Стефка Тотева

ЕДИНИЯТ ОБИЧАЛ ХИМИКАЛКИТЕ, ДРУГИЯТ СИ ПАДАЛ ПО ЛОСТОВЕТЕ, СЪБРАЛА  ГИ…КИЛИЯТА

„В затвора не може да съществува приятелство, създават се комбини…” -  ме осветли преди време  мой познат, който изтърпяваше наказание там. Сега е на свобода и, надявам се, вече има приятели. От него узнах, че понякога и сезоните играят роля в  тактиката и стратегията на престъпните намерения. Зимните неволи карат хората „да доближават бодлите си”, без да се нараняват.

Подобни, недотам поетични мисли, се тълпяха в главата на Пенчо и Йордан /имената, естествено са изменени/, които поетапно се готвеха за живота - в началото на април „навън” щеше да бъде Пенчо, а десетина дни след него и Йордан.

Най-сетне големият град бил пред тях -  като празник. Само че празникът свършва с изхарчването на парите. Тогава? Пътища много, съдружниците избират по-тихите, малки и удобни за „гастрол” селища. В селските магазини тип „смесен” има всичко. Вадиш нежно и спокойно стъклата, подреждаш ги културно отдясно да не ти пречат, когато излизаш със стоката.

Такива били пухкавите мисли на Йордан, а Пенчо бил като багер - отворена врата да има, той пак предпочитал стената, дълбаел, натискал с лоста до засиняване. Ако се карали за нещо, било точно за „маниера на извършване”. И в резултат поредния път, когато по настояване на Йордан атакували стената, попаднали на пълен щанд с тенджери, които с трясък се сгромолясали върху двамата среднощни посетители и разлаяли и малкото останали кучета в селото. След това дни наред обикаляли гладни и се крили из шубраците. Разделили се поради несходство в предпочитанията.

Пенчо, поетичната душа, изтегнал се край един канал, замисля поредния удар.

„Операцията” минала като по ноти, чувствал се малко напрегнат, че нямало кой да го охранява, но нейсе. В обекта намерил само часовници и дребни стотинки, които също прибрал, за кафе и цигари, докато пласира стоката.

Късно през нощта нашит герой хванал  влака от съседното село в посока Пловдив. Облегнат на седалката до вратата, местил химикалката си от джоб в джоб, била лъскава, четирицветна. Даже изцапала ръцете му в лилаво. Където и да идел все го

карали  да пише - дали обяснения, дали да се подписва, поне да си имал писало. И изведнъж полицай! Минал по коридора без да спира. Чудесно! - притворил очи Пенчо. След минута униформеният се върнал, открехнал вратата на купето и….започнали въпросите. Пенчо чистосърдечно си признал, че скоро е излязъл от затвора и търси работа, решил повече да не повтаря грешките от миналото. Ето и химикалка си купил да пише писма.

Полицаят живо се заинтересувал от химикалката и го помолил да го последва в служебното купе. Там Пенчо обърнал джобовете си, стотинките се разпилели, лилави като ръцете му. Не можел да си обясни как се е получило… А часовниците в бельото му… Учудването му вече не било съвсем искрено.

Нататък нишката сама се разплела, та до следователя. И Пенчо разбрал, че не е виновна химикалката, а просто стотинките били „обработени” от полицията срещу подобни нощни посещения.

След около два месеца в затвора отново се срещнали с Йордан. Той пък станал жертва на своята последователност да има лост под ръка. Селският полицай, който случайно го спрял за проверка , си припомнил, че наскоро с подобно „оръдие на труда” е разбит магазин.

Есента ги хванала за лакътя и двамата приятели си признали всичко пред строгия й поглед. Време, в което човек запечатва летните си грехове и ги изпраща в плик. До поискване.

