НЕОСПОРИМОТО
Из „Години на узряване” (1964)
НЕОСПОРИМОТО
Спор гръмовит шумя за ритъм и за рима.
За думички,
или за думи -
като желязо тежки и сурови.
За редовце,
или за редове -
в които да пламтят огньове
и шепот
на звезди и влюбени да има,
и нежност,
дето руден камък би стопила…
Догдето спор шумя за ритъм и за рима -
върху земята
стъпи Първа доменна с епична сила.
Свистяха оксиженните звезди
по снажния й корпус.
Свистят огньове във гърдите й железни
и движат ритъма на тия потни хора,
които от метал, безсъние и нежност
създадоха Поезия -
голяма и безспорна.
Равнявайте се, мои стихове, по нея!
Бъдете не стебла, които вятърът люлее,
изтръгнал ги от тинестия нанос лесно!
По нея се равнявайте вий, мои песни.
По нейния темел -
дълбоко впит в земята.
По гордия й връх -
пронизал небесата.
—————————-
ВИСОЧИНА
—————————-
СТИХОВЕ ЗА СЪАВТОРСТВОТО
Тия строфи, стройни и нестройни,
тия мисли, грапави и гладки,
тия чувства, мои и не мои,
в мойте песни, кратки и некратки,
не на един дъх са се излели,
не за шест дни, ни за шест недели,
ни за шест сменени месечини,
нито даже и за шест години.
С кирката на острите въпроси
къртих пластовете,
под които
спи Историята гръмоносна
до щика на никнещото жито.
Себе си дълбах -
за да намеря
в тежки и във радостни минути
себе си, какъвто бил съм вчера,
себе си, какъвто ще съм утре,
и да се сравнявам със чертите
на лицата ви и на душите,
хора,
със които сме вървели
не от шест дни, не от шест недели.
Себе си събирах -
пръснат, както
пролетен прашец над равнината.
Себе си пилях -
защото често
трябваха не само стих и песен,
но и черен труд, без който няма
върху бял строеж развяно знаме.
Вятърът, нахлувал в мойта стая
колко много листи е отнесъл!
Аз не се срамувам да призная,
че във мойте стихове и песни
и един добър съавтор имам.
Партия е неговото име.
Партия е неговото знаме.
Партия - таланта и кръвта му.
Партийо,
Съавтор мой без подпис!
Април, със свод висок и звездни нощи!
Април, с копнеж по майски цветове!
Април със пълноводието мощно!
Задухаха ония ветрове,
които с гръм разтваряха стъклата
на клубовете, пълни до зори,
и грабваха във порив луд сърцата
далеч, към партизанските гори.
И ми се струваше - ухо да сложа
на момъка със каменни гърди,
ще чуя как припряно и възторжено
сърцето му простреляно тупти.
И длани
поставили над своите очи,
видяхме как усмивката изгрява,
с която нашто дело се роди,
която чучулигите тогава
посяли бяха в първите бразди,
която и решетки от стомана
с диханието свое разтопи,
която върху устните остана
на оня, дето в Мавзолея спи.
Април, април - макар че те прославят
и живите, и мъртвите сърца,
макар че паметници ще изваем
за рано угасените слънца -
навярно все ще бъдеш непрославен.
Не ни упреквай -
ще ни разбереш.
Годините ще те отдалечават,
а ти пред погледа ни ще растеш,
тъй както наедрява и Балкана,
щом към полето се отдалечим -
и все не можем цял да го обхванем,
и цял живот все ние му дължим.
Партийо,
съавтор мой без подпис!
Всеки твой конгрес и всеки пленум
хоризонт
на нови строфи даде,
кръгозор
на нови мисли даде,
небосвод
на нови чувства даде.
БАЛАДА ЗА НАЧАЛОТО
Момчетата почиваха.
В шишето
замръзваше със трясък тих водата.
Те всички бяха смъртно уморени
с очи, отворени във тъмнината,
и под главите с длани изранени.
Бе будна само в тази нощ стихията,
залюшкала самотната барака.
Бе буден само яростният вятър.
