Георги Майоров

Врачанският певец на българската хубост от село Врачеш, Великотърновско, Иван Пенев ми изпрати книгата „Сбогуване” (БГ - Принт Враца, 2019) с автограф.

Малко се споменава и кой ли ще затъжи за този поет от еди къде си?! А заслужава. Той цял живот тлее като запалена главня и от камината на своя благороден дух дава топлина на ученици и общество.

Само страдалецът за всички ни Иван Есенски навреме откликна на „сбогуването” с красиво обяздената статия „Не се сбогувай” в „Литературен свят” (бр. 130 на м. септември 2020). Живо, свежо, есеистично, с топъл и богат езиков изказ, в оптимистичен диалог с автора.

Писал съм за негови книги, но сега Иван Пенев представя капки елей от медоносната пита на своя скромен живот, но богат на душевност и поетична извисеност. Това ни казват трите раздела на книгата - „Корени от асфалта”, „Отдалечаване” и „Прекъснати сънища”.

„Сбогуване” не присъства като заглавие на стихотворение в сборника, но то обобщава тънко разбираемата идея - в есента на своята възраст да се сбогува или прощава не с нас и живота, а да благодари на оня, никому неизвестен Бог, дарил го с изобилната дарба да рее гласа си на възбог. Сбогува се с илюзиите на живота.

Прощава се с тайната светлина на човека, която не всекиго осветява и не всеки я разбира. С човека, който отново идва „гол като надежда” да оправи и намножи света. Свят с каменни сърца днес, с „безверието болно на века”, щом „богатите са вложили парите си” и в отвъдния свят и са го закупили. Сега и него ни продават скъпо и прескъпо.

Авторът има основание. Стои в сянка и сам пониква като „корен светъл”, като „мъдра мисъл”. Всичко в природата му носи песен. И „всичко друго е лъжа”. Все търси „думи бистри”, за да избистри поне себе си в „тоя свят разтревожен, невъзможен и трънен”.

Сбогува се със своята вселена, която бавно се разпилява, когато с тревожна мисъл обхожда опустелите села и къщи, буренясали дворове, безплодни градини, в които вече цъфти свободата да не раждаме нищо свое, българско. Там където с пот е засявал „надежди слънчеви” и е имало „селски идилии”, а сега вижда „празни гнезда”.

Иван Пенев не пише сложни измислици. Рисува света едно към едно. Хвърля думите с шепа като сеяча и навсякъде никне доброта. Вървял е с перото си както орачът върви „след своя плуг”. Дълбоко да избуява нивата, узряваща „мъдро и бавно”.

Тъкмо затова този поет още „за всички е скрит”. А всъщност той и в тази книга се разтваря „като вселена” пред очите ни. И непременно заслужава да го видим - с бяла „яка на вечността”. Защото протестира срещу задрямалото битуване, че дори скърцащите панти на вратата не събуждат никого.

Учител и общественик, топъл поет и човек, Иван Пенев знае, че направеното остава. И се сбогува с онова, което не е пресътворил и очаква следващото поколение да свърши това свещено дело. Понеже „сам да раждаш и да пееш / е най-човешкото изкуство”.

Душата му не свежда криле, не измолва „участ по-хубава / от хороскопа на битието си”. Не мисли за края. Повече мисли за началото. За всяко начало. Защото нямат „предели / поетичните земни пространства”.

Сбогува се с патриархалния бит на миналото, с всичко минало и заминало. Само не може да се примири с разрушителната сила на новото време, което помита мило и драго в небитието и строи нова къща без темели.

И по асфалта трудно никнат здравите филизи на рода. Забравата погребва истинската съвест на доброто, а неговият стих все още спира пред всеки праг, „искрено звъни / и искрени приятелства” завързва, със „светли думи своя ден изгражда”.

Като славея „безимен с пълна гръд” пее свойта жална песен, без да знае дали някой ще ? приглася. Задава наложени от времето въпроси за отговор: „дали изучихме / своя живот до последната буква”. Дали с „чиста длан” посягаме към хляба. „Какво ще отнесем” в неизвестното за всички бъдно време. Кой след нас живота ще спаси, че „добър човек” да приседне в скута на живота.

„Забравата е страшна и печална”, щом „крадци строят палат подир палат”. И няма кой да спре разрухата фатална на „платенте родолюбци”.

Тихи и семпли са изгревите и залезите на поета Иван Пенев. Перото звъни от бистротата. Осмислило всяка своя стъпка като въздишка светла към небето.

Миналото и сегашното време се преплитат не в граматиката на филолога, а в живота. Без минало няма днешно, а без сегашното няма да се сбъдне предстоящото. И Иван Пенев ги вплита в гирлянд не по строгите ритли на сонета, а чрез пълната класическа свобода на своята песенна мисъл. Поезия, вързана в сноп от зрялата нива на мисълта.

И отпява оптимистично. Ще се сбъдне и недомечтаното. Без многоточието на бастуна. Поетът има бъдна светла участ. Дълго е мачкал тестото на дните в нощвите на Вапцаровска вяра.

С търпението на апостол е ваял буквите в сърцата на млади души. Не знаме е развявал с поборници на Ботевата чета, а своята изпрана риза.

Преминал е своя път „тих и свят”, орисан с обич върви и вярва, че в пътя му е „вложен божи смисъл”. Иначе не би могъл да стигне своя поетичен връх.

Иван Пенев няма „лек стих” и „лека служба”. Върви по ниското, крачи бавно, че дълго в „тъмното” да свети с „мисъл звездна”. Стих с рими и без рими, но във вечност замечтан. Страда и пее и храм в сърцето си съзижда.

Неговите песни са споменни и явни, блеснало в очите утро, камина топла в сумрака вечерен, свещ запалена в нощта, която осветява и ражда светли стихове.

Ние рядко се сещаме за по-отдалечените по място писатели, но те са цветния поник, който окичва всички ни.

Творчеството на Иван Пенев е достойно за песни, за евангелие и за изповед и заслужава по-голямо внимание. Без съмнение в качествата на неговата поезия.