БИТИЯТ СИ Е БИТ, ИЗМАМЕНИЯТ - ИЗМАМЕН, ИСТИНАТА ЛЕЖИ В ЗАТВОРА

„Истината е достъпна само за този, който искрено иска да я разбере…” Тази мисъл не е нито на Платон, нито на Лукреций. Подписът е на „Валентин -Пиер  ,91″ . Докато брои дните/три напред и две назад/, в спалното помещение на пловдивския и пазарджишкия затвор, въпросният мислител твори…

Но какво пише в обвинителния акт на влязлата в сила присъда за измама? Точките на обвинението са 24, ето първата : в началото на 1986 г. в Пазарджик, под предлог, че си урежда документи за Австрия, за да получи наследство от дядо си въпросният Валентин-Пиер  взема 3 хил. и 800 лв., а след „завръщането”  си от чужбина  взема от същия добър човек на два пъти още 3 хил. и 500 лв. Всичко изглеждало честно и почтено - имало разписка и срок за връщане. Само че Мислителят нито е имал намерение да връща парите, нито да осигурява жилище по наследство.  През пролетта на същата година измамва една притеснена от болестта на дъщеря си майка - обещал й лечение в чужбина. Взел й  8 хил. и 600 лв.

Времето върви и нещата се развиват и в друг план: наследството от Австрия играе важна роля в съдбата на Валентин -Пиер, оттам той „очаква”  вече автомобил „Ауди”. На няколко пъти получава сумата от 11 хил. 900 лв., поддържайки заблуждението за наследството у доверчива свидетелка , а след това в следващите години през месец върнал 8 хил. 900 лв., под предлог, че “нещата се затягат”.

Нататък тактиката му ще бъде същата: взема голяма сума, обещава щедро, поддържа умело заблуждението у потърпевшите, протака сроковете, връща/като види зор/ част от сумата и т.н. Повече от две години Валентин  -Пиер кръстосва по маршрути Пловдив, Пазарджик, Варна,  плете и разплита, печели и губи. От Австрия „очаква” вече не само „Ауди”, но и „Мерцедес”, „Мицубиши”, декове и скъпо струваща техника. А за „освобождаването” й от митницата трябват пари! И в обвинителния акт се редят сумите 10105 лв., 60000 лв., 27800 лв., има и по-дребни - 3000, 500, 2000, 700 …Различно, според случая. Пращал си сам и получавал телеграми/уж от Австрия/, показвал ги на нетърпеливите в уверение, че работата върви.  Показвал им чекове на измислено име от Прищина/?!/ . Просто ги намерил забравени  на някое гише и веднага скалъпил поредната версия. Колко сили и енергия, вложени и заложени от 31 -годишния тогава мъж в една игра, която погледната отстрани, изглежда на моменти даже комична.

233 хил. 439 лв. са присвоени в условията на опасен рецидив, от тях са възстановени само 47 хил. и 15 лв. Много чаши студена вода е изпита, много доброволно протегнати ръце с хилядарки са останали празни.

Неведоми са пътищата човешки…

АЛКОХОЛЪТ - ТОЗИ СЪДБОНОСЕН ПАРТНЬОР

През една най-обикновена утрин, в един огрян от пролетното слънце двор се събрало цялото семейство - всеки със своите грижи и занимания…Той бил решил да пръска дворната асма и за тази цел повикал съпругата си да му помогне в изливането на разтвора от циментовото корито. Тя, заета с приготвянето на обяда, отказала. Какво направил той - помолил за това сина си, изчакал спокойно, докато съпругата му дойде, или просто се опитал сам да свърши работата?  О, не! Влязъл вкъщи, хванал съпругата си за косите и й нанесъл два удара с юмрук в тила. Пострадалата успяла само да извика името на сина си и паднала в несвяст. След няколко минути починала.

Причината за смъртта по безспорен начин е доказана от съдебно медицинската експертиза - контузия, кръвоизлив в меките мозъчни извивки в резултат на нанесените удари. Така описаната обстановка се потвърждава от обвиняемия, който изобщо не е имал намерение да убива съпругата си, просто изпитвайки затруднение с думите, й хвърлил един тупаник, както редовно е правел под влияние на алкохола. Разкайва се, не знае как се е случило…

Подобна е ситуацията и с един петдесет годишен мъж, намерен мъртъв в подножието на скала, надвиснала над реката. Съдебно медицинската експертиза сочи, че смъртта му е настъпила на място, без външни следи от насилие, а раните във вътрешните органи на трупа говорят за падане от голяма височина. Намерилият смъртта си по такъв злокобен начин е бил известен в селото като заклет пияница, който работи за получаването на заплатата, след което за седмица я пропива. Близките и съседите са го подканяли да спре да пие и да се включи в подготовката на сватбата на дъщеря си. С мрачна категоричност той заявил, че на сватба той няма да ходи. Не е имал врагове освен един, който считал за свой неотменен партньор - алкохола. Изпитите бутилки, намерени върху скалата, събутите обувки, дрехите, оставени там, говорят, че вместо сватбеното тържество, той е предпочел усамотението, където никой няма да брои глътките му и да му додява със забрани.

