Любомир Духлински

Веднъж попитали Л. Н. Толстой защо децата му са толкова обикновени и посредствени при такъв гений за баща. Писателят се усмихнал и отговорил умно и точно по обичая си: „Природа отдыхает”. Дали той се е пошегувал или природата има обичая да се шегува с хората? Понякога не съвсем удачно, дори жестоко.

Ако се вгледаме в житието битието на редица гении в българската, а и в световната литература, ще останем удивени колко малко от тях са оставили кръвни наследници. Някои са оставили осиновени и природени деца, при които в повечето случаи природата не само отдъхва, ами направо си е заспала. Докато други гении на перото така и не са дочакали тяхната гореща кръв да забушува във вените на децата им. Удивително! Списъкът е огромен: Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Чудомир, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Пенчо Славейков, Вапцаров (единственият му син е починал на 4 г.), Емилиян Станев, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Васил Левски… И още, и още!

Винаги ме е мъчил въпросът: защо най-умните, най-талантливите, най-обаятелните, най-героичните люде на човечеството напускат живота толкова млади? Несправедливо ударени от съдбата. Защо бурята и мълниите удрят най-високите дървета, а хиляди подлеци и некадърници продължават да замърсяват живота и да се плодят като хлебарки… Кой да ти отговори на този въпрос?

Прокоба ли е тегнела над тези титани на духа? Не знаем, няма и как да знаем. Макар да има дъщеря от брака си с Венета, Христо Ботев също не е отминат от тази съдба. Иванка Ботева умира бременна в четвъртия месец с първото си дете. И скъсва кръвната линия на Ботевия род. Разбира се, не трябва да забравяме Димитър Рашев, първото дете на Венета Ботева - той има две деца, но в тях не тече горещата кръв на Ботевия род, който сякаш е обладан от някакво жестоко проклятие.

Ботев получава твърде малко от този живот, на който отдава всичко. Съдбата така се разпорежда, че не дава дълъг живот и на дъщеря му Иванка. И все пак, дори и за този кратък живот Ботевият гений изгрява над робския небосклон като ярка звезда, светлината на която ще води всеки българин, който искрено и саможертвено обича своя народ и Отечеството си. И оставя костите си по Врачанските чукари в името на свободата, която така ярко и с любов е възпявал в стиховете си. А днес се леят нагли, антибългарски разсъждения и дори твърдения, че нямало турско робство, а имало турско присъствие. Какъв цинизъм! Дали днешните майцепродавци си спомнят какво е казвал Ботев на доведения си син Димитър малко преди гибелта си: „Думата Свобода, синко, винаги трябва да се пише с главна буква!” Едва ли си спомнят. Те едва си спомнят кой е бил Ботев, та какво остава за думите му.

И все пак - Ботев дочаква своята награда: всенародната любов и преклонение пред поетичния му гений и саможертвата му в името на Свободата. Иска ми се тук да припомня три случая, които ясно показват на отцеругателите, че народът помни своя свиден син, за разлика от тяхното мишкуване.

През 1896 г. се пръснал слух, че някакъв затворник, избягал от азиатска крепост, съобщил, че Ботев бил жив - слух, на който повярвал дори и Яворов. Този слух развълнувал Търново, стигнал и до Венета. Илия Янулов в биографичните бележки за Венета към изданието на Ботевите съчинения от 1907 г. пише: „И когато преди 8-9 години като мълния се разнесе вестта, че Ботйов е жив, жена му, упоена от една тревожна, велика радост, вярваща повече от всички, че той не е бил никога ранен смъртоносно, че той е живял досега някъде - готвеше да му представи най-голямото богатство на света - Иванка, която следваше тогава в Швейцария. „Аз си изпълних дълга, с гордо чело ще се явя пред него”, викаше тя вярваща…”

И продължава: „Може да си представим какво ставаше в душата на Венета. Тя стягаше един куфар - ще отива да посреща Ботева, макар че сама не знаеше точно къде. Иванка трябваше да бъде предупредена. Писахме й писмо в Женева, че има такъв слух - „кажи й го с много заобикалки,- ме предупреждаваше майка й,- каквато е буйна, да не тръгне веднага, да чака телеграма”.

Към 1900 г. на „Марно поле” в Търново разположили паноптикум, в който имало стъклени сандъци с восъчните фигури на Ботев, Хаджи Димитър, Шандор Петьофи и др. Отишла да ги види и Венета. Щом застанала пред сандъка с фигурата на Ботев, тя паднала в несвяст на земята. Искали да я отведат до дома й, но тя отказала. И всеки ден, докато паноптикумът си замине, Венета отивала в него и безмълвна стояла пред восъчната фигура на своя любим.

Още по-показателен е друг, по-скорошен случай. По-възрастните помнят как в началото на 60-те години на миналия век като пожар в цялата страна се разнесе слух, че Ботев е жив! Вярвахме всички - и големите, и децата. Вечер седяхме на колело на поляната и си разменяхме „новостите”, които бяхме научили - че Ботев все още е в зандана в Диарбекир, че се е преселил в Бесарабия, защото нашите власти не му давали да се завърне в България (нищо ново, нали!), че е в еди коя си държава в Европа, дори в Америка. Малцина от нас, по-обикновените люде си даваха сметка, че ако е вярно, той ще трябва да е поне на 110 години. Не правехме такива сметки. Вярвахме! В нашия Ботев!

Преди да се спрем на трудната и трагична съдба на двете най-любими на сърцето на поета жени - Венета и Иванка, нека се върнем малко назад. И да видим как злостната съдба не е пожалила никой от Ботевия род. Не само без наследници, но обричайки ги цял живот на бедност и мизерно съществуване. Единственото дете, което доживява до зрелост, е Ботевата дъщеря Иванка. Само че нейната съдба е още по-трагична. За това ще стане дума по-нататък.

