Тодор Харманджиев

Откъс

Пивница „Одрин” бе стара, ниска, но широка постройка. Дебели, грубо издялани греди подпираха опушения таван, а по горните ъгли винаги имаше паяжини. Нерендосаните потъмнели маси бяха кой знае откога. Отгоре времето бе ги изгладило. Те лъщяха от попилата по тях мазнина, сякаш бяха лакирани, и леко издаваха оня едва доловим особен дъх, който изпускат масите на всеки хан, където дълги години много се е яло и пило.

Навън бе взело вече да се развиделява, но още не бе започнала провървицата на работния ден.

Съдържателят Цеко Пинташки, облечен с разкопчано кожухче - дорамче под палтото, бе облегнал лакът на масата до единия прозорец и гледаше ту през него, ту към жена си, която зад тезгяха миеше под цедката на чешмата останалите от вечерта шишета. Той държеше едно двадесет и пет драмче ракия и бавно взимаше сутрешната си дажба на малки глътки през дълги промеждутъци. И не можеше да се каже от кое повече се наслаждаваше - дали от лютивината на парливата гроздовка, или от бавния вървеж на времето.

Цеко Пинташки беше около шестдесетгодишен човек с прошарени мустаци, вирнати нагоре като шипове. Ако двама се сбиеха, което нерядко се случваше във всяко треторазредно питейно заведение, той можеше да ги напляска и изхвърли през вратата без чужда помощ. Но в неговата кръчма са запомнени малко случаи, когато веселбата между пияни хора е завършвала така.

Той седя спокойно, неподвижно, докато откъм площада затрополиха човешки стъпки. Тоя, който идеше по неравния плочник, още не се виждаше, защото се приближаваше от ъгъла на близката пресечка, а той бе настрана от прозореца. Но по тропота на бастуна и по това, че по-силно стъпваше на единия си крак, старият кръчмар позна, че е Топала.

Топала бе главатарят на комарджийската четворка - единствените оцелели в града комарджии.

През първите месеци след пробива на фронта в града непрекъснато прииждаха бегълци от пленнически лагери. Някои от тях идваха вече добре научили тая нова професия, след като за три години в окопите бяха забравили оная, с която прехранваха семействата си преди войната.

Глад и студ терзаеха народа, а в кръчмите беше топло и като по чудо в тях бе се появило всичко за ядене, както в мирно време. Хората на честния труд бяха осиромашали, невидими разбойници бяха ги ограбили, а по кръчмарските маси беснееше луда пара - пропиваха я, разиграваха я на комар.

Четворката на Топала отначало работеше предимно със селяни, продали на пазаря стоките си и полакомили се да припечелят още нещо по единствения лесен начин, достъпен за човек, който не може да бъде ни спекулант, ни управник.

За пет години след войната доста бяха намалели глупците и наивниците. Това бе нещо редно за една страна с народ рядко трудолюбив, много страдал от чужди и свои изедници и значително поумнял след двете национални катастрофи. Но още не бяха се привършили тия, свикнали да се препитават направо от човешката глупост. Топала през първите следвоенни месеци бе старейшина на всички комарджии в града. А откакто останаха само четирима труженици да поддържат тоя поминък, стана им равноправен съдружник. Той тромаво дотропа до тезгяха, като почукваше с дебелия си бастун и подклякваше малко на куция си крак.

Цеко Пинташки никак не се зарадва, че Топала пръв влиза в заведението му. Той бе суеверен и всяка сутрин държеше сметка кой ще му направи сефте: дали човек хаирлия, или някой безделник, мързеливец, непрокопсаник. Топала беше и едното, и другото, и третото. Но освен това, Цеко Пинташки сега го заподозря и в друг, по-непростим грях за човек, който ще отвори алъш-вериша в една кръчма.

- Тоя омраз не си е измил очите - каза си замислено той, щом го изгледа. И не се излъга. Топала като всеки човек, който в поминъка си разчита до голяма степен на късмет, си имаше своите суеверия и ги съблюдаваше. Но че трябва да си измие лицето, преди да захване своя работен ден - това не спадаше към суеверните обичаи за успех в работата.