Почти щастлив прекрачил в небитието.

НАРУШИЛ ГРАНИЦАТА, ВЕДНЪЖ ГО БИЛИ, ДВА ПЪТИ ГО СЪДИЛИ

Историята започва със заловен от оперативните работници от пловдивската криминална служба „диверсант”. Той се появил край Перущица и с автомат в ръка принудил овчарите да му дадат хляб и мляко.

Оказало се, че „диверсантът” е измършавял около тридесет годишен мъж  от близко село. Все го пращали на работа, него пък го мързяло и решил „да хване Балкана”. Отдавнашен познайник на оперативните работници, той не за първи път присядал с преувеличена виновност на крайчеца на стола и смирено молел за цигара. Кражби, хулигански прояви, блудства - прегрешенията му не винаги са били наивни и безопасни като последното. „Страшното” оръжие всъщност се оказало доста грубо издялана дъска, боядисана в черно и  обкована с тенекийки.  Ставала за детската игра на „апаши и стражари” и за вземане на страха отдалече.

Иначе един-единствен път му се случило и на него да пострада невинен заради женско вероломство. След поредно излизане от затвора решил да се спре, оженил се, събрал дом. Съпругата , като ревностна Пенелопа, държала в къщата им да има всичко. Затова и неуморният Одисей лягал късно и ставал рано, претрепвал се от работа, станал друг човек. Веднъж в късна доба любимата му половинка го събудила, налагало се да пренесе спешно току-що стоварените циментови колове за асмалъка. Вярвал й безпрекословно и започнал да мъкне тежките колове от съседната улица , кално било, а шофьорът бързал и затова стоварил стоката далече от техния двор. Така му казала тя, а на другия ден полицаите го обвинили в кражба на строителните материали. Съпругата, естествено, отрекла всичко, полицаите, разбира се, повярвали на нея, а не на бившия затворник. Следствието приключило за седмица и го пуснали под гаранция. Тогава решил да бяга. Където и да е, дори в странство. В главата му се оформил план - заминал за Видин, кой знае защо решил , че в оня край най-лесно ще премине границата. Купил си шише коняк и по тъмно поел към обетованата земя. Времената били спокойни, вървял, пийвал си и все очаквал някой да му подвикне, да го спре. Старателно избягвал населените места. От питието се постоплил и развеселил. И имало защо, развиделявало се, отпреде му ниви, на нивата трактор, и до трактора човек. Приближил и го заговорил. Непознатият му отвърнал на чужд език. Нататък нещата се развили като по ноти, тракторчето  било повредено, нашенецът се писал монтьор и започнал уверено да разглобява и да цъка с език. Взел зъбно колело и заявил, че “ето това, на…” Сърбинът хукнал към селото за резервна част. А „монтьорът”  пребъркал оставените дрехи, задигнал храната и продължил в неопределена посока. Предвидливо заобиколил няколко населени места и отново попаднал на добри и доверчиви хора - приютили го, даже се главил на работа. Обаче само след два дни довтасала чужбинската полиция и сложила край на подвизите му. Тук в разказа му преливаше възторг и възхищение от експедитивността на  чуждите полицаи. „За един ден ме прибраха, набиха, осъдиха и вечерта вече си бях в затвора. А тук в България какво мотане пада….”

След три месеца затвор го завели в граничния пункт и го предали на нашите власти. В Пловдив , отново в криминалните служби той е искрено възмутен: “Само веднъж съм преминавал граница, само в една посока, защо трябва да лежа в затвора и тук, и там!”

И така през целия си объркан  и грешен живот, „три напред и две назад”, докато се стигне до оня номер с автомата,  откъдето изгърмяла и поредната му присъда.

„ВЛИЗАЛ СЪМ САМО ТАМ, КЪДЕТО ВРАТАТА Е ОТВОРЕНА…”

Така чистосърдечно ще си признае двадесет и три годишният младеж, който  настоява за среща със следовател, за да разкаже „от игла до конец” греховете си.  „Сега, когато съм в затвора заради присъдата за бягството от казармата, реших да разкажа и за многото кражби, които скрих навремето. Като изляза от затвора, искам да няма нищо скрито, да изляза чист и  да няма вече за какво да ме върнат отново тук.” - така се мотивирал . След което повел униформения полицай по адреси - да посочва и признава кражби.

