Стефан Поптонев

Така се случи, че почнах да пиша тия възпоменателни редове за поета Тодор Харманджиев на 15 септември - не съм търсил датата.

Може би тя ме е потърсила, разбрах, че е петнайсети септември, когато по телевизията или по радиото почна да звъни школският звънец.

И когато видях по улиците запалените фарове на колите - знак, че е първият учебен ден.

Не се стеснявам да призная, че Тодор Харманджиев е един от хората, от които съм се учил в строежа на строфиката.

Пък и в строежа на човешкия характер и характера на пишещия - казват, че едно от най-важните качества, понякога и решаващо, за пишещия, е неговият характер - литературата не е дансинг за валсуване, казал ми го е самият Харманджиев в някои от разговорите, които сме водили с него край редакторската маса.

Споменавам „редакторска маса” и леко се отдръпвам и от нея, и от изречените думи. Защото тая маса обикновено бе „полесражение”, както тогава бе прието да се казва по негласно приетата военизирана терминология на онова време.

А защо „полесражение”, когато край нея ние говорехме за поезия? По-точно той говореше и преподаваше своя урок на мене, по-младия.

Дори отначало ми се стори, че доста педантизъм има в това, което говореше Харманджиев за строфата, която не е механично съзвучие, а преди всичко съдържание, понякога неуловимо и за своя автор, а какво остава за обикновения читател.

Съзвучие, в което има живот, толкова живот, че да дава и на цялото стихотворение жизнени сокове, ухание, красота, удивление. Я послушай:

А ечемикът мустакат
обвесил е мустаци
като навъсил пийнал сват
сред сватове юнаци…

Някога ли съм слушал тези негови думи, или сега, когато навън звучи неотзвучало ехото от първия школски звънец?

Струва ми се, че сега, след като е изтекла толкова вода в реката на времето, тези негови стихове светят с още по-голям блясък, красота и с критична, намигваща, северняшка, нашенска си шеговитост.

Мустакатият ечемик, потопен в атмосферата на един неповторим бит, в който е всичко - и корените, и соковете, и мъката, и веселието, и достойнст­вото, доколкото може да се опази и осъзнае в ония колкото преходни, толкова и вечни времена.

Този куплет се е запечатал в съзнанието ми и много години след нашите разговори край редакторската маса във вестник „Литературен фронт”, а и нищо не може да го изтрие.

Защото в него сякаш е целият Харманджиев - и романтик в младежките си години, готов да заложи глава, или да я превърне в бомба, за свободата на Отечеството и на човека.

Пък и нали хайдушкият вятър, дето повява откъм Околчица в неговия роден Врачански Балкан, раздухва искрите на тая романтика, а дните все по-буйно развяват брадата на войводата Христо Ботев, на чието чело през куршумената дупка се вижда съдбата на България - вчерашна, днешна и утрешна…

И умъдрен Харманджиев, учителят и писателят, който цял живот си остана учител по нравственост, култура на поведението и на чувствата, уравновесеност в разлюлените от събития пространства между Дунава и Балкана, в които той препускаше заедно с белия конник от едноименната си книга, и лежа зад черни решетки в черна тъмница, и стоически понасяше превратностите на пълната с превратности българска история, с нейните безкрайни граждански и нравствени стълкновения.

И Харманджиев, който усвоява езиците и потъва в авторите и произведенията на две големи европейски и световни литератури - френската и руската, страници от които можеше дълго да цитира и рецитира както в оригинал, така и собствени преводи на български език.

В това свое възпоменание няма да говоря или да изброявам неговите книги и произведения, те са достатъчно дълъг списък в библиографията му и могат да се прочетат във всеки литературен справочник.

Искаше ми се, доколкото това е възможно, да покажа два-три щриха от образа на този човек и писател, които остават зад книгите, или са разтворени в книгите му.

Една от тези характерни черти бе тая, че той умееше да прояви търпимостта на учителя към този, който е попаднал в класната му стая - било ученик, или напреднал слушател, готов да приеме или отхвърли съвета в зависимост от това как му се поднася, чрез натрапване, или чрез убедителна редакторска педагогика.

Учителят - редактор Харманджиев не си служеше с безапелационното „да” и „не” при среща с ръкописа и съответния автор.

Той предпочиташе по-трудното и благородното - да посъветва, да изслуша отсрещните съображения и възражения и ако те от своя страна са убедителни, да ги приеме с възклицание - я, тъй да бъде, имал си право!

А ако убеди автора в своята правота, и след време този автор се върне със сполучливи поправки, да се радва на тях като на свои.

И знаеш ли, когато пиша тези редове за тебе, бай Тодоре, аз чувствам как плещите ми, натежали от навитото въже на годините, се поизправят и поразкършват, ставам по-млад и трепетен, почти усещам притихналите си стъпки, с които влизам в твоята редакторска стая.

И преди да ти поднеса новия си ръкопис, предпочитам да кажа оня куплет, от лятната картина на жътвеното поле, за ечемика мустакат, който подобно на пийнал сват е провесил мустаци сред сватове юнаци - вече към третия и четвъртия стих да се присъединиш и ти със своя неповторима - и недостижима - авторска интонация, омекотена от твоето попейващо характерно „р” и с твоята светла полуусмивка под добродушно намигващото присмехулно око - на кого присмехулва, на живота, който не се шегува с никого, или на земляка, който тъй обича шегата, бликаща бистроструйно из народните недра?

Или на себе си, който, колкото повече се стреми да се усъвършенства, и може би това е най-хубавото. Защото нанагорният път към съвършенството не спира, а следователно и животът, и творчеството продължават.

Щастлив бях, че по своя път съм срещнал - и усещал - и крепящо рамо, и крепяща душа на такива личности като Тодор Харманджиев.

По-светло е с тях - дори когато почва да се спуска здрачината на годините. И по-топло - когато се задава дългата студена зима на битието…

15 септември 1999 г.