- Бай Цеко, дай ми една гроздова да си изплакна устата - каза Топала това, което повтаряше всяка сутрин пред тезгяха.

Цеко Пинташки без удоволствие посегна към шишелъка, взе оттам една от бутилките за наливане, завря човката й в гърлото на едно от измитите шишенца и докато сипваше, каза:

- Много рано си вдигнал кепенците.

Топала схвана тая закачка като ирония, в смисъл, че не е много подранил, и отвърна:

- Нека стават рано тия, дето орат и сеят. Нашият хляб по-късно се пече - вирна глава назад, зина и изля направо в гърлото цялото шишенце.

- Отвори ти се едното око - подметна кръчмарят обичайната си всекидневна шега с него, макар че сега, като пръв клиент, той не му беше мил и драг.

- Сипи още веднъж да ми се отвори и другото - отвърна Топала както винаги. И второто шишенце извърна наведнъж в гърлото. Чак с третото се нажабури, за да освежи устата си.

След тая сутрешна гаргара той сметна, че е извършил обреда за сполука в предстоящите начинания. И така подготвен, душевно предразположен да очаква, че ще му върви добре, реши, че може да започне работния си ден.

Филип Чехларски още от ранни младини бе непрокопсаник. Веднага след войната замина за Америка на печалба. Но лесно се убеди, че не са достатъчни само печалбарските намерения, за да постигне богатство и сполука. От света на милиардерите се завърна без пари, но с два златни зъба. Те заместваха горните му резци, които бе загубил в саморазправа с един свой съотечественик, оказал се по-вещ в юмручното изкуство. Те винаги се виждаха отпред изпод горната устна, малко попривдигната там, където започва разклонът на мустаците. Още преди да отиде в далечната презокеанска страна, той бе изчел доста криминални романи. И затова, като се прибра в родината си, редно бе за човек с ограничени трудови навици и неограничен мързел да си избере попрището на таен полицай, за да бъде най-полезен на себе си и на държавата.

Тъкмо една седмица измина, откакто започна въстанието. Преди два дена последните въстанически групи прехвърлиха границата и вече навред бе спокойно. На главната улица, там където тя завива към площада, бе застанал учителят по математика от мъжката гимназия Михаил Савов и гледаше към входната врата на девическата гимназия. Едър, широкоплещест, той се бе полуподпрял и натежал на бастуна си така, сякаш му предстоеше още много да стои. Големите му неподвижни очи под едрото чело гледаха с постоянния си израз - едновременно тъжен и суров, присъщ на човек, познал много неща в живота, изпитал не само свои горчивини. Строго очертаните му устни под правилно широкия нос и понатежалите, макар и стегнати бузи, запълнили мощното едро лице, издаваха склонност към неумерени удоволствия от подбрани хубави яденета, доброкачествени вкусни вина и изискани мезета. Лицето му беше като на актьор, защото той бръснеше мустаците си, а по онова време на неговата възраст така ходеха само актьорите.

Откъм площада се зададе майор Кутев. Галантно небрежно натиснал за дръжката сабята, така че тя се отпускаше косо назад, той величествено бавно пристъпваше на малки крачки. Избръснатите му бузи лъщяха от мазна руменина, самодоволство и здраве. Черните му лъскави мустаци с навити краища добре очертаваха пълните му умерено чувствени устни. Той имаше вид на лакомник, който току-що се е облизал, след като е излапал нещо много сладко, и още преживява насладата от изяденото. С грациозно небрежната си стойка и величествено бавния си вървеж тоя около четиридесетгодишен хубавеляк имаше вид на човек, който не бърза, защото всичко най-хубаво в живота го чака там, където той ще отиде да си го вземе, когато пожелае. Той отскоро бе преместен в тукашния гарнизон. Ерген с установено неверие в щастието на брака, той бе навикнал бавно да живее и без вълнение да изчаква удоволствията и радостите на ергенския живот.