Как е попадал винаги на отворени апартаменти и входни врати - остава загадка, но че никога не е разбивал ключалки, това е абсолютно сигурно. От апартамента в една кооперация откраднал пачка банкноти, сложени „за удобство” в библиотеката, на излизане си взел и парче салам от хладилника. Входната врата на друга къща също била гостоприемно незаключена - огледал се, бедна обстановка, на масата свирел лъскав транзистор, взел го. На излизане пред вратата погледът му спрял върху черни нови обувки - четиридесет и втори номер. Точно неговият, оставил своите скъсани и захабени, и си тръгнал с новите. Проникнал в друг апартамент по познатия начин - след леко натискане на дръжката на бравата. Вътре било тихо. На масата в кухнята били приготвени пари/може би за пазаруване/, на леглото - пакет току-що купен скъп австрийски плат. „Услужил си” с нещата, излязъл на пръсти - в спалнята съзрял спящата спокойно домакиня…Вземал всичко, което може да се продаде и да се използва за „ежедневни нужди”: пари, скъпи предмети /които веднага пласирал/, дрехи, храна…Сега, връщайки времето назад, в компанията на униформения полицай безпогрешно посочвал адресите, срещал се с хората, които ощетил… Реакциите били различни - изненада, гняв, възмущение… Ето и поредния „обект” - скъпо обзаведен апартамент. Домакинът - военнослужащ, упорито отрича в дома му да е извършвана кражба…Чак когато възмутеният младеж посочва вътрешната преградка на гардероба, откъдето взел хиляда лева, мъжът скача  и удря шамар на крадеца с думите: “Идиот! Ще ми разваляш семейството!” Оказва се, че откраднатата сума била от мъжкия фонд

„И аз съм човек” и била повод за порядъчен скандал - подозирал, че съпругата му тайно е изхарчила парите…

Така, за година време, находчивият младеж „посещавал” отключените домове и си вземал каквото си хареса. Ще кажете „Било е някога”…Да, случая е отдавнашен, но и днес понякога  оставяме отворени вратите на ниски тераси, незаключени апартаменти/докато сме у съседите/… С  погрешната наивна увереност - „точно на мен ли ще ми се случи”… Ами ако се случи?

В РЕДКИТЕ МИГОВЕ, КОГАТО НЕ БИЛ В ЗАТВОРА, ХОДЕЛ ЕЛЕГАНТНО ОБЛЕЧЕН

Обектът „се обозначил” за органите на реда и региона още през 1965 г. , когато полицейските документи отбелязват в селото  присъствието на мъж, който върши кражби, бяга от ареста, с лекота излиза от критична ситуация, за да заплете следващата… Вече тридесетгодишен, мъжът, има зад гърба си богато минало - за него въпрос на чест е да отключи каса, излизайки от затвора, в Червен бряг върши нови кражби. В нашия регион се запознава с  бъдещата си съпруга. „Мила моя, ти виждаш, не ме оставят на мира… Тук откраднали, там разбили - все мен…. Аз ли съм само хайдутин в тая страна?” - съвсем справедливо възмутен възкликва той в едно от писмата към своята Дулцинея при поредното му задържане от органите на реда. На мястото, където е записана професията му, той сочи две - „обущар” и „часовникар”. Възможно е и едното, и другото да му се е отдавало добре, сръчни ръце и пъргав ум, находчив и лесно печелещ доверие - такъв е бил нашият герой. Без много да се замисли, се представил и за заместник-началник на криминално управление в Хасково, като след това се опитал да обере наивника, който го черпел за своя сметка, за да може „началникът” да му свърши работата… Откраднал паспорта на лековерна своя спътничка и веднага ловко подправил името от „Йорданка” на „Йорданко”, избягал от затвора в Белене, до 1977 г. имал 28 присъди и се проявявал като „скрит лидер” в средите на лишените от свобода… В свидетелството му за съдимост са изброени 30 точки, присъдите - в сбор са общо 79 години, 4 месеца,7 дни… От тях е изтърпял 36 години, брат му имал същите прояви, синът му  също бил  следствен по дело за кражби и престъпна група. Единият от полицаите, който го познава и често е кръстосвал служебните си ангажименти с неговите „артистични” изпълнения, твърди , че бил колоритна личност, целият татуиран, с нестандартни прояви. Подгонен от полицията и опитващ се да се скрие в бадемовата горичка край селото , след произведения изстрел във въздуха спира изплашен и тръгва срещу преследвачите си с невинно изненадан израз: “Абе, другари, защо стреляте? Аз не бягам от вас, аз просто си тренирам, не знам, че вие ме преследвате…Недейте така, какво щеше да стане…”

