Лалка Павлова, „Птица съм…” Издателство „Български писател”, 2024

Банко П. Банков

Талантливата поетеса, литературен анализатор и документалист, Лалка Павлова е една от най-дейните и продуктивни участнички в съвременния литературен процес. Авторка е на стойностна, проникновена лирика, изящни хайку, обемни литературни анализи и монографии за творчеството и живота на знакови творци от близкото и по-далечното ни минало.

Доказателства за качеството на словото, сътворено от Павлова, са многобройните й наши и международни награди от конкурси за поезия, за хайку и цялостно творчество.

Както и участията й в литературни фестивали, летни академии, симпозиуми. Нейни творби се съхраняват във фондовете на големи чуждестранни библиотеки.

Респектиращият обем на творчеството й, многопосочността на интересите от една страна е гаранция за пълноценно осъществяване на писателката, от друга - понякога отклонява вниманието на читателя от шанса да се докосне до най-стойностните й прояви.

А от всички бразди, засети със слово от Павлова, най-впечатляващи съцветия, докосващи въображението и сърцето на читателя, са израсли в угарта на поезията. Доказателство за това е поредният юбилеен сборник „Птица съм…”, който читателят ще разгърне.

Оригиналният, органичен талант на поетесата впечатлява още в първия цикъл, „Посвещения”. Тези стихове, адресирани до творци-предци като Христо Ботев, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Яна Язова или съвременници - като Иван Гранитски, Надя Попова, Боян Ангелов, Георги Константинов, Иван Есенски, Валентина Радинска, Христо Ганов са като съдове, чиято изящна черупка крие впечатляващо съкровено и експлозивно съдържание.

Емблематична е характеристиката на твореца в „Поетите”:

„Те никога не са самотни в свойта орис. / От минали животи носят руни /за тайни стари, в паметта им вписани; / сред мислите им бродят сенките / на праотци, на веди и пророчици; / душите им пресичат пътища, / хилядолетия изронвани от болка; /всемирна скръб дълбае им сърцата, / и вярата им в утрешния ден / ръжда разяжда…”

Стилно всеки стих е пряка или забулена отправка към натюрела, към почерка на адресата - родее се с нравствения патос и максимализъм на Гранитски, с ефирния душевен аристократизъм на Надя Попова; с философската дълбочина и преклонение към саможертвите на предци у Бояна Ангелов и с горчевината от платената цена на познанието у Христо Ганов.

„В бродерията на живота ни, / изпъстрена и с цвят, и с рани от ками, / забити ненадейно в гърбовете ни, / изкусно крием всички сложни възелчета / на тъмните си изпитания. / А те осмисляли са дните ни…”

Поетесата прекрачва отвъд стилната съзвучност на посветеното послание, в диалога й с предци и колеги споделя собствените си прозрения и тревоги, надежди и примирения.

В „Съзряване” се надява, че жаждата за живот на младите ще им помогне да преодолее всички прегради. „Душата ми е църква” е реквием за всички духовни предтечи, осъдени „да горят и в мъка да създават”; изповедните думи сепват сърцето и с дълбоката, сдържана печал по изгубената рожба.

„Резонанс” впечатлява с изострената чувственост за гласовете на природата. В посветената на Г. Константинов „Врата” Павлова с художествена парадоксалност осмисля енигмите на времето чрез опредметяването им; в „Последен и пръв”, адресирано към Никола Инджов, поетът е видян като пазител на историческата памет, а в „Карма”, посветено на Иван Есенски тя опровергава с безкомпромисна самокритичност натрапвани вчерашни истини.

И обобщава неспокойните си въпроси:

„Какво е времето, какво? / Навярно е врата към светове, / които ние, живите, не знаем - / тъжим за земните си цветове, / но сънищата на звезди ухаят.”

В стихове, посветени на Ботев, на Пейо Яворов, Дебелянов и Яна Язова поетесата отдава почит на изтерзани от съвремието си творци, на тревогата за обезценяващото се място на Отечеството в душите на сменящите се поколения.

Предупреждава за съдбата на поета - приживе да е окръжен от съдбовната самота и да чака признание след прекрачването им „отвъд”. Финал на този цикъл е „Постскриптум” - поплак за изгубени близки, разтърсващ с плътност на образа и висока духовност.

Поетиката на стиховете, композицията, словният градеж са органични, печелещи вниманието на читателя. Някои са в строга класическа форма, други, както у доста съвременни поети, са на пръв поглед свободни, бели.

Тези стихове тук-там са римно озвучени, като с акварелна мазка на художническа четка. Спонтанността на чувствата, дълбочината на мисълта и ярката образност оставят у читателя обаче представа за цялостно ритмично и римно рамкиране на изповедните думи на поетесата.

Стиховете „Дъжд”, „Чудо”, „Псалм за мечтата”, „Очакването”, „Ипостасите на любовта” от втория цикъл - „Беше приказка сякаш”, са посветени на вечното привличане между жената и мъжа, на одухотворяването на билогичния магнетизъм, благославящ продължението на живота.

На любовта и отглеждането на децата, надмогващи тленността; на приливите и отливите в любовното чувство, вписвано в тъканта на сезоните.

„Жена съм. Земя и Небе в себе си нося. / Почти като Бог съм - в ранобудна зора / един лъч небесен между нас щом омеся, / в щастлив детски вик живота ще сътворя.”

Тази вечна тема поетесата обговаря с топли свои думи, внушава на читателя, че ги чува за пръв път, че са негови собствени думи.

