Мишо Хаджийски

Бог да прости Драгоя!
Каква добрина, Боже, имаше клетото му сюрмашко сърце! То нали е сюрмах, отде накъде проклетия! Нито е трупал богатство, та Господа да забрави, нито пък хората е обирал, та Господ да го прокълне. Хубав човек беше, с това ще се помни. Каквото вършиш приживе, с това ще те пратят и в гроба.
Сюрмах бе горкият. В Старо село той бе най-клетият, ала в Скакалец махала, зад Лозоватка, имаше и по-клети. Дворищата му бяха равни, широки, ала харманът в трап, и лете Драгой настилаше харман в двора, между хамбаря и къщата. И къщата бе хубава. Хем чамурова, с тръстика и слама покрита – нямаше пари с тухли да я иззида, та си остана чамурова. Всички къщи в Скакалец махала са чамурови, но кой им е крив? Да не бяха бягали в гладна година чак в пустия му Кавказ, там късмет да дирят. Продадоха си земицата, забягнаха, сетне пак се върнаха – и там било тежко. Навсякъде е тежко, дето е Божо. Търпи, нали си човек!
Оттогава го кръстиха Скакалец махала.
Драгой беше клет аргатин; спести шахове, купи си място зад Лозоватка; ожени се, завъртя къща. Мома хубавица взе, от Карачите я доведе. Дядо му дал, като на пръв зет, осем десетина земица, конче и крава. Подир къщата Драгой хамбар построи; сетне друг за царевица, дъсчен. Обгради двора с висок върбов плет, на вратника окачи дъсчен петел. Нареди се с хората на реда, да живее, та да се радва на добра млада булка – къщовница, ама на, писано му било от Бога друго.
Дворът му бе на синор; в старо време, във вехти години тук са били татарски гробища. Думат по нас стари хора: “На синур ли е къщата, добро не чакай”. Тъй и станало.
Още първата есен, подир сватбата, младата излязла нощем в двора, та видяла теле без глава. Сутринта пък по снега личели патешки стъпки – четири патешки и един човешки. Повикали баба Пановица да бае за магия, ама телето и на следваща нощ минало през двора. Боже, какво било това теле без глава, комшиите го видели! А младата пролежа цели Коледни пости, едва Богу душа не даде.
Друг път се случила проклетията по жътва. Дошли си от нивата по мръкнало, седнали вънка под ореха да вечерят – Драгой и булката. По едно време цялата къща грохнала; разтворили се вратите, а от куминя излязъл дим. Запалил Драгой лампата, обиколил стая по стая, нищо не видял. Пак от нечистия било това, дяволска работа. Мъчно му станало на Драгоя. Не се изплашил човекът, но се замислил.
А лятоска окачваха подойничето с млякото под ореха, котките да го не налочат – нощем булката видяла подойника да се клати. Също по това време комшии виждали огън пред вратника им. Излизал огънят от двора и се търкалял по махалата.
Чудил се Драгой що да стори, та двора си от лошотии да спаси. Същата есен, по гроздобер, дошли в село цигани. Спрели на шатра в Скакалец махала до моста. Наумили го хората да отиде при циганите. Имало там стара циганка, що врачувала с живи змии. Отишъл Драгой, намерил я и й поверил болката си. Научила го циганката как двор и къща от лошотии да спаси.
- Две нощи на гробища ще ходиш – казала му циганката, – ще оставяш по едно кокошо яйце на гроба на баба Неда туркинята. Сутринта ще вземеш яйцата, а на третата нощ ще отидеш на Лозоватка, до Рачи трап, и ще хвърлиш яйцата през дясно рамо. Хем ще кажеш: “Накъдето водата, натам и ти”. Ще чуеш глас, ала не му отговаряй. Върви си и не се извивай, и да те пази Бог, ако се извиеш.
Тъй му думала циганката. Върнал се вкъщи Драгой, нищо не казал на булката, а посред нощ отишъл на гробищата. Оставил яйцето на гроба на туркинята, върнал се, но нищо не чул. “Излъга ме пуста циганка – ядосал се Драгой, – язък за парите”.
На третата нощ отишъл на Рачия трап, на бента. По среднощ стигнал трапа, най-глухото място на Лозоватка. От село това място е далечко, до три версти. Гъста вековна върба и каваци закрилят трапа. Извил се Драгой гърбом към реката, както му казала циганката. Хвърлил през дясното рамо яйцата, “където водата, натам и ти” казал. Тръгнал да се връща; вървял тихо, ослушвал се, но нищо не чул. “Язък за парите – помислил си пак Драгой. – Проклети цигани, излъгаха ме. Като прост трета нощ обикалям пустошите. Ако в село узнаят, мало и голямо ще ми се смее, на мира няма да ме оставят”.
Тъй си казал Драгой, та се извил. Какво видял – само Господ знае, ала на другата сутрин говедарят, като се отбивал нататък кравите да пои, намерил Драгоя мъртъв, с кървава пяна на уста.
Боже миличък, защо не му помогна! Погребаха го в сряда, по гроздобер.
Цяло село се събра да го помене, всички затъжиха, като гледаха как плаче и нарежда млада Драгоица.
Това бе по гроздобер, а миналия петък Драгоица се прибра при техните в Карач и опустя дворът, обрасна с бурен и паламида. Нощем бухали стенеха на комина. Плетът се развали, добитъкът го събори. Махленските дечурлига снеха петела от вратника, а празните хамбари останаха да ги мокрят дъждовете, да ги суши жегата. Самотни чезнат срутените чамурови стени на къщата.
Опустя дворът на синура, няма го нашия Драгой.
Бог да го прости!