Той хищно към луната синя виеше,
огъваше дървета до земята,
засипваше следи човешки, тракаше
със белите си зъби край стената
и надписа „Кремиковци” поваляше.
А доменната пещ сред равнината
издигаше снагата си метална
като голяма светнала елха.
От гледката замираше дъха.
И ураганът чак до небесата
раздухваше искри
от пламъка на рудата.
Сияеше в зениците учудени
отблясъкът небесен на чугуна.
В бараката бе толкова горещо,
че пот се стичаше от тия плещи,
засипвани от зимната фъртуна.
Когато пя будилникът -
стъклата
трепереха и пукаха.
Шишето
бе пръснато от ледения натиск.
Пещта я нямаше насред полето.
А никой за това не каза дума.
Повярвахте
на своя сън, момчета.
Повярваха
в съня ви ветровете.
Повярваха
затрупаните друми.
И с вяра
бе разкъртена земята.
Решени с вяра -
острите въпроси.
Бетона, багерите, железата -
дойдоха после!
ГОЛЕМИТЕ МЪЖЕ
Момичето, дето въженце прескача
край пътя, по който минаваше смяната,
повдигна внезапно нагоре клепачи.
И плесна със длани -
дъгата
на летния свод бе изгряла.
Дъгата
целуваше кулата бяла.
Дъгата
прегръщаше целия свят.
И моли,
и моли
момичето всички:
- Снемете дъгата…
Големи мъже
видяха по детските мигли звездички.
Големи мъже
бяха спрени сред път от молбата:
- Снемете дъгата,
от нея ще стане чудесно въже.
- Така ли? Добре -
се усмихна човека,
който зида комин в небесата.
И тръгна нагоре по вита желязна пътека
да снеме дъгата.
СОНЕТ ОТ ШЕКСПИР
Боксуваха по пътя камиони.
Ревеше скрепер някъде напред.
Метал ечеше.
Съскаха триони.
А чух внезапно Шекспиров сонет.
От хората със ватенките сиви,
които стават всяка заран в пет
и към електроцентралата отиват -
аз чух внезапно Шекспиров сонет.
Аз слушах мълком двамата младежи
в работнически прости облекла
да разговарят за човешка нежност,
от вековете чак при нас дошла.
Изгубиха се в корпусите сиви,
отгдето ще извира светлина.
Лица, черти не зърнах - бе мъгливо.
Не мога да ви кажа имена.
А и защо са нужни имената?
Дошел бе тук великият поет,
дошел бе да даде на светлината
един сонет.
ЗЕМЛЯК
На тая висина, където свирят жиците
и потреперва ненавикналият крак -
стовари се на раменете ми десницата:
- Здравей, земляк!
Земляк!
Надвесени в качул завързан веждите
и през челото - бръчка като коловоз,
която чак в градчето със лози отвежда ме,
под слънцето на оня златен грозд,
увиснал на таванската греда до Коледа,
изпълвал винаги устата ни със мед
и строго забранен за погледите молещи -
той чака тати да се върне от гурбет.
Очакваха като жени край пътя къщите
и светлинките в мокрия пронизващ здрач,
и песента за гурбетчията -
все същата,
която свършваше все тъй със плач.
А сричахме в учебниците за бащите си,
които в късни нощи като чужденци
похлопваха,
че носят заедно с черджетата си скъсани
и славата
на лясковските градинари по Европа.
Земляк със оксижена във десницата!
До тук ли чак достигна твоя път,
където спира на бащите ни дъхът,
където даже не долитат птиците
и облаците плуват като златни снопи?
- Здравей, земляк,
така високо стъпил, че Европа
те вижда пак!
ВИСОЧИНА
От тука,
от върха на Първа доменна -
и багерът гигант изглежда малък.
И се разтапя в синевата спомена
за туй, че късахме от своя залък.
За туй, че се съмняваха и свои.
И вицове, по-мръсни от калта,
застигат ни на острите завои,
когато най е нужна песента.
Остава построеното.
С дълбоките
основи от бетон, мечта и песен.
Остава сътвореното.
С високия
железен връх
към слънцето понесен.