Един живот, преминал под знака на непрекъснатата  игра „на котка и мишка” с органите на реда, завършил зад стените на затвора. В един от протоколите, които отбелязват иззетите вещи при залавянето му, има цигаре, автоматична перодръжка, чифт слънчеви очила, студентска чанта/жълта/, 7 стотинки, бял официален костюм /от шантунг/. Твърдял, че костюмът му е подарък от Пеко Таков/роднина по майчина линия/. Естествено Пеко Таков изобщо не е подозирал за съществуването на този костюм….

СБЪРКАЛ АВТОМОБИЛА СЪС …САМОЛЕТ

Такъв може да бъде шеговитият коментар на инцидента с пенсионирания военен летец, който работел като дневен пазач в автосалон извън Пловдив. Вероятно има и някаква истина в тази шега, защото често в края на деня бившият вече летец  „удрял” по няколко питиета и „излитал”… форсирайки някой от скъпите автомобили в автосалона. Понятна е тъмната мъка към светлото небе, вече недостъпно за него, но когато прелетял покрай патрулна полицейска кола, единственото, което си помислили полицаите било: “Този май не е наред!”, и се започнало… Няколко пъти кръстосвали улиците на Пловдив на косъм от катастрофалното  сблъскване с други автомобили, няколко пъти той, „на крилете” на скоростта, спирал, отправял предизвикателни обиди към полицаите и пак излитал…

Чашата преляла, когато в някакво умопомрачително опиянение водещият автородеото навлязъл в насрещното платно… Започнала и престрелка. Кой знае какво би могло да се случи/но, слава богу, не се е случило/ , ако скъпата кола не била пълен автоматик  и изведнъж заковала на място - с продупчен резервоар и две простреляни гуми. Много пиян и почти не съзнаващ къде се намира, петдесет и петгодишният мъж се свлякъл на седалката. „Полетът” завършил в известен смисъл успешно - без жертви.

Коментарите са различни, ясно е, че деянието е опасно/по щастлива случайност действието се развива в късните часове и движението по улиците не е било толкова интензивно/, от друга страна, на фона на доста по-опасните произшествия, това може на някого да се стори и като детска игра…Разбира се, провинилият се ще изтърпи санкциите, но дали ще успее да укроти дълбоко бушуващата в него мъка по небето и скоростта? Дано останат само в съня му опасните лупинги на душата, отчаяно неприложими за земните ни пътища…

„БЪРЗИ, СМЕЛИ, СРЪЧНИ”… - БОЕН ВИК НА НАЧИНАЕЩИ В „БИЗНЕСА”

„Всяка продавачка си има слабо място, особено тези в големите магазини…” - шестте непълнолетни момчета изучавали бавно и старателно не „учебния материал”, а навиците и пропуските на продавачки от два големи пловдивски магазина, и, разбира се, не само тях. Всички сте били свидетели на дълги телефонни разговори на продавачки, които дават съвети на децата си по телефона, споделят клюки с приятелка или разменят информация за търсени стоки. Един такъв телефонен разговор е струвал доста скъпо - сръчни и находчиви момчета отнесли четири кашона с касетофони и едно видео. Бързият им рефлекс и комбинативност им подсказал следващия „удар” - при получаване на стока в голям магазин „активно” се включили в изнасянето й в паркирания наблизо /за удобство/ автомобил на бащата на единия от непълнолетните. Бащата, естествено, нищо не подозирал, той „броял” сина си за “редовен ученик”. Той бил такъв, само че в други науки. „Детска игра” било за шестимата да отвлекат вниманието на продавачка от щанд за скъпи облекла и да изнесат няколко  скъпи  кожени якета, да пребъркат чекмеджето с оборота и да си вземат едрите банкноти. Явно получаването на стока е доста удобен момент „за действие”, защото по този начин успели да задигнат кашон с техника от друга фирма. Нали помните и режима на тока - той също се оказал добър помощник на младите бизнесмени, в суматохата нито се вижда, нито можеш да разбереш кой какво изнася. А те знаели какво да изнесат - скъпи и ценни стоки, които бързо и успешно „пласирали” по веригата…Тъй като били млади и неудържими, при липса на подходяща ситуация в магазина не се отчайвали, „претръсквали” празните през деня квартири в пловдивски квартал, откъдето взимали само най-ценното. Нали били професионалисти.