Иванка и Ботьо Петков имат девет деца, но нито едно от тях не оставя кръвни наследници. Това поражда мълвата, че Ботьовият род е преследван от зла прокоба.

Бащата, Ботьо Петков (1815-1869), е виден възрожденски учител, книжовник, преводач и просветен деец. Наред с усилената си учителска работа се посвещава и на книжовна дейност. Той е активен обществен деец и се включва в борбата за независимост на Българската православна църква. Сиромашията мъчи даскал Ботьо до края на дните му. Връх на всичко е проявата на тогавашните деятели на ДПС - през 1862 г. калоферските чорбаджии намаляват заплатата му от 13 000 на 9000 гроша. За да измъкнат от устата на децата му последния им скромен залък. По-грозното е, че го унижават. На 3 септември даскал Ботьо пише на приятел в Цариград: “Вий познавате, че по Велики Заговезни, кога калоферци ходят на монастиря, то се събират на еснафи. В едно събрание от по-първите в Калофер предложих въпрос: с кой еснаф е по-прилично да отида и аз на монастиря? Един отговори: “Телчарите, говедарите, камзамалите и учителите са един еснаф, съберете се, та идете на монастиря.” По-прав ответ от тоя не може да бъде. Въистина у нас гледат на учителя като на говедаря: както викат на говедаря, също така и най-долний има право да вика върху учителя.”

Омерзен духовно и сломен физически от туберкулозата, Ботьо Петков умира на 26 юли 1869 г., само на 54 години.

Майката, Ивана Ботева Петкова (около 1830-1911), „хубавата като калоферка” Ивана, както пише за нея Найден Геров, ражда 9 деца, които възпитава с любов и в дух на преклонение към всичко българско. След смъртта на даскал Ботьо положението на Иванка, останала сама с децата си, още повече се влошило. Но тя не падала духом. Притисната от мизерията и немотията, Иванка Ботева често се обръща за помощ към семейния приятел Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив. Запазени са осем нейни писма до него. В едно от тях тя пише: „Знай, господин Найдене, нашата жалост и милост коя е: за сина ми Христя, който живее в Браила, временно желая за него да си дойде, защото Вие познавате нашата немощ и бедност как не съм доволна да прехранвам и обличам тия бедни сираци и нямам си нийде никого, който да ми помогне… Затова плача и жаля за сина си Христа да си дойде той да помогне на брат си и да го настани в друго училище и да види бедния си жалостен брат Петко, който е в голямо окаянство, че седи все на едно място, чака и погледва на брат си Христя…”

В другите писма на Иванка прозира такава мъка, на моменти дори отчаяние, че би заплакало дори сърце от камък. Но хубавата като калоферка жена не се дава - тя прави и невъзможното, за да отгледа и изучи децата си.

Няколко думи за децата. Те са 9 - 7 момчета и две момичета. Първородният е Христо (1848-1876). След него е Ана (около 1850 - 1867). Омъжва се рано за калофереца Христо Груев. Умира при раждането на сина им Тодор. Няколко месеца по-късно умира и детето Петко (1852-1872), който учи в Мъжкото класно училище в Калофер. На 11 годишна възраст се разболява от костна туберкулоза и остава прикован на легло до края на дните си. Стефан (1854-1890) завършва мъжкото класно училище в Калофер и отива в Табор. Там живее в ужасни условия и мизерия и заболява от туберкулоза. Умиpа като директор на областната библиотека в Пловдив. Няма сведения да се е женил и да е оставил наследници. Кирил (1856-1944) завършва Мъжкото класно училище в Калофер. Учи в католическата гимназия в Одрин, а от лятото на 1874 г. емигрира при Христо Ботев в Румъния. Четник в четата на големия си брат. Заловен и осъден от турския съд в Русе на 15 години затвор. След Освобождението се посвещава на военна кариера. Достига до чин генерал-лейтенант от Българската армия. Тота (1859 - 1864), Генко (1861 - 1863), Генко (1863 - 1866) - и тримата умират като невръстни деца. Боян (1866-1885). През лятото на 1875 г., заедно с майка си и брат си Стефан, заминава за Румъния. Учи в българското училище в Букурещ. След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.). На 7 ноември е ранен в боевете при Сливница. Умира от раните си на 10 ноември 1885 г. Посмъртно е произведен в чин подпоручик. От всичките деца единствено Кирил доживява до стари години и животът му минава сравнително безоблачно. Ако не се брои това, че не може да има деца!

Няма да се спираме подробно на биографичните данни за Христо Ботев и Венета. Те се знаят от всички. Ще щрихираме само няколко момента, които имат пряко отношение към несретната съдба на семейството на поета. Той и Венета се срещат през лятото на 1874 г. в Букурещ, когато Ботев е учител в българското училище в румънската столица. Венета няма образование, но е природно интелигентна, с твърд характер и смел дух. Тя следва сърцето си и скоро пристава на Ботев, въпреки съпротивата на семейството си и най-вече на своя вуйчо - владиката Панарет Рашев. По стар клюкарски български обичай и до днес е широко разпространено мнението, че Иванка и Христо живеят в незаконно съжителство. Което е абсолютна глупост. Просто Христо не желае да се подчини на нравите на тогавашното общество и смята, че думата, която е дал в обет на Венета, е достатъчна. Все пак църковната венчавка за това време е неотменна, но за новото семейство Ботеви няма значение. И те започват живот, изпълнен с любов и… мизерия.