И защитил във изкопа просторите,
и издържал под ледения писък -
на тая висина, с очи разтворени,
човек не може да е низък!
БИОГРАФИЯ
Нека ни наричат, че сме сиви,
тия със воднистите очи,
дето със коняци се наливат
и смехът им цяла нощ ечи
като плач над нощите и дните,
разпилени покрай нашта нива
заедно с бутилките изпити.
Нека ни наричат, че сме гладки
като речни камъни,
които
не познават зигзази-загадки,
а са текли все в едно корито.
Нека казват, че с еднакъв ритъм
крачили сме ние - затова
са еднакви чувствата, мечтите -
както тая пролетна трева
из лехите пролетни на парка.
Ние сме родени на пръстта.
Сърбали сме козята попара
в глинена паница.
Песента
на щурците ни е залюляла -
нейни пленници сме оттогаз.
В прахоляка ние сме играли -
оттогаз полепна той по нас.
От тогава ние посивяхме
както спиците на колела,
дето се въртяха
и дълбаха
пътища по нашите чела.
И доказвахме с коса развята
младостта на младия ни свят.
И доказвахме, че сивотата
не на наште делници е цвят.
Мускули се късаха.
Но просто
трябваше векът ни да върви.
Пукаха по стръмнините кости.
Ала пак залагахме глави,
че ще издържим -
защото място
нямаше назад, нито встрани.
Нямаше минути безучастни.
Нямаше неизживени дни.
Други да си пишат епитафии.
Съвестите гузни да скимтят.
Други хитро в свойте биографии
тъмните места да премълчат.
Преживях мъчително и ясно
всяка своя радост, всеки грях.
Моята съдба не бе нещастна.
Но по пътя, който извървях,
не лъчи от чуждо слънце светят,
а слънца червени от кръвта,
дето е цедена от сърцето
капчица по капка на пръстта.
Мълнии ни биха.
Безсърдечно
блъскаха ни мътните води.
Но ония камъчета речни
станаха бетонени греди
и подпряха мост, по който с грохот
преминава тоя век Отвъд.
Тежките му колела трошат
празните бутилки разпилени.
Тикат го стопаните. Вървят.
Остарели със една епоха.
Със една епоха подмладени.
ГОДИНИ НА УЗРЯВАНЕ
Българийо,
дочака зрелост вече.
Из древните земи край твоя път
лозниците от гроздове тежат.
Петролни кули крачат надалече.
И от дъха ти руди се топят.
И в дланите ти вие се метала -
тъй както глината в дюкяна стар,
с която много стомни си отляла
и птичката от пъстра глеч е пяла
във шепите на майстора грънчар.
Години на узряване!
Години,
когато даже мълниите сини
отскачаха от нашите сърца!
Узряваха
в очите ни слънца.
Узряваше
от вятъра косата.
Узряваха
от размисли челата.
Узряваше
стихът, със кръв написан.
Узряваше
ти, инженерна мисъл.
Узряваха
отливките, изляти
във формите, напомнящи сърца.
Узряваше
и ябълката златна
която посадихме
и която
не е легенда само за деца.
—————————-
ЛЕГЕНДА
—————————-
ЗАЩИТА
Недейте се присмива
на жена, която
не е усещала живот
във своята утроба.
Не хвърляйте нечисти думи
след снагата й.
Не я замервайте
с дребнавата си злоба.
Недейте й завижда,
че не бил я късал
изгарящият остър нож
на болките родилни.
Не казвайте, че тя
ще остарее късно,
че бръчки по лицето й
длета не са забили.
Не я упреквайте,
че с лепнещи клепачи
не е вървяла в сняг,
без път и без пътека
да търси лекаря
или дежурната аптека -
когато ветровете
с глас детински плачат.
Не подозирайте,
че щом пред вас се смее
забравила е тя
проклятието съдбоносно.
Мъката,
с която цял живот тя тлее
е нейното дете,
което под сърцето носи.
РАЗГОВОР ПРЕЗ БОЛНИЧНИЯ
ПРОЗОРЕЦ
Раната ще зарасте.
Ще те изпишат.
Ти отново ще се върнеш у дома.