ТУХЛА… В СТЕНАТА

Да бъдеш зад решетките, когато си на двадесет и две или двадесет и четири години, е мъчително само като си го представиш, а какво ли пък да го изживееш…Макар че гладът към свободата не се притъпява с годините. Напротив. Непримиримост, ожесточение и нежелание да приемеш  реалността на двете години лишаване от свобода - такива вулканични чувства блъскат в гърдите на двамата, попаднали „под ударите” на закона заради многобройни кражби. „А навън се разхождат големите мошеници, плуват си  спокойно „едрите риби”, а аз… - с  приливите и отливите на кръвта все повече се стягала душата на единия. И все повече се разхлабвали металните шини, които той с безсмъртна упоритост триел една о друга…Докато в един момент желязото се откършило и се превърнало в удобен/за настоящите условия/инструмент, с който двамата жанвалжановци решили да разкъртят стената на килията откъм гардероба. От посещението при следователя запомнили, че нататък има коридор, зад него - пост /да се издебне полицая/, да се навържат одеялата и …надолу в посоката, която води нагоре, към живот без решетки. Редували се всеки ден да къртят, изучавали шумовете, с изострени сетива долавяли опасността и бързо скривали в дюшека „оръдието на труда”. С парче картон постигнали нужния сумрак, така удобен за действие. И може би щели да постигнат успех, ако единият от полицаите не се оказал с остър слух и през смесените дневни шумове доловил и различил съмнително стържене от килия номер две. Нататък всичко протекло “като по ноти”, само че „Одата на радостта” заседнала в гърлата на двамата лишени от свобода - те се лишили от надеждата да извадят спасителната тухла от стената…. Съответният член в Наказателния кодекс предвижда за бягството наказание, както и за неговата подготовка. А в известната песен на „Пинк Флойд” думите са: “Който и да си ти, каквито и да са твоите мечти, всеки ден от твоя живот, всяка твоя стъпка е само  още ЕДНА ТУХЛА В СТЕНАТА”.

СТУДИО ХИКС ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ - ТОЗИ ФИЛМ СМЕ ГО ГЛЕДАЛИ ВЕЧЕ

Обикновено полицейският коментар за престъпленията е такъв: „краде се всичко”, престъпният контингент се подмладява”, „динамиката на престъпността нараства”. Извадени от контекста на полицейския анализ, подобни изрази може да ви се сторят сухи и скучни, но нямате представа колко са точни. Само един бегъл поглед към картотеките на педагозите от районните полицейски управления, които със „сламката” на остарели отдавна и неприложими закони и укази се опитват да отместят тежкия камък на „детската престъпност”,  е достатъчен.

Във всяко районно полицейско управление има такъв непълнолетен,  безкрайно омръзнал на педагога, и на оперативните работници - залавят го в кражба, преминава през неефективността на правораздавателната машина и отново е на улицата, отново кърти мрежата на прозорец и прониква в дом на първия етаж. Не се притеснява, че в ъгъла на леглото охка болна възрастна жена, прави „тараш” на апартамента и задига техника, бижута, дрехи, бутилка олио , оцет, шпеков салам, пакет масло и сирене.

Четиридесет са регистрираните кражби за година на стойност 21 878 лв. - не голяма сума, но представете си колко разстроени семейства, колко листове, изписани заради този седемнадесетгодишен младеж  - без никакъв резултат.

Спомням си при едно дежурство  патрулна кола на полицията от хранителен магазин бяха измъкнати хванати за ръце - като две странни птици  две такива момчета. Извиканата по телефона изплашена и сънена  управителка на магазина през сълзи ги питаше: “Не ви ли е срам, момчета, за една кока-кола и кутия бонбони да се излагате?” „Двамата премигваха виновно и успешно играеха ролите си на разкаяни. Като за пред журналистката. Иначе - от ясно по-ясно, това нямаше да бъде последното им среднощно „геройство”…А въпросът „защо” по-добре да не си го задаваме….