Ботев не може да се отърве от безпаричието. В своите спомени емигрантът Иван Андонов разказва: „Къщата му се състоеше от една стая, с едно малко килерче до нея. В стаята имаше само един креват, до него един шкаф, пълен с книги, и една малка масичка. Грубата сиромашия беше ударила своя отпечатък в жилището на безсмъртния поет, публицист и велик революционер; всичко около нас беше потънало в най-голяма мизерия.” Стаята, в която живее семейството, същевременно е и печатница.

В първата биография на Ботев Захари Стоянов пише: „Откак се разделил с Каравелов и излязъл да живее в особена стая чак до преминуването му Дунава, в квартирата и печатницата му ни един час не се е минувало да не живеят, спят и се хранят най-малко 6-8 хъшлаци от разни градове из България. Тясната му стаичка, гдето било и кабинет и редакция, и администрация, па и печатница по-после…Той хранел всичките, колкото изкарвал от вестника - давал го на тях, заедно ядели, заедно спали, заедно разделяли братски десетината гроша, които падали от „Знаме”.

Един от работниците на печатницата - Стефан Блъсков - разказва: „Той беше с широко сърце и душа, отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец: когато имаше пари даваше на всички ни, а когато нямаше - гладувахме всички печатари и той гладуваше…”

През този период се случва едно особено събитие, което предполага, че хората около  Любен Каравелов са имали разни идеи как да се отърват от Ботев и да го разкарат нанякъде, защото той не е премълчавал на никого и винаги, по обичая на Левски, е искал да си казват кривиците в очите. Решението на комитета да направи Ботев войвода на 200 души четници е сериозна грешка, която предварително обрича делото на провал. Неволна ли е тя или съзнателна? Поетът тогава сериозно се занимава с журналистика, издава вестник, води голяма пропагандистка работа, ражда се първото му дете и, най-главното, той няма никакъв опит на войвода в четническата война с поробителя. Опитните войводи като Филип Тотю, Панайот Хитов и много други се изпокриват, макар че ботушите за войводата вече са направени по мярка за Филип. Защо революционния комитет решава да прати на явна гибел точно Ботев? Кой си затваря очите, знаейки много добре, че поетът отива на гибел към своята Голгота? Историята мълчи по този въпрос. По-скоро - премълчава или отронва тук-там по някоя дума.

Преди заминаването си за България Христо Ботев довежда в дома на Каравелов Стефан Стамболов. Той горещо го препоръчва с думите „Това момче е роден апостол, бачо Либене, неговите песни пеят хъшовете по механите…” Каравелов не вижда в мургавия хлапак с нагъл вид наследник на Левски и го пита на колко години е. Стамболов храбро лъже, че е на 25. Каравелов отсича - „На 25 - вятър и мъгла!” Така се появява хъшовското име Стойко Мъглата, а не както после се хвали Стамболов - защото бил тайнствен и неуловим като мъглата. Това е същият Стамболов, който умишлено низвергва Ботев от Гюргевския комитет. Твърде ярък е синът на даскал Ботьо, едва ли ще може да се извиси до него Стамболов, изгарян от наполеоновския си комплекс. Когато го питат защо не се записва в Опълчението, той отсича: „Не може мен, водачът на всички български въстания, да ме командва последния руски прапоршчик”. И бъдещият държавник се захваща с по-перспективна, а казват - и по-доходоносна дейност по снабдяването на руската армия с провизии.

Вечерта преди да тръгне с кораба „Радецки”, членовете на комитета обещали на Ботев, че в негово отсъствие ще плащат на жена му по 100 франка месечно, а в случай че загине, ще й отпуснат пенсия. Комитетската издръжка остава химера. За да преживяват, Венета работи какво ли не - слугиня, детегледачка, шивачка, дори я наемали да къпе и облича покойници. Тя често става обект на клюки и подмятания. Затова след Освобождението заедно с Иванка се мести в родното Търново, където обаче близките й вече са починали.

Една година след гибелта на Ботев България възкръсва. Новите властници са забравили вече за ония, благодарение на които са дошли на власт. На Венета, като на жена на поборник е отпусната дребната пенсия от 30 лева. Тогава, когато на жената на Захари Стоянов властта отпуска пенсия от 500 лева!

Забравен или съзнателно премълчаван е и самият Ботев. Едва през 1884 г., по инициатива на Захари Стоянов и Георги Бенев, се организира първото честването на Деня на Ботев. А през 1888 г. Захари издава първата му биография. В нея той категорично е подчертал: „ … нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни”. Само че това с нищо не изменя плачевното положение на Венета Ботева и децата й. Материалното положение както на майката на поета, така и на съпругата Венета продължавало да остава най-лошо. Двете жени били принудени многократно да се обръщат до Народното събрания с писма и молби за пенсията.

В развихрилите се обаче партизански страсти, ламтежа за забогатяване, кариеризма, службогонството и бюрокрацията след Освобождението биват забравени образите и подвизите на ония, които се пожертвуваха за националното освобождение. Когато по различни поводи управляващите е трябвало да се занимават с положението на близките на Ботев и на останалите живи поборници за свободата или техни наследници, веднага са се намесвали политиканските страсти. Загрижени повече за себе си, отколкото за изпадналите в тежко материално положение поборници, опълченци и особено близки на загиналите за свободата, тогавашните управници се поскъпили в оскъдно даваните им помощи. През 1880 г. Народното събрание приема „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци”, но това си било само замазване на очите и положението на изпадналите в нищета борци за свобода с нищо не се променило с отпуснатите им нищожни пенсии.

