Владимир Башев

Из „Желязно време” (1962)

Тази вечер
едни отидоха на американски балет,
други отидоха да слушат Кучера.
Беше ми много тъжно, че нямам билет
и останах на улицата.
Тя бе отключена.
Тя бе отключена за много скитащи
млади хора и нови известия,
а по нейните кестени
кротко се сплиташе
светлината
на всички небесни съзвездия.
Аз погледнах нагоре.
Небето на август
бе напълно узряло
и звездите сияйни
нито бяха далечни,
нито будеха завист
със това, че все още крият някакви тайни.
Аз си мислех за друго.
За един неизвестен
човек,
който на тази земя се намира.
Сега над главата му
бушува един кестен,
а в ръцете му тънко момиче замира.
Нито пръстите на момичето,
нито пръстите на дървото
знаят сладката тайна
във очите му скрита.
Този мъж е звезда!
Първият човек, който
вместо друм и пътека
предпочита орбита.
Първият човек,
за когото всички претеглени
вещи, чувства, спомени или планове
се събират
във страхотно земно притегляне,
което трябва да бъде преодоляно.
Боже мой, какво време създадохме!
Какво време!
Една предстояща звезда
е готова за полет.
Никой не може да забрани, да отнеме
или да предотврати нейния подвиг.
Тя се прибира във къщи,
съблича се и вечеря,
пали нощната лампа
и прочита сто страници.
Точно тъй, както правим и ние това.
Аз треперя.
Всъщност
ние сме цял милиард звездни избраници!
На един от нас
ще се падне да иде в космоса,
но на всички
е съдено да летим по парабола
с нажежени чела от неистови скорости
и с големи ръце,
нажежени от работа!
Късно вечер
Кучера свършва свойта програма.
Американският умираещ лебед умира.
И последните стотици звезди
- двама по двама -
опиянени от хубава музика,
се прибират.

Август, 1960 г.