Боян Ангелов

АРЛЕКИН

Гората с елените нейни, реката с рибите в нея
и думите ненадейни, които ще съумея
да чуя (дори за кратко), а после да ви разказвам
с лъчисти полузагадки за вечната неприязън…
Сред себеподобни сенки на погледи зверовидни
пълзят същества, копнеейки за звън от игриви гривни,
за златния им отблясък, за патината им сива;
на сови за острия крясък, когато страстта изстива…
Елените ще се уплашат, реката ще ги препъне
в морените, дето пращат сигнали с ресници тъмни.
Един от ловците местни безстрастно ще се прицели
в кошута, която мести детето си с неумели
движения и несръчни - присъщи за първескиня…
Тя пада, дори се мъчи да стане, ала застина
завинаги в поза странна, безстрастна и укротена;
от живите - неразбрана, от мъртвите - приютена
в бездънните коловози на скромните ни представи…
Кошутата грациозно пред Господ ще се представи.
Той с поглед ще я покани до себе си, ще я сложи
отдясно - там са събрани най-верните му велможи…
Там времето арлекин е с изискани маниери -
през всекиго ще премине, но няма да го намери.

СТИГМАТА

предметът който преподавах
бе пропедевтика
на смисъла
ненужното предотвратявах с отсянка на
усмивка
кисела
не много строг полусебичен отдалечен
от идеалите усещах че не бях
обичан и затова обичах старите ухаещи
на сминдух страници и там съм се се
превъплъщавал
в стигматите на мними
странници жадуващи за клонка
лавър
оттатък влажните преддверия (където нямах настоятел)
и обкръжен от
суеверия преодолявах пустотата
а тя
любимката на хрисими и
неразкрили се злодеи
ме прави
още по-зависим отдалечавайки се
в нея

ПОЧТИ ПО ДАЛЧЕВ

Заран изгрева съзерцавам,
отразен
в позлатените куполи
на катедралата „Александър Невски”.
Същинското слънце сияе различно
от куполните,
в златисто искрящи.
Щом полегне мъгла, не ги виждам.
Не се виждат и всички зрящи.

Денем от балкона си наблюдавам
пробития покрив
на съседската къща,
обрасла в салкъми и троскот.
Поминаха се
стопаните,
а наследниците
за Австралия заминали.
Виждам само врати
и прозорци зинали.

Късно вечер
пристига бездомникът,
до контейнерите
поляга
и до чантите „Billa” и „Lidl”
като тяхна
подвижна реклама.
Освен дълга брада Мойсеева
и огризки,
и празни бутилки,
друго нищичко той си няма.

Нощем слиза безплътният ангел
(с местожителство временно „Невски”),
тъй приличащ
на бледо момиче,
изоставено
посред ровината…
Той сега е почти невидим,
но при изгрев
ще блесне
в позлата.

АХТОПОЛ

Уседналите небеса
протяжността са очертали.
С метален
тембър на гласа
за нещо спорят,
но едва ли
в потайности е скрито,
щом
членоразделно се разливат
над всеки гостолюбен дом,
над всяка медоносна нива…
Останалото е море
сред хоризонт непроницаем
с фар - белокаменно мюре,
приканващо вълн?те…
Знаем
от опита,
че те са знак,
заключен в котвите антични,
живели векове сред мрак,
сега -
с безвремие обкичени.
Вълните раснат -
бал след бал,
разбиват се и разлюляват
самотно
профила си бял
сред поднебесната представа
за кораби
и скалнина,
която
костите им хруска
в невинната
дълбочина
между бедрата на етруска.

