ПСАЛОМ ЗА ПОЕЗИЯТА
Говоря за Поезията.
За Поезията, не за стихоплетството и неговите теории от Аристотел до Боало и от Боало насам - те се цитират, зубрят се в курсовете по творческо писане на еднодневни бестселъри и се преживят до умопомрачение.
Стъпките, сричките, цезурите и римните схеми, ударенията, метриката и цялата тая архитектоника са само част от чирашкия минимум. Тях анализират, разчепкват, разплитат и обясняват онези, за които вселената на Високото Слово е и ще остане завинаги непонятна и недостижима.
Говоря за Поезията, това страшно, това лунатично, това изкупително тайнство.
За сълзата говоря - за мълнията, в която се преплитат, плющят и изпепеляват сърцата ни мъжкият и женският пламък на щастието и скръбта.
За сълзата - не за разтвора от Н2О + NaCl, което ще рече водица + готварска сол.
За сълзата на Поезията говоря - когато разтопеният й диамант пада върху надписите по мраморните плочи и оттам бликват перуники с цвета на очите, които сме обичали и ще обичаме докрай.
За смеха й говоря - планинският ручей който подскача по камъните и заобля недоволството им с хорала на хилядите си камбанки.
За смеха на дъщеря ми, когато тичат с Пролет из ливадите на Сърница и над тях в лилавите облаци зреят дъждовете на раздялата.
За раздялата няма да говоря!
Няма - и за дупчицата, от която извира Марица, а за майката-река, в арфата на чиито струи шуми безкрая на българската вечност.
Говоря за Поезията.
За нейния прах и нейното величие. За гигантския грохот и ослепелия от ярката гибел на сблъскалите се галактики космос.
Говоря за мига, спрял по повелението на Надя Попова в един земетръсен стих - докато змията се хлъзга и подава изкусителната ябълка, в семето на чиято отровна половина се е сгърчило познанието за смъртта, но от семето на другата половина никне любовта, изпълнила живота с надежда и смисъл.
Мигът, в който се ражда Поезията.
Бих искал да говоря и за вековете, преминали през иглените уши на перото - вековете, чиито сенки са записани върху глинени плочки и храмови колони, в древни папируси, манастирски пергаменти, фолианти и двоични кодове. За отдавна заглъхналите стъпки на съдбоносните часове, едва доловими в ехото на песни, отеквали край пещерния огън в самото начало на човечеството.
И за дупчицата, от която извира идващото време, преливащо от очаквания и сбъдване, страдания и нежност. Разбира се, вече не нашите, а на бъдещите хора, които ще вървят по нашите пътища и на които също предстои възторга да открият Поезията. Както я откривахме и ние и както тя ни откриваше, докато осъзнавахме, че залезът е другото име на изгрева - обратната страна на монетата, с която се плаща пребиваването на тая земя.
Говоря за Поезията.
За великолепието на земните дни, за райския вкус на първата целувка, за тия безстрашни и безсмъртни тридесет и шест градуса, възправили се срешу леденото мълчание на звездите.
И за пламъчето на вощеницата, през чийто златен ирис отлитат душите ни към другия - по-добрия, казват - свят.
На мен този ми е достатъчен.
Защото когато говоря за Поезията, говоря за България. Говоря на единствения достоен за нея език - родния език на живота, създадения от Бога за Поезията език. Нейният.
И говоря с единствената достойна за нея дума: „Мамо!”
И знам, че един ден тя и мен ще превърне в родна пръст, за да има по какво да стъпват утре още неродените й синове.
Но сега говоря за Поезията.