Веднага след пристигането си в тоя град бе намерил най-подходящата и единствената за него среда в приятелството си със Савов, председателя на окръжния съд Евстатиев и градския кмет Никола Данов, които, макар отдавна женени, живееха като хора без семейни задължения.

Савов навремето си следва математика в Женева. Прекара там четири семестъра, без да се яви нито на един изпит. След като прахоса скромното състояние на родителите си, той се върна в родния си град. На въпроса какво е изучавал в Женева, отговори: „Нрави и обичаи”.

При неговия мързел само един изключително схватлив ум би могъл да натрупа и усвои такъв огромен запас от знания, за сравнително толкова малко време в чужбина, по-голямата част от което е било прекарано в гуляи. В гимназията на родния си град за няколко години успя завинаги да утвърди от никого неоспорван авторитет на най-добър, ненадминат математик. Веднага след завръщането си от чужбина стана селски учител. Преместван от село на село заради вироглавство, той изброди цялата околия и опозна нейното население. Принуден сам да угажда на стомаха си през тия няколко години, прекарани по селата, той бе станал магьосник в готварското изкуство. Бе известен като човек с твърдо установен и рядко изискан гастрономически вкус. Но не бе превзет чревоугодник глезльо.

Уважаваше и обичаше някои много евтини народни гозби, всяка от които можеше да се приготви и бе вкусна само през определен сезон. И затова, като влязоха с майор Кутев в месарницата, той дори не погледна към нависеното по куките прясно телешко и овнешко месо, а накупи цяло чувалче кози глави, които се продаваха на безценица, защото беше сезонът, когато колеха козите за пастърма.

Гено Върбанов бе избран за народен представител и взе да привиква в адвокатската си кантора един по един стражарите от полицейския участък и да им задава по един и същ въпрос: „Колко месеца има годината?” Първият му отговори това, което всеки човек знае, и бе уволнен. Другите след него, разбрали вече скрития смисъл на въпроса, му отговаряха: „Годината има десет месеца”. И той започна да прибира от всекиго в аванс по две месечни заплати. Така по свой календар създаде системата на двоен десятък, който взе да събира от стражарите, пъдарите, пожарникарите, метачите, разсилните - от всички нецензовани служители в града.

Само с общинския коняр Вандо Мачока нещо не провървя на Гено Върбанов. Той и него извика в писалището си, да го пита насаме колко месеца има годината. Но към самонадеяния властник, свикнал да се смята всесилен, Вандо Мачока показа пренебрежението си най-напред с това, че не се отзова веднага на поканата му. Той бе извикан сутринта, а дойде чак след пладне.

И се зададе, без да бърза, откъм площада, сякаш отиваше не като смирен служител при господар, а като при равностоен приятел на празен безгрижен разговор. Висок, дългокрак, с килнат надясно кожен каскет, в черни шаячни панталони, с габровски остроноси цървули, той бавно крачеше. Навъсеното му тъмнорозово лице бе напръскано тук-там със ситни червеникави лунички от шарка.

Той влезе с достойнство в кантората. Гено Върбанов го изгледа продължително и неподвижно, преди да го попита:

- Колко месеца има годината?

Вандо Мачока веднага му отговори:

- Ти да не си ми орал или копал на лозето, та да ти плащам? От мен ще вземеш пари, кога тръньето роди грозде. Ония, дето са шашкъни, та ти дадоха, я да не съм се клел заедно с тех, че като превият вратове пред тебе, и я требва да превия моя?

- Ти помни какво приказваш - изгледа го Гено Върбанов.

- А ти обирай само тия, дека са гласували за тебе.

- Защо? Ти за кого гласува?

- За кого - това си е моя работа. Но за тебе не съм.