Особено „прецизни” в търсенето на различни формалности за наследствени права, за материалното състояние на Ботевото семейство, заливани от злодумства и завист и ред други с нищо неокачествими действия, довчерашните съратници на войводата постоянно „откриват” ту един, ту друг претекст, за да се попречи на Венета да вземе прилична и заслужена пенсия. Погнусена от новата власт и най-вече от самия Стамболов, Венета се отказва от нищожното подаяние, престава повече да моли и до края на живота си не е получавала никаква пенсия. Тя не е искала „богатство и пари”, както се пее в известната стамболова песен, а е искала малко по-висок доход, за да може да образова децата на великия поет. Смятала е скромната пенсия по-скоро като морална награда, която по достойнство обществеността дължи на Ботев.

Не по-различно е и положението на майката на поета. Изпаднала в крайна нищета тя пише осем пъти до Народното събрание и лично до Стамболов. Ето какво пише в едно от тези писма:

„Господин председателю,

от 5 ОНС мен биде отпусната от сто (100) лева месечно за заслугите които син ми Христо Ботев е принесъл на България. Обаче почитаемта пенсионна комисия на основание закона за пенсиите с решение от 5 октомври 1896 г. ми отне това единствено средство, с което преживявах сетните си години. Понеже считам себе си за онеправдана по долупосочените причини, а именно: 1) че покойният ми мъж Ботьо Петков е учителствувал в Карлово и Калофер 32 (тридесет и две), години; 2) че първият ми син Христо Ботев, като войвода на 200 души е паднал с оръжие в ръка при Враца през 1876 г.; 3) че вторият ми син Стефан Ботев след 12-годишно боледуване от болест, спечелена през 1885 и 1876 г. пак по народното движение; 4) че най-малкият ми син Боян Ботев - надеждата ми за стари години - падна като протупей юнкер с оръжие в ръка при Драгоман (1885 г.), пронизан от три коршума и два ножа, и 5) че аз като стара и като не притежавам никакви движими и недвижими имоти, то апелирам към Вас, господин председателю, и към г.г. народните представители да ми се възстанови пенсията.

Не подкрепям с документи мотивите си, по които прося пенсия, като считам, че те са известни както на Вас лично, господин председателю, така и на цялото народно представителство.

С високо почитание просителка:

Иванка Ботева Петкова”

Молбата й дори не е разгледана. Последните години майката на Ботев е живяла в Пловдив, София, Сливен, Враца и отново в София - това местене е свързано със службата на сина й Кирил. Оскърбена и унижена от правителството, майката се радвала на народната признателност. Ето какво разказва един от съвременниците по повод годишнината от гибелта на Ботев: „На 20 май, когато по стария стил се празнуваше годишнината, момци вдигаха благоговейно на ръце майката и я отнасяха на горния етаж, гдето седнала на балкона, заронваше сълзи, когато сред стихналото множество тържественият хор запяваше: „Не плачи, майко, не тъжи….”. В такива моменти баба Иванка е ронела сълзи - от мъка, но и от гордост, че народът, най-висшия съдник, не е забравил първородния й син. До последния си дъх тя е вярвала, че той не е загинал и рано или късно щял да се върне при нея жив и здрав.

Тепърва и пред Венета ще се изправят ред трудности и изпитания. И на първо място - материалните затруднения. Когато тръгнал за Гюргево, Ботев не е могъл да й остави нищо. Просто защото е нямал нищо, освен любовта и вярата си. Разчитал е на обещанието на приятелите и съратниците си. Наистина, Венета била подпомогната на няколко пъти от Българското централно благотворително общество, но то било колкото да не е без нищо. А това не стигало, за да се издържа тричленното семейство. Нуждата заставила Венета да се обърне към вуйчо си - владиката Панарет Рашев. В нейно писмо от декември 1877 г., което беше открито през 1964 г., се вижда в какво тежко материално положение се е намирала, за да се принуди да се обърне към него. Тя му пише:

„Уважаемий мой вуйчо!

Като не приехте последното ми писмо, аз бях се отчаяла и не смеях да повторя молбата си, но според едно Ваше питане, което ми отправихте преди няколко дни по дякона, осмелявам се да Ви отговоря с настоящото си покорно писмо и бъдете, моля Ви, мислостив да ми прочетете скромните думи.

Ваше Преосвещенство сте казали да продам, каквото имам, и Вие да ми помогнете малко, та да си отида в Търново. Но питате ли ме, че каквото имах да стори що-годе сичко изпродадох и заложих! Остават ми два железни кревата и един гардероб, които няма да се продадат нито за 5 жълтици; ами ако си отида, няма ли да ми потрябва нещо от покъщнина? Освен това знаете, че кириите до Търново са скъпи и за една нищо и никаква кола ще трябва да платя най-малко 250 франка. Ако беше се свършило с 5-6 жълтици, то би си продала и ризата от гърба само да си отида и отколе да съм напуснала Букурещ; няма кому да се облегна. Най-сетне Ви казвам за последен път, че ако седя в Букурещ, трябват ми сега 100 франка да си купя дърва и да платя четири жълтици кирия на къщата, дето седя, и да си отида, пак трябва да платя до Гергьовден; ако ли тръгна за Търново, с малкото си покъщнина, то ми трябват двойно и тройно разноски.

Ваша покорна сестриница Венета

Букурещ

… декември 1877 г.”

Веднага след Освобождението Венета била решила да се завърне в Търново, където смятала, че ще може да изхранва себе си и децата си. И най-вече да се погрижи за образованието им, защото макар и почти неграмотна, Венета копнеела децата й да се изучат. Види се, нечуваната мизерия, в която е изпаднала сестриницата му, трогнало сърцето на все още сърдития владика и той й изпратил малко пари, за да замине за Търново.

