съжаление днес нови партии и организации се развиват от малки кръгове и сегменти на старите традиционни леви партии (поради липса на друг първообраз), нещо като: „Пременил се Илия, огледал се - пак в тия…”

Реалността днес е променена. Вече сме попаднали в „третия свят”, ако не и в четвъртия, ако има такъв. Може да се каже, че просто сме родени в лошо време. След „застоя” и „култа”, когато вървеше бавната и незабележима деградация на социалистическия строй, постепенно деградираше и се дискредитираше и самата лява идея.

И Системата рухна. Какво пък - не е лошо. Здравейте, хоризонти! Здравей, свобода! Здравей, американска мечта! И пак стана лошо - сега се дискредитира пък капитализмът! Само че това с нищо не помага на лявата идея, на противовеса.

Постоянни разделения през новия век, всякакви сдружения тук и там бързат да се разлеят и разделят, преди да имат време да се обединят и преди да си уточнят „идейните различия”. Носителите на старите традиции и модели на мислене сега възпитават нови кадри. Пръкват се безброй перца и крилца, скоро след разцепленията не чуваме вече нищо за тях. Защото нищо не е останало, само избелели плакати по автобусните спирки.

В този текст не става дума за десни, либерали, нео такива или онакива, защото тях просто ги няма. Едно сборище от бандити не може да бъде общонационална сила - тя няма основи, фундамент, върху който да легне.

Някак си несериозно звучи в една партия да членуват и мултимилионери и чистачки. Не върви, никой не би го повярвал. Освен чистачката, може би. И затова не е чудно, че подобни „десни” образувания никнат като гъби и също толкова бързо изчезват.

Те обикновено се сформират около една личност или една далавера, свършват си работата и кой накъде види. Справка: НДСВ, ИТН, ПП и прилежащите им. За тях изчезването е въпрос на кратко бъдеще. ГЕРБ се опира на гърба на Бойко Борисов. Без него няма да има ГЕРБ.

Единствената добре конструирана и добре работеща политическа машина си остава ДПС, но там нещата са от друго естество.

Западният свят, Америка, НАТО се нуждаят от враг, когото да посочат, имат нужда от оправдание за съществуването на грандиозната си военна машина. Преди имаше Съветски съюз и Варшавския договор, имаше комунизъм, сега ислямският тероризъм е избран като такова оправдание.

Явно, че това не стига. И в картинката влиза Русия. Само че зъбките на мечката са големи! Факт е, че се намираме в ситуация на еднополюсен свят, който все повече се контролира дори не от целия Запад, а от Съединените щати.

Америка се превърна в империя в геополитически смисъл. Всяка засилваща се империя след известно време среща съпротива. Васалите, които все пак имат известна степен на автономност от господаря, се изкушават понякога да се съпротивляват на интеграцията. На тях им е ясно, че интеграция в случая означава заличаване.

Политическото лидерство е едно, но днес истинското лидерство е друго. Нищо не се е променило, защото капиталът стана анонимен. Милионерите и милиардерите не са изчезнали.

И ако се разровите, ще откриете, че има корпорация, в които контролният пакет е на едно или две семейства. И тези семейства не са възникнали вчера.

Това са традиционните, стари богаташи, които винаги са били богати. Изключения като Бил Гейтс са рядкост, но те са тези, които ни се навират под носа, когато се обяснява защо да насърчаваме капитализма.

Левицата, ако иска да оцелее, трябва да постъпва по-мъдро. Трябва да играе своя собствена игра, умна игра, а не само да дрънка глупости по студията в телевизиите.

Ако само критикува този или онзи от позицията на белокрил ангел, тя винаги ще бъде в подчинено положение. И докато капиталистите са тези, които управляват, левите да не мислят само с кого да се гушкат, от кого да крадат пари или да отмъкнат нещо друго.

Това не е метод, политиката е баланс на силите. Невъзможно е да останеш сила, докато получаваш подаяния от някого.