Вандо Мачока беше общински коняр от няколко години. Файтонджиите и любителите на хубави коне му завиждаха и не можеха да разберат тайната на неговото изкуство. Той не посягаше с камшик по конете, когато ги караше. А те, вирнали наперено опашки, изострили уши нагоре, извили шии, вървяха всеки миг нащрек, сякаш едва докосваха земята с винаги измитите си копита, готови да полетят, щом конярят дръпне повечко юздите. Файтонджиите мислеха, че тайната на тяхната бодрост е добрата храна и грижливото гледане. Той наистина ги хранеше и гледаше добре. Но това влизаше в кръга на неговите всекидневни грижи и всеки файтонджия ги вършеше добросъвестно.

А имаше една друга причина те да бъдат така готови да навирят опашки и развеят гриви при най-леко подръпване на поводите. Когато се даваше за пръв път в ръцете му кон да го гледа и кара, той го затваряше в обора и вечерта започваше ненадейно да го опалва с жилав прът по гърба и навсякъде. Налагаше го така, додето той загубеше съзнание. Сутринта отиваше при него, милваше го сдържано по главата, подритваше го полека да стане.

Битото животно рипваше и за Вандо Мачока това беше признак, че то е оценило правилно този пръв и единствен урок по неговата възпитателна система. Оттогава конят разбираше, че е изпаднал в страшно здрави ръце, и за него оттук започваха страхът и послушанието. После Вандо Мачока го привързваше към себе си със своите нежни грижи. Той го хранеше и поеше навреме, чешеше го, изчеткваше го, та не оставаше да се задържи прах по гърба му. Добичето чувстваше, че той го обича, и то му се отплащаше със същото.

И нека рече някой да се надбягва с Вандо Мачока! То изпълняваше послушно неговите желания, а те се изразяваха с подръпвания на поводите. Но държеше понякога и камшик в десницата си само като традиционно украшение на занаята, със символична служба в тоя случай - плашеше със сянката си конете.

След половин час четиримата приятели бяха на кметовото лозе. Зад къщата в отдавна изкопана яма нарочно за печене на кебап накладоха голям огън. Месото нарязаха на малки късчета, размесиха го с необходимите готварски подправки и лук и го напускаха в грамадна тестия, докато тя се напълни чак догоре. Запушиха я грижливо, насадиха я и я заринаха в ямата, когато изобилната жарава се натроши на ситно, та от нея остана само спуза и гореща пепел. Така месото излеко се печеше вътре. Част от него преди това отделиха настрана, за да направят друсан кебап - лакомство, вкуса на което познава само този, който го е опитал на сянка и чист въздух, и то непременно на лозе през благодатно лято. Той се приготвя от късчета крехко телешко или овнешко месо. Те се нанизват на дървени шишове, издялани на самото място от жилави пръчки, и се изпичат бавно, търпеливо на тих огън над мощна жарава. После се изнизват в голяма паница, посипват се умерено с тънко нарязан лук, пресен магданоз и копър, накъсват се в тях и зелени печени пиперки - непременно люти, захлупват се с друга паница и се разтръсват, за да се размесят добре всички тези неща и така да се обменят и прелеят техните миризми, та да се получи богат букет на вкус и аромат.

Четиримата сътрапезници насядаха около масата на язлъка. Пободваха с вилички мезе от пресни краставички и домати на търкаленца, посипани с ран магданоз и копър, попийваха кротко, търпеливо. Ракията, кехлибареножълта, отлежала и проспала младостта си в черничево буренце и уталожила там дългогодишната си парливост, отново се пробуждаше в чашките с всичката си злина на скъперница, която, преди да даде насладата, отмъщава с огнена лютивина, иска с всяка своя капка колкото може повече да опали гърлото, преди да услади душата. А виното, доживяло до честити румени старини в дъбовия бадън години на тъмно и хлад в зимника, а сега оставено да се изстудява в голяма десетлитрова дамаджана под дебелата струя на пишурата в гъстата сянка на къдравата леска, надвесила се отгоре, щеше след малко да разлее своята благодат с добротата на старец, който си припомня немирни младенчески радости.