Завърнала се в родния град след десет години откакто го напуснала, Венета е налегната от нови грижи и неприятности. Търновци още робували на своите предразсъдъци и странели от нея и я одумвали под път и над път. Тя не обръщала внимание на клюките и страненето от нея; главната й грижа преди всичко била Иванка. Запретнала се да работи „чуждо”: „Честно си изкарвах прехраната и мислех само за Иванка, да е сита и топло облечена през зимата. Хич не обръщах внимание на одумките и подмятанията” - казва тя пред малцината си приятели. Още не бил издаден закон за отпускане на пенсии на поборниците и техните близки. За да оцелее с децата си, Венета е принудена да продаде печатарската машина на Ботев. Тази машина сега се пази в Къща-музей „Христо Ботев” в Калофер.

Как е щяла да свързва двата края, Венета и представа не е имала. И тя отново се обръща към Панарет:

„Добродетелни ми вуйчо, у Букурещ

С голяма скръб прихождам да ви поздравя и напиша краткото си писмо същевременно като ви заявя и помоля следующото.

Известно ви е мисля чрез вестниците, че аз получавам една малка помощ от Търновското ковчежничество заради малолетното си сираче Иванка.

Като сега се прекрати и тази малка помощ (в края на 1878 г. - бел.м.), аз нямам от къде да получа средства, да мога да си приготвя потребните нужди като дърва, брашно и пр. за зимно време, та осмелявам се и коленопреклонно припадам пред вас, добродетелни ми вуйчо, да се смилите над мен бедната, да помогнете на скръбта и нещастието, като ми проводите една най-малка помощица, което заради мен ще бъде най-голямата утеха, на която помощ ще зарадвам извънредно и ще считам себе си най-щастлива между другите сироти нещастни.

Уверена на човеколюбието ви, че ще ме съжалите и ще ми опростите ако съм ви някога прегрешила, имам чест да съм на вас, благодетелни ми вуйчо, във всякакъв случай най-покорната на заповедите ви.

Венета Рашева

6/ 9 ври 1879 г. Търново”

Не е известно дали и какво е отговорил на тази унизителна за просителката молба маститият духовник, но вече на преклонна възраст през 1885 г. той напълно й прощава и я вика при себе си в Букурещ - да се грижи за него, както е правила това преди разрива помежду им. Наранената гордост на Венета я спира за известно време, но тя е трябвало да мисли не само за гордостта си, а и за Иванка и Димитър. И заминава.

Две години престояли майката и дъщеря й в Букурещ. През 1887 г. Панарет починал, а тялото му било пренесено в Търново за погребение. За там заминали и Венета и Иванка. За нея и децата й било отредено наследство от владиката. Но освен това тя получила и известна сума пари в наличност и ценни книжа от австрийски заеми. Изпълнението на завещанието се забавило доста дълго. Тъй като разноските по издръжката и образованието на децата й се увеличавали, тя настоявала пред изпълнителите на завещанието, между които бил и Евлоги Георгиев, по-скоро да се отвори завещанието на вуйчо й, за да може да види на какво гради плановете си. И тя пише на Евлоги Георгиев:

„До Господина

Евлоги Георгиев в Букурещ

Многоуважаемий Господин,

Г-н Евлоги Георгиев

При всичкото си желание да не ви безпокоя и утруднявам с писмата си, необходимостта ме кара да се отнеса към вас, многоуважаеми Г-н Евлоги, и да ви напомня и в същото време да ви моля най-покорно за по-скорошното разрешение на давноочакваното завещание.

Понеже от вас всичко зависи, вий можете всичко да направите, аз се адресирам до вас. Многоуважаеми Господин Евлоги, като ви моля най-покорно да имате добрината да разрешите този въпрос.

Оставам в надежда, че ще земнете във внимание молбата ми.

31 май 1889 г

Гр. В. Търново

Вас многоуважаваща, с истинско почитание,

Венета Рашева-Ботева”

Уреждането на завещанието станало едва през 1898 г. - 11 години след смъртта на владиката. Как са оцелявали Венета и растящите й деца пред тези години просто не се побира в човешкия ум.

След приемане на закона за поборниците през 1879 г. на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. За какво по-напред са могли да й послужат тия пари? Идело й да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията - Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима. Само че за какво могат да стигнат 30 лева? През 1885 г. тя се обръща към Народното събрание със следната молба:

„До Господин Председателя на

Народното събрание в гр. София

ПРОШЕНИЕ

от Венета Хр. Ботева за увеличаване пенсията й

покорна молба

Както ви е известно, Господин Председателю, покойният герой Христо Ботев след смъртта си остава едно малолетно момиченце - Иванка. Грижата за отхраната и възпитанието на това дете беше възложена на мене - неговата майка … Нашето честно правителство, като взе предвид, че аз съм една слаба и до крайна степен бедна жена-вдовица, съгласно съществуващия в отечеството ни „Закон за подобрението положението на поборниците и на семействата на загиналите”, не закъсне да ми се притече на помощ, като ми определи ежемесечна пенсия от 30 (тридесет) лева, от която пенсия днес се ползувам, но тъй като това момиченце от година на година расте и разноските за храната, облеклото и възпитанието същевременно се уголемяват, то тази пенсия става недостатъчна за тая цел.

Заради това най-покорно ви моля, господин председателю, да благоволите и изходатайствувате пред високопочитаемото Народно събрание, щото пенсията ми да се увеличи от 30 поне на 60 лева за в месец, за което ще бъда заедно с детето си вечно признателна.

г. Търново, 16 януари 1885 г.

Покорна просителка

Венета Рашева Ботева

За неграмотността й по нейна лична просба се подписвам аз М. Кожухаров от гр. Търново”.