В тази съдбовна връзка не липсват и разочарования: „Стремях се към тебе / като към море… / Спуснах коси-водорасли / и смело се хвърлих надолу…/ Чак когато усетих болка / и душата ми почерня от синини / осъзнах / че съм скочила / в локва…”

Или: „..Отиде си. / Внезапно / без да се сбогуваш. / И сбъдна се / орисаното предсказание: / „Сред дом / бездомница да си остане!”… / Домът не означава сграда. / Домът е чувство.”

Но разочарованията не накърняват самочувствието й: „Слънчева съм, слънчева съм, слънчева съм - / като пролетно кокиче в пряспа бяла… / Облачна съм, облачна съм, облачна съм - / всяка нощ душат ме зли есенни мъгли… / Яростна съм, яростна съм, яростна съм - / зрее взрив от луд копнеж по тебе много дни.”

В цикъла „През погледа мъглив на ветровете” Павлова търси смисъла на съществуването, лицата на живота в стихотворенията „Промисъл”, „Енигма”, „Трева”, „Тайната на водата”: „Всяко утро е една загадка, / влюбило се в залеза червен…”

В „Поет” разгадава смисъла на творчеството: „Застанал нощем срещу листа бял, / събличащ бавно светската си дреха, / за своята душа, от мъка заболяла / поетът търси в словото утеха.”

Песимизъм и мъдро примирение с обречеността на земното ни съществуване се редуват в “Орис”, „Есенна мелодия”, „Ежедневие”, „Песимистично”, „Прозрение”, „Истината”, „Контрасти”, „Илюзия”.

Поетесата изживява дълбоко засегналата я лична загуба със съкровени, изповедни думи в „Сияние” и „Черешова задушница”. За да сключи кръга от въпроси, резигнации и надежди, вградени в стихотворната й изповед, връщайки се към заглавието: „Земята е огромна болница / в която се лекувам / И щом почувствам се свободна, / крилата ми отново ще поникнат… / Ще полетя отново. / Защото - птица съм.”

Отличимо място в творчеството на талантливата поетеса заемат изявите й в хайку-поезията. Тази лирическа форма, родена в Япония, намери бързо разпространение в Европа и останалия свят през втората половина на отминалия век.

Хайку-стихът на Павлова търси дълбочина, многозначност в привидно прости неща от ежедневието, в пределно лаконична, триредова строфа.

Стойностни изяви в такава стилистика са достъпни за мъдри творци, преодолели съблазните на многословието, изстрадали по жизнения си път радостите и болките на човешкото съществуване.

Лалка Павлова несъмнено притежава зрелостта на мислене и владее до съвършенство техниката за впечатляващи изяви в тази аскетична стихотворна форма. Потвърждение за това са многобройните й награди от конкурси за хайку-поезия.

Стихосбирката й съдържа седем цикъла от хайку-проглеждания към човешкото битие и духовност, към цъфтежа и свъсването на природата, алегории отвеждащи към света на растения и животни.

Първият хайку-цикъл „Магията на любовта” е поредица от красиви проникновения относно същността на любовното чувство.

Във втория цикъл „Смърт и възкресение” поетесата търси истината под повърхността на нещата, преглъща горчивини от преживяното: „Ябълка. Червей. /Под ароматната плът - / вкус на предател.” Или: „Свистят от болка / в сърцето заключено / кървави сълзи.”

Но също така гледа с надежда напред, уповава се в целебната сила на творчеството: „Посред блатото - / съвсем неочаквано - цъфнала лилия.” Или: „В белите листи / слънцето коленичи / тихо за прошка.”

Цикълът „Истини от бъдещето” е центриран върху трудната съдба на твореца: „Бездомница съм - / цял живот от ветрове /изграждам кули.”

Цикълът „Сипеят на времето” е отглас на язвите в днешния ден на поетесата: „Осиротяло, / пак с надежда заплаква /облаче бяло.” И още: „Погледът мрачен / търси образи светли / в сънища мрачни.”

Тези тристишия са дискретен отглас на популярната народна песен, на елегия от чутовен поет-предшественик. И звучат като поанти в поетичния повик на Павлова към съвременниците.

Петият цикъл „Коледни пейзажи” е също с публицистична, гражданска тоналност: „Кукла - принцеса. / Жадни очи на дете. / Ръцете - празни.”

Ангажирани съвременни послания Павлова отправя и в хайку-циклите „Силите на злото” и „Бъдещето на света”.

Последният раздел на юбилейната стихосбирка е посветена на историята на Плевен, град, който поетесата усеща като роден и където е преминал съществен период от творческото й съзряване.

Цикълът обхваща тринайсет балади в класическа форма, от „В усоето на времето” до „Нощта все още крие в тъмната си пазва”, които проследяват възникването на града от праисторически времена, под тракийското име Сторгозия, през всички следващи векове.

Редуват се събития от време на римското и византийско присъствие, от възникването, възхода и крушенията на първата и втора българска държава; от сполетялото страната турско нашествие и опитите за отхвърляне на потисничеството в най-тъмните му векове.

При това историята е персонифицирана в лицето на знакови плевенчани, представена чрез техните непокорства и бунтове, поддържали жаравата на българско съзнание под пепелта на покорството.

Особено наситени с патос и горчивина, с преклонение и горест за жертвите са баладите посветени на Освободителната война от 1878 година, в която Плевен е сцена на решителна за изхода на сблъсъка обсада.

Поетесата майсторски вписва историята в ежедневието, в световъзгледите на плевенчани като узрели за лелеяна свобода.

Наред с респектиращото познаване на историята и персонифицирането й в герои и постъпки, Павлова показва високо майсторство при съчетаване на действието с природната картина, местодействие, сезони. И прави ценен словесен дар на Плевен, културен и стопански център на придунавска България.

Юбилейният сборник „Птица съм…” утвърждава по безспорен начин яркото, отличимо поетично присъствие на Лалка Павлова в литературната ни съвременност.