Звънчето от часовниковата кула наблюдателница издрънка тревожно. Изведнъж нарипаха: пожарникари с униформи и разни службаши с неопределени задължения, някои от които според случая и нуждите биваха и метачи, и гальотаджии, и чистачи на градските клозети, и наглеждачи на общинските жребци. Когато станеше пожар, цялата тая разнообразна сбирщина от личности и характери се вдигаше на крак. Всички тогава участваха в суматохата, която на служебен език се нарича пожарникарска тревога, всички допринасяха да бъде по-многолюдна бъркотията, по-дълготрайна неразборията, по-гръмогласна врявата. В тия случаи късите светкавични псувни служеха и за даване заповеди, и за взаимни обвинения в непохватност при впрягането на конете, и за всичко нередно. Те имаха краткостта и значението на сигнали в неофициалния шифър на пожарникарската служба. С тях най-лесно се предаваше нареждане, с тях веднага и на самото място се упражняваше критика за погрешен жест и най-бързо се изказваше възражение срещу непосредствено обвинение в пипкавост или друго провинение. Неразборията започна изведнъж и бързо взе такива размери, сякаш някой грижливо бе я обмислил, подготвил и организирал.

Врявата ставаше все по-яростна. Бъркотията увлече всички - и тези, които бяха длъжни сами да си вършат работата, и онези, които идеха да им помагат. Пожарникари, пъдари, гальотаджии, метачи - всички се изпомотаха в едно гъмжило, което ту се сгъстяваше, ту се разредяваше. Пожарната команда с бързината си направи добро впечатление на излезлите пред дюкяните си търговци, бакали, шивачи и обущари. А когато тя със знамето начело навлезе в родната махала на Данчо знаменосеца, той се обърна към група жени и им извика, помагайки си с мимика, като че им съобщава нещо поверително: „Ние палим, ние гасим” - искаше с това да им каже, че бунището е запалено от пожарната команда и че тя ще го изгаси.

Двадесетина дни след като бе пуснат Кирил, се гледа делото на осемнадесетте гимназисти - осмокласници, посочени от Цветан. Неколцина от бащите на подсъдимите ученици взеха за защитник Гено Върбанов.

В своята пледоария пред военния съд той каза между другото:

- Господа, кръвта на тези момчета е отровена от комунистическата пропаганда, въздействието на която е изпитал върху душата си не един между нас. И ако мислите да ги направите полезни на нацията и отечеството, требва или да ги оправдаете напълно, или да ги избесите. И понеже възрастта им, техното малолетие не позволява да се приложи законът за смъртното наказание, остава ви единственото разумно решение - да издадете оправдателна присъда. Не забравяйте, че ако ги осъдите на затвор, огорчението им ще прерасне в озлобление за цял живот. Ще се намери кой да доотрови техните крехки юношески души - това са възрастните комунисти, една партида от които вие вече справедливо осъдихте преди няколко дни, а предстоят още процеси. И нема нужда да ви обяснявам какво означава това, какви ще бъдат последиците за тяхната съдба по-нататък в живота. Затова апелирам към Вас да покажете със своето решение мъдрост и такт. А какво ще бъде то - то е изключително във Ваша власт. Вие ги виждате подведени, заблудени. Момчета с чисти открити души, станали жертва на комунистическата пропаганда, на омайния, макар и фалшив идеал, на празните, но примамливи илюзии за един нов, справедлив ред, за един строй, който със своите съблазнителни картини на социална справедливост силно импонира на честното младежко въображение. И нека си припомним, не сме ли давали и ние дан на заблуди от този характер, на тези увлечения, през които са минали почти всички наши държавници. Нека верваме, че не е далече денят, когато и тези момчета ще разберат своите заблуди и грешки, и когато пораснат, ще станат благонадеждни граждани за радост на своите родители и за гордост на нашето отечество.

Военният съд осъди всички подсъдими ученици на затвор от осем до петнадесет години.