Народното събрание не удовлетворява молбата и Венета Ботева и дъщеря й продължили да живеят в лишения. След няколко години (12 ноември 1894 г.) тя пише нова молба:

„Господин Председателю,

След Освобождението на България, когато се събра Първото българско народно събрание през 1879 г., ми се отпусна една пенсия от 30 лева месечно, която получавам и днес.

Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието, което негово царско височество й отпуща, наедно с 30 лева пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание, като земне предвид заслугите, които баща й Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня издържането й в странство.

Смея да се надявам, че почитаемите български представители ще земнат предвид молбата ми, особено като се поставят в паралел лица с несравнимо по-огромни средства от мене и получават пенсии двадесет и тридесет по-големи.

С почитание

Венета Хр. Ботева“

Върху молбата има резолюция: „Комисията рещи да се докладва в Събранието с мнение, за да й се увеличи пенсията на 60 лв.” Под тази резолюция има и друга „Събранието: да се съберат сведения за материалното й състояние”, (подпис) Добринович. Същият този Добринович, който е подписал разрешението за отпускане на онези „500-600 и даже 1000 лева месечно” пенсии на никому неизвестни люде, които са се свирали под полите на жените си, докато войводата Ботев е приемал с гърди куршума, а жена му е плакала от болка, че няма с какво да нахрани децата си.

Венета разбира, че никой дори няма да погледне молбата й и като вижда безразличието, с което се отнасят към нейното „Прошение”. Тя изпраща до председателя на Народното събрание на 17 ноември 1895 година следната протестна телеграма:

„Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500-600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството? Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането й

С почитание: Венета Хр. Ботева“

Копие от телеграмата й било изпратено до всички вестници, но единствен софийският вестник „Млада България”, в бр. 46 на който от 21 ноември 1895 г. се осмелява да го отпечата с коментар към телеграмата: „По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Народно събрание, а главно на Стамболовите народни събрания. И наистина има ли по-голяма несправедливост от тази: на жената на Ботевия биограф Захари Стоянов да се дава 500 лева месечна пенсия, а на жената на самия Ботйов 30 лева?”

Отношението й към Стамболов и неговото управление, както и на сина и дъщеря й, е останало непроменено - отрицателно. Дори и когато е трябвало от учтивост да запазва протоколни форми на отношение, тя не е могла да възвърне някогашната дружелюбност към него в Букурещ и никога не се е обръщала лично към него в молбите си по пенсията й.

А Стамболов, както и други управници, са използвали и името на Ботев, и неговите близки с оглед на личните си интереси, като често пъти се показвали заинтересувани за участта им, а на практика чрез официалните органи са проявявали незагриженост за тях.

Неведнъж Венета отбелязва с горчивина: „А някой ден ще човъркат с най-малки подробности, но мен няма да ме има. Ако беше само до мене, отдавна бих забравила всички обиди и унижения, но за Иванка никога няма да простя, защото ако не беше вуйчо ми, не само че щеше да остане без образование, но както беше тръгнало, не знам докъде щеше да стигне и какво щеше да стане с нея”.

Един от биографите на Ботев - Михаил Димитров, след срещата през 1915 г. с Венета Ботева пише: „Тя изказва учудването си, че толкова много се интересуват от Ботев и толкова много книги са били написании за него, а детето му и съпругата му щели да умрат гладни, ако не се бил притекъл в тяхна помощ вуйчо й. От тия думи трябва да съдим, че Венета Ботева си е отишла от този свят огорчена толкова повече, че Народното събрание към някои било много щедро…”

В последните си години немилостивата съдба сипе върху Венета удар след удар. Продължава да живее скромно, бихме казали бедно, погребва дъщеря си - единствената, която е можела да продължи Ботевия род, боледува все по-тежко. Умира в Тръново на 27 февруари 1919 г. В последния си час тя предава на сина си д-р Димитър Рашев прощалното писмо на Ботев от Радецки - най-свидната реликва и последен спомен от голямата й любов. Целият й живот, изпълнен със страдания и нищета, накрая сломява коравата българка - Венета умира от мозъчен кръвоизлив, последствието от живот, изпълнен със страдания. Прощалното писмо на Ботев е съхранявано от Димитър до 1933 г. когато е предадено на министерството на просветата, след това в архивите на НБ „Св.св. Кирил и Методий”.

Относно писмото нейната внучка, дъщерята на сина Димитър Венета Рашева-Бояджиева, разказва в спомените си: „Изведнъж на външната врата се позвъни. Отворих. Бяха двама мъже. Единият попита за баща ми. Казах, че е у дома и ги поканих. Баща ми ги прие в стаята за гости, ние припнахме да приготвим кафето и сладкото. Но не бе успяло и да кипне кафето, а гостите бързо-бързо си отидоха. Изумлението ни беше голямо, когато баща ми влезе сърдит и развълнуван.

Неговите гости дошли с определена цел. Опитвали се да го склонят да продаде семейната реликва - прощалното писмо на Ботев, писано на „Радецки” до Венета. Предложили голяма сума, за да им продадат писмото.

„С гняв баща ми отказа голямата сума, предложена от чужденеца - продължава тя. Безкрайно беше възмущението му от нашия сънародник, който водеше колекционера на ценности. „За паница леща той беше готов да продаде честта и достоинството на българина” - възмущаваше се той.

- Вие не сте богат народ, защо отказвате? - така казал чужденецът на баща ми, като оглеждал скромната обстановка…”

В същия ден Димитър Рашев решава да предаде реликвата на Минстерството на народното просвещение.

Иванка Ботева (13 април 1876 - 7 ноември 1906)

Не по-малко трагична е съдбата и на дъщерята на Христо Ботев. Знае се, че тя е искала много деца, но съдбоносна грешка на майка й слага край на тази мечта. Слага край и на Ботевия род.