НЕСЪВМЕСТИМОСТ

Пашата съди и седи пашата,
кафе посръбва, с броеница дрънка.
В нозете му лъжата опашата
поглежда ту навътре, ту навънка.
А вътре, зад завеси в тюркоази,
беззвучно стъпват гъвкави кадъни.
Ухания от рози на талази
полюшват се в покои полусънни.
Навън раята жъне и копае -
събира зимнина за господаря.
Неосъзнал, че робството роптае,
пашата ту отваря, ту затваря
кутия, инкрустирана с опали,
в която дремят златолики лири.
Подготвя се дома му да подпали
гяуринът от близките баири,
защото няма хляб, но има воля
да отмъсти за своята несрета
под месечина, облака пробола
и на кама открила силуета.

В НАЧАЛОТО НА ЗИМАТА

В началото на зимната умора
не със снега, полепнал по пръстта,
не с голите дървета разговарям
а с шепота на жадните ти пръсти.
Сега не мога нищо да повторя,
защото всички думи са невръстни,
защото тялото ти обожавам,
но ненавиждам всяка самота.

Косите ти целувам, разпилени
по раменете топли… А навън
валял е мрак, жесток и неподкупен.
Смълчаните звезди от мраз треперят.
Не гледай към часовниците спрени -
стрелките им са яростна потеря!
Разбираш ли, от горести затрупан,
ще става все по-крехък моя сън…

Спокойни и добра, ще спреш ли с устни
гласа ми бавен? Знам, ще бъде час,
когато ще сме корени и глина,
но нека пътят ни до там е дълъг.
В началото на зимата ще пуснат
на свободата пощенския гълъб
и, сигурен съм, няма да загине,
а с блага вест ще долети при нас!

ПЕНТАГРАМ

Това е дървено декоративно
мече което няма
никакво значение
но от покрива
непрестанно тече като
от прерязани
вени
за успокоение
не тече кръв
а мътна вода дъждовна
студът вкоравява вълчата стръв
разпръсната сред мрачина
неизбродна тъй като
нямат значение мечето
дървото покривът и
стръвта
остава
да се вторачим
в сърцето което всъщност
възпроизвежда
кръвта
и вече тя е важна необходимост
за всички процеси в нас с нейната
ясна свръхпроводимост
с чувствения си
екстаз което
има значение няма
да се
появи скоро
а ще се впише
в пентаграма
на
бъдещата
история

НЕМИСЛИМО

Никой няма да ме обича,
както ме обичаше ти.
Виждам как старостта съблича
продадените мечти
и ги поставя внимателно
върху прашния скрин.
Мислех, че обезателно
ще се превърна в един
от новомъчениците
на умиращите любови,
ако не бяха очите ти
на всичко готови.

КУМИРЪТ

Което беше вчера - утре не е…
Събудени, вселените пулсират.
В затвора на усмивките линее
на болното замръкване кумирът.
Поглеждайки назад, пълзях нагоре,
а стръмнината бе почти отвесна.
По пътя си не срещнах други хора
и светлинка край мен дори не блесна.
Не мислех за победата дали е
заслужена, или предназначена.
Което беше вчера - ще се свие,
за да добие форма на арена.

ЕНТУСИАЗЪМ

Привлекателно е да си обичан
обичайно случва се рядко
по-често омразата надделява
защото познава
закръглеността на квадрата
и героично крачи
към кръчмата вдъхновяваща
в която
сметката е плато
не високо и колелато
търкаля се
върху квадрата
на равнодушния ромбоид
Той изглежда странно на вид
и е без видимо главоболие
дори моли
да бъде обичан
от всекиго
с безграничен
ентусиазъм
до последния
жизнен
спазъм

ОБОЖАНИЕ

Обожателят на боговете
има своя образна фантазия.
Мислите му винаги са слети
с чувството, че го очаква празник.

Обожателят на красотата
спи в подземия нечистоплътни
и сънува бялото разпятие,
към което се стреми духът ни.

Волята му за какво жадува
и защо отново е в окови?
Недоказаното съществува,
за да замени мечтите с нови.

Отчаянието не е призрак,
а е бариера за мечтите.
Не споделяйте дори пред близък,
че понякога насън летите!