Мюмюн Тахир

Една от многото дефиниции за творчеството гласи, че то е човешка, социално значима, съзнателна дейност, която преобразува настоящето и формира нова реалност, не съществувала преди нея с помощта на определени форми и средства.

То е атрибут на човешката дейност, нейно онтологично свойство; конструктивна дейност за създаване на нещо ново, продуктивно въображение, съчетано с критично отношение към постигнатите резултати.

Обаче, за да бъде нещо творчество не е достатъчно да е ново: то трябва да има стойност или да е подходящо за когнитивните изисквания на съответната ситуация.

Тези размисли са предизвикани от литературно-философската монография на Лалка Павлова „Символистите… Литературна критика”.

Има много опити да се анализира българския символизъм, а и са налице още много аспекти, които чакат своя час. Новото в настоящата книга е, че авторката прави оригинален прочит и хвърля отличителна светлина върху философската същност на българския символизъм.

Творчеството не се създава ex nihilo. Тук добре се вмества мисълта на Джордж Келер, че творчеството се състои до голяма степен от пренареждане на това, което знаем, за да открием това, което не знаем.

То не се заключава единствено в създаването на нови идеи, а и в прилагането на вече съществуващите. Така постъпва и Лалка Павлова в своята литературно-философска монография.

В началото на монографията тя сбито, ясно и стегнато рисува картината на следосбожденска България и подчертава, че това е период, който е особено труден за нашата страна.

При новите условия духовният елит и политическата класа търсят контакт с европейските философски и културни школи, като се стремят да приобщят България към тяхната класика и към съвременната им литература.

Това предполага внедряването и прилагането в духовния живот техните модернистични произведения и каноните на новата естетика.

Както изтъква Лалка Павлова, европейският символизъм възниква през втората половина на XIX век като израз на неспособността на обществото да реши проблемите, натрупани в икономиката и политиката, както и срещу импресионизма и неговия фалшив позитивизъм. В литературата и живописта символизмът бързо се разпространява в цяла Европа.

Първата проява на българския модернизъм се реализира от литературния кръг „Мисъл”, чийто водещи представители Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев определят новите посоки на българското културно развитие.

Много от българските символисти са възпитаници на висшите учебни заведения в Европа и в тях формират у себе си съзнанието за осъществяване на някакъв друг, скрит свят, който творците интерпретират с помощта на символи, които позволяват оригинални начини за интерпретация.
Много изследователи (П. Илиев, Н. Михайлов, Е. Петрова, Н. Богомолова и др.) отбелязват, че в българското изкуство се е създало едно фалшиво противопоставяне на родното и другото.

За това пише още през 20-те години на XX век Гео Милев. П. Илиев отбелязва, че едни от нашите писатели се задоволяват да пишат само за “хармани, гайди и бъклици”; други намират своето призвание в подражаването на чуждите образци.

Сега нашата основна цел трябва да бъде създаването на органическа връзка между родното и чуждото. Още през 20-те години на XX век много творци са убедени, че семената на западната култура трябва да паднат върху разораната почва на родната ни психика.

Другото трябва да се постигне по пътя на едно вдълбочаване в родното. Само тогава бихме могли да дадем нещо ново, което е рожба на българския дух; само тогава бихме могли да внесем своето в общия културен прогрес.

Западноевропейската култура трябва да бъде изживяна като наша собствена; тя трябва да се приспособява, продължава и досътворява от самите нас. Но културните влияния от Западна Европа са облъхвали българския творец, без да проникнат в дълбочината на душата му.

Причината за това трябва да бъде търсена в повърхностното отнасяне към българската действителност. Защото чуждото може да бъде оползотворено само от онзи, който преди всичко познава себе си.