Преживяла трудно и пълно с лишения детство, в крайна сметка, особено след наследството на Панарет Рашев, Иванка получава солидно образование във Виена и Женева. Тя е упорита и волева, но същевременно красива и обаятелна. Не е случайно, че княз Фердинанд иска да направи от хубавата и умна Иванка бисер на столичното висше дворцово общество и придворна дама. Само че не е познал - девойката не е от тези, които се възторгват от панделки и финтифлюшки. И разсърденото височеството й намалява отпуснатата за издръжка сума на само 120 франка.

Умът и красотата на Иванка впечатляват. И край нея се завъртат обожатели. Най-сериозният, когото и тя харесва и се влюбва в него е д-р Христо Аджаров от Пловдив. Чувствата им са взаимни и работата стига до годеж, размяна на пръстени, потоци от писма. И тогава Венета Ботева прави съдбоносна грешка - тя се противопоставя на сватбата с мотива, че не желае дъщеря й да мизерства по чуждите градове. Ако беше се съгласила! След година молби, майката най-после склонява. Само че обиденият от отношението й д-р Аджаров вече се е оженил - той връща пръстена и писмата на Иванка. Години по-късно той си спомня трагичното разминаване с Иванка и споделя, че тя е искала да има много деца, които да продължат славния род на баща й.

Мнозина други изповядат любовта си към девойката. Един от тях е прочутият тогава артист Сава Огнянов. Отново се намесва Венета - тя отказва да даде благословията си на младите. Тя предпочита дъщеря й да свърже живота си с мъж с по-сериозна професия от актьорството. Сигурно в тази връзка е имало и нещо драснато - младият Христо Ботев посвещава някои от своите стихотворения („До моето първо либе”, „Пристанала” и „На прощаване”) на майката на Сава Огнянов, Мария (Мина) Горанова, с която били близки преди тя да се омъжи за друг.

Актьорът е поредният мъж в живота на Иванка, когото Венета отблъсква. Смята се, че има и други ухажори, които майката не е одобрила. Други, като Пенчо Славейков, самата Иванка не одобрява. За Пенчо Славейков и Иванка Ботева знаем от спомените на проф. Илия Янулов: „Пенчо Славейков ухажваше много Иванка. Той й поднесе някои свои съчинения с чудесни надписи. Една от тия книги остана в семейния архив на Димитра, тъкмо с най-хубавия надпис, и стоеше при писмото от „Радецки”. Иванка имаше към големия български поет, нещастен поради своя физически недъг, истински човешки симпатии, но за брак не можеше да става дума.”

Не останал равнодушен към нея и революционерът, един от основателите и ръководителите на ВМОРО и съратник на Гоце Делчев - Гьорче Петров. В оставени спомени от войводата Аргир Манасиев накратко е предадено и следното съобщение: „Той много я харесваше и когато бидехме в Търново, все гледаше да се завърти покрай нея. И все за нея приказваше…”

Иванка завършва университетското си образование в 1900 година, а в 1901 г. е вече в България и остава да живее при майка си във Велико Търново. Тя е на 26 години.

След 5 години Иванка се запознава с д-р Стоян Христов, началник на Българска земеделска банка. Той взимал уроци по френски от брат й Димитър. Харесали се, залюбили се, Венета най-после нямала възражения. Сватбата станала в Търново на 8 януари 1906 г., а медения месец прекарали в Букурещ, като посетили всички места, свързани с Ботев.

И тогава съдбата нанася на многострадалното семейство последния си удар - в четвъртия месец на своята бременност Иванка се разболява тежко и умира. Архивите говорят за лекарска некомпетентност, за грешка, за непрофесионализъм на лекарския екип, но това вече няма значение - изстинала е последната струйка от горещата кръв на огнения Христо Ботев!

Впрочем не съвсем. Оказва се, че има едно клонче, в което доскоро е текла кръвта на Ботеви - Иван Николов Печев (19 декември 1926 - 26 ноември 2016). Според историческите извори той е трети братовчед на Христо Ботев. Негова прапрабаба е сестра на даскал Ботьо Петков. Печев е единственият кръвен, пряк, директен потомък на Ботевия род. За съжаление неговата съдба не е по-различна от тази на великите му сродници.

Иван завършва Стопанския факултет на Софийския университет със специалност „Икономика”. Своя живот започва с хъс - работи като оператор в българското кино, пише сценарии, статии и чете много, със задълбочен интерес проучва различни исторически събития, живо се интересува и от обществения и културния живот у нас. Постепенно животът обръща гръб и на него - последната му месторабота е пазач в Светия синод. Скита по улиците и събира различни отпадъци - кашони, хартия, стъкло. Едни продава за вторични суровини, други просто трупа в жилището си. В едно кратко видео, заснето от приятеля му Марин Савов и озаглавено „Иван Николов Печев, последният кръвен роднина на Христо Ботев наистина, трудно е да се повярва, че в центъра на София, на бул. “Витоша”, до Двореца на културата, може да съществува такава бедност, такава мизерия. Неподвижността му го е приковала на легло. На масичката до него е пълно със съдове с недоизядена и вероятно развалена храна, по която пълзят пълчища хлебарки. Хлебарки пълзят по завивките на Иван, дори по ръцете му. Страшно е…

Последните години от живота си Иван Печев прекарва в опити да докаже, че той е пряк наследник на Ботевия род, но никой не му обръща внимание, отбягват го, както се отбягва луд човек. А спор по генеалогията му няма - в своята книга „Родът на Христо Ботев” проф. Петър Чолов ясно и недвусмислено доказва това. Публикувано е и родословно дърво, което проследява произхода на Печев. Защо да се учудваме - днешните „големи” на деня пет пари не дават за самия Ботев, та какво остава за някакъв си там изкуфял дъртак, който се прави на праправнук!