Чуваш ли -
недей да плачеш скришом.
И кураж си дай сама.
Престани -
усмихвай се,
и нека
от усмивката ти
съмне над града.
Престани -
какво от туй, че всеки
слуша и разбира нашата беда.
Ти не плачеш.
И усмихваш се така, че
над града наистина се ражда ден.
А примигва портиерът строг с клепачи
и глава извръща настрани смутен.
Ти повярва!
Хората повярваха.
А само
аз не мога да повярвам,
че, уви -
ще зарасне раната ти и че няма
цял живот в дома ни празен да кърви.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Коси зелени от листа и от върхари
разпущат мъртвите гори.
Изпод студените кори
лудуват сокове.
И пламъци обгарят
филизите,
за първи път избили.
Елените, останали без сили
от тичане,
ухажване
и ласки.
Не чувствуваш ли, че тая тъжна маска,
която е покрила с бръчици лицето,
съвсем излишна
става тук?
Виж как се търсят лъч и звук
във полумрака под столетните дървета,
които зиме -
от замръзналия сок се пръскат,
а пролет -
като млади богове възкръсват.
ДАНО
Дано
все тая детска плахост и магия
сърцето ми към тебе да зове.
Трапчинката встрани, отгдето пия
вода целебна в трудни часове,
да не пресъхва никога.
Очите ти
да бъдат мои сини небеса,
в които се издигам и които
ми обещават земни чудеса.
ЛЕГЕНДА
Препуска кон със страшна сила,
люлей се здрачината синя -
на своя род е изменила
една красива боляркиня.
Тревога!
Рогове ковани
зоват най-бързите войници
престъпницата да настигнат
и за косите да я влачат.
И в най-дебелата верига
да я докарат при палача.
Тя всичко имаше. Палати.
Товари злато. И коприна.
А тръгна след незнаен парий
изменницата боляркиня.
Изгуби се във дън горите.
Стопи се тя като росата.
И тайната й неоткрита
смущава цял живот сърцата,
сурови воини терзае.
И дойде ли часът им сетен
те бързат да я завещаят
на летописци и поети.
И летописци и поети
неразгадали тая тайна -
предават я на вековете
с надежда друг да я узнае.
—————————-
РЕПЛИКИ
—————————-
РЕПЛИКА ПО ПОВОД НА ЕДИН
ЛИТЕРАТУРЕН СПОР
Сред дивия пелин
донесоха му вестник:
- Чети, от твоя син
е писано…
Той лесно
със пръста си корав
намери редовете,
изтри потта с ръкав
и гласно ги прочете.
И чу се в тишината
сред дивия пелин
как стенеше бащата:
- Не са от моя син,
не са от моя син,
не са…
1962 г
РЕПЛИКА ЗА ВИНОВНИЯ
Върху проста софра
със фасул ни гощаваш.
Моя майко добра,
ти защо се смущаваш
и потуляш лице
под вдовишка шамия
и виновно ръце
под престилката криеш?
Виновен съм аз,
че наминахме само
и във късния час
друга гостба ти нямаш -
че доведох ти гост,
ходил в много държави.
И фасула ти прост
той некуснат остави.
РЕПЛИКА ЗА АПОГЕЯ И ПЕРИГЕЯ
Край земното кълбо
„Восток” кръжи.
И ден, и нощ
ни вика към небето.
А в орбита край дребните души
свистят ония страшни дребни сметки,
които по закон,
жесток и стар,
залагат на хазарт
горещи мисли,
заменят идеали за транзистор.
О, апогей,
от който съм пленен!
О, перигей,
от който съм смутен…
РЕПЛИКА ЗА ДЪРВЕТАТА,
В ЧИИТО ВЕНИ ЗАКЪСНЯВА
МЪЗГАТА
Още има дървета,
стаени
край потоци, поляни и друми.
Закъснява във техните вени
сокът,
нужен за младата шума.
И кората изгнила се рони
от клонаци,
които умират.
И когато ги режем -
триона
във куршуми понякога спира.
И тогава разбираме
колко
живи са старите рани все още.
И тогава
безмълвната болка
тихо стене във нашите нощи.