В този контекст една от естетическите характеристики на символизма според Л. Павлова е, че човекът е висша и самостойна ценност (тук ще си позволя малко по дълъг цитат от книгата), и че: „културният подвиг на българските символисти се състои в способността им да строшат черупката на това затворено пространство и да покажат на своите сънародници, че преди да бъде родолюбец, българинът трябва да е съумял да види себе си и като човек, като част от огромната общност на човечеството, населяващо общия дом на всички човеци - Земята. Да види и живота си не само като пътник от раждането до смъртта си в рамките на рода, но и като пилигрим между Земята и Небето, между видимото и невидимото, между реалното и имагинерното, за да се възприеме като частица от Вселенския разум в безкрая на битието.”

Според Лалка Павлова „българските поети-символисти възприемат себе си като апостоли на тази важна кауза на Словото, с което те са призвани да разбият стените, между които се е зазидал българинът, и да му позволят сред мрака на битието си да види и Слънцето. И не само да го види, но и да последва неговия път във Всемира.

Поетите символисти от 20-те и 30-те години на ХХ век, с камбаните на своето слово, повеждат тълпата, общността българска, напред към хоризонта на новия век, те достойно изпълняват своята мисия и отстъпват мястото си на новото поколение.”

Българският символизъм се различава съществено от европейския. За неговите представители като Пейо Яворов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Стефан Тинтеров, Димчо Дебелянов, Гео Милев, изкуството, отбелязва Л. Павлова „представлява свръхреален свят, но „тук и сега”, а човекът - с неговия индивидуален мир като възприятия, мисъл и емоции - става висша самостойна ценност.

Съществуващата действителност поражда вътрешния конфликт и душевното раздвоение на личността между мечти и реалност, чийто конфликт предопределя и усещането за самота, за бездомност, за липса на перспективи и развитие на себеосъществяването”.

Според нея „от този вътрешен конфликт произтича и стремежът за търсене на висшите сфери на духа, като чрез психоестетическата дълбочина на словото се отваря врата към скритата същност на нещата и явленията, към тайното, съкровеното, мистичното, вложено в библейски, митологични, древни исторически или фикционални образи и мотиви.”

Спецификата на българския символизъм, изразена в естетическата програма на кръга „Мисъл” е, че освен липсата на манифест за различни естетически закони, е европеизирането на българското изкуство, критична оценка на „старата” литература като отживяла времето си и ограничаваща кръгозора на писателите, насочване към универсално-човешките проблеми („Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням.”. П. К. Яворов, „Маска”); преодоляване на провинциализма в изкуството; изискване на висок професионализъм и независимост на писателите; опит за налагане на индивидуализма в литературата.

Друга специфика на българския символизъм е, той е твърде кратък като времетраене, но и не се затваря като европейския.

Приравняването с Европа идва да навакса петте века изолация в културно отношение. От друга страна това е рушене на патриархалния бит („Гераците” на Е. Пелин) - навлизането на неморалните нрави, които рушат човека отвътре.

Този конфликт не може да бъде изразен с езика на народните песни, той е непознат там. Затова символизмът у нас на първо място създава нов изразен език - ние. Това е една от същностите му. Този ние е абстрактен и елитарен, защото е непонятен на масата.

Затова влиянието му е предимно върху развоя на поетическия език, което е революционно действие, защото подтиква и държавата да се намеси и ускори кодифицирането на литературния език.

Това става едва през 1923 г. и е неуспешен опит. Но пък символизмът през това време - в отсъствието на кодифициран официален език - успява да създаде шедьоври, което няма прецедент в световната културна история.

Онова, което е искам да отбележа като заключение е, че на своите теоретични размишления и търсене на допирни точки във вижданията на отделните представители на българския символизъм, Лалка Павлова формулира своето становище за неговата същност като стремеж към осъзнаване на месианската мисия на твореца, който трябва да издигне читателя до духовните тайни на битието, до идеята за надмогване на себе си по пътя на познанието за смисъла на човешкото съществуване…

По-голямата част от разработката си Лалка Павлова е посветила на предимствата на използване на символизма като творчески метод (поетика) в дейността на най-добрите негови представители.

С основание би могло да се твърди, че настоящата литературно-философска монография е с подчертана практическа приложимост при анализа на произведенията на отделните автори в съвременния учебен процес.