Прокобата на рода застига и Иван Печев. Той няма семейство и деца. Имал е на времето някаква приятелка полякиня, но не е успял да създаде семейство с нея и угасва сам в напълзяното си от хлебарки легло - неподвижен и изоставен от всички, освен от своя приятел Марин Савов.

И тогава на хоризонта се появява Боян Ботйов! Ще цитирам статията на писателя Георги Коновски „Как се прави историята”:

„Всичко може у нас, всичко - може синчето на доктор Брънчев да се разнася по медиите като Боян Ботйов, кръвен потомък, че и глава на Ботевия род. Да се отречеш от собствения си баща!

А истината - морална и в национален дух, е… Меко казано, неприлично грозна.

Просто генерал Кирил Ботев осиновява белгийчето Ноел Шарл, слага му име Христо. Тоест - кръвна връзка няма, за юридическата не се спори. Нещо повече. Новопоявилият се Христо има дъщеря, кръстена Мария. Която се прекръщава на… Венета. Добър PR ход…

Именно тя е омъжена за доктор Брънчев и ражда син. По закон и вековен морал - Боян Брънчев. С нищо неопетнено честно име на нормален българин…

И тук се появява първият син на лейтанант Шмит, но вече като „потомъкът на Ботевия род”.

Главният. Единственият…

В дългогодишната мистификацията участва и пренебрегнатият доктор Брънчев. Например, през 1979 година (когато синът е на 16 години - тоест, идеята не е негова!) в „Поглед” пишат за дома на Брънчеви: „Тук и сега живеят единствените преки потомци на голямото някога семейство на даскал Ботйо и Иванка Петкови”…

Кой всъщност е този, който е председател на създадената от него Общонародна фондация „Христо Ботев”? И който, когато го представят в ТВ интервютата като „праправнук на великия поет и революционер” „скромно” навежда очи и винаги пропуска да поправи грешката на водещия! А историята води началото си отпреди доста време.

В броя на в. „Поглед” от 8 януари 1979 г. дъщерята на осиновения от Кирил Ботев син Христо - Венета Брънчева, обявява, че имало оставено „родословно дърво, съставено още от дядо Кирил и допълвано (!) от нас, наследниците”. Понеже е известно, че генерал Кирил Ботев има осиновен син, възникна въпросът - защо не се публикува това родословно дърво, както е оставено от автора му, а се „допълва”, при наличността, че няма никой жив с кръвна връзка с потомците на Христо Ботев? В литературата до този момент не са споменавани никакви преки наследници и потомци на поета революционер, освен опитите на Венета Брънчева да изкара себе си и сина си за негови наследници с кръвна връзка.

Преди години проф. Стефан Каракостов отбелязва в броя на в. „Литературен фронт” от 24 юли 1980 г., че въпросът за наследниците по кръвна линия на Христо Ботев е съвсем ясен - „След героичната смърт на най-малкия му брат Боян през 1885 г., на Стефан Ботев през 1890 г., на дъщерята на Христо Ботев - Иванка, през 1906 г. и на баба Иванка Ботьо Петкова през 1911 г. жив от семейството на Ботеви остава само генерал Кирил Ботев, починал през 1944 г.”.

Връх на цялата тази мистификация се постига със статията на Боян Брънчев във врачанския вестник „Отечествен зов” от 4 януари 1980 г. Там той публикува „семейни спомени”, които всъщност са преразказ на добре известното вече от Захари Стоянов и Стоян Заимов. В тях няма нищо ново, дори не се позовава на известните спомени на самия Кирил Ботев, разказани пред Христо Бръзицов и Коста Георгиев още в 30-те години.
Резонно е да се попита - имат ли право Венета и Боян Брънчеви да спекулират с паметта на поета революционер?

Проф. Стефан Каракостов  изнася тези факти, защото е разгневен от безочието на онези, които се представят за кръвни наследници на Христо Ботев. Каква е предисторията? През 1919 г. осиновеният Христо взема за жена генералската дъщеря Надежда Маркова. Ражда се Мария, самопреименувала се на Венета. След 9 септември 1944 г. тя логично е първата служителка в Научния институт “Христо Ботев” при БАН.

През 1959 г. Венета сключва брак с д-р Боян Брънчев. Няма и брънка от кръвно родство с Христо Ботев, но семейството прави каквото може. Синът Боян зачерква бащината си фамилия и се подписва Ботйов.

През 1979 г. журналистка от в. „Поглед” прекрачва прага на дома. Посрещат я тримата Брънчеви. „Тук и сега живеят единствените преки потомци на голямото някога семейство на даскал Ботьо и Иванка Петкови”, научава целокупният български народ. После е затрупан от спомени, които са преразказ на известната мемоарна литература.

В края на 2015 г., месеци преди смъртта си, Иван Печев заявява пред в. „168 часа”: „Нападам фронтално Боян Брънчев Ботйов. Обвинявам те, че ти си един самозванец! Нека идем на детектор на лъжата!”

Отговор, разбира се, няма! А и какво ли биха могли да отговорят Брънчеви? Ботевият род вече е само кълбо от истини и полуистини, идеологически подмятания, че и откровени лъжи, за да може някой да задоволява егото си. Дали някои от тези, напълзели светлия лик на Ботев и рода му разбират какво е искал да каже поетът с думите:

„…в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът, вредом всеки почита…”

По-добре си остани на Вола, поете. Иначе и тогава, и сега гарваните ще те разкъсат и ще преживят и преживяват доволни!