Любомир Духлински

Пътят леко извиваше и се качваше плавно по ниския хълм. На най-високото му място беше кошарата на Мито.

Беше ранна пролет, овцете се агнеха масово и дворчето на кошарата беше пълно с агнета - някои вече поотрасли, други съвсем дребнички, които смешно подскачаха на несигурните си крачета. Правеха по две три крачки, после панически се втурваха да търсят майките си.

Мъжът се поколеба за минута, после свърна към кошарата. Искаше да се порадва на животинките. Пък и да се види със стария си приятел.

Рядко се срещаха напоследък, защото Мито почти непрекъснато беше на кошарата, не се вясваше много из селото, най-вече да си накупи едно друго от магазинчето до пощата.

Мъжът намести на рамото си калъфа с въдиците и бодро закрачи към кошарата. Той беше около шейсетгодишен, прав и държелив на вид, с румено лице, обрамчено от отдавна побелели къдрици, скрити под бейзболната шапка.

Беше стар ерген, при хубаво време прекарваше по-голяма част от деня на реката, замяташе въдици из вирчетата и се прибираше чак когато слънцето започваше да засяда над баирчето. Когато се случеше да хване риба, той я раздаваше на хората, покрай които минаваше.

Дали днес щеше да бъде такъв ден - Божа работа. Сутринта беше доста хладна, пък и подухваше тъничък режещ вятър. Така беше в последните няколко дни - все вятър, все вятър.

Рибата не кълвеше, но това не го смущаваше. Все му беше тая дали ще има улов или не, важното беше да се закъта на любимото си място сред големите камъни на високия бряг, да заметне плувките насред вирчето, да запуши и да си мисли за какво ли не.

Мито беше пред кошарата, дялаше някакво дърво. Такъв си беше той - все майстореше нещо.

- Здрасти, наборе - поздрави мъжът. - Как е хавата?

- О-о, Веско. Здрасти, ловецо на големите риби - засмя се овчарят.

- Е, стига де! Ловил съм и големи риби.

- Случва се, случва се - на високосна година…

Засмяха се и двамата, здрависаха се и седнаха на пейката пред кошарата да изпушат по цигара.

- Много агънца имаш тази пролет - забеляза Веско, като продължаваше да се любува на младите животни.

Едно по-любопитно агънце се доближи до него и тикна муцунката си в ръката му.

- Какво бе, мъник? Аз не съм майка ти, ей я там, върви при нея.

Почеса го зад ушите и леко го отблъсна към стадото.

Мито дръпна за последно от цигарата, захвърли угарката и процеди през зъби:

- Че има - има. Ама има и беля.

- Какво, да не ги е натиснала болест?

- Не е болест - вълк. Онзи ден ми отмъкна едно ягне. Чини ми се да е вълчица, трябва да има и малки. Големите вълци по това време на годината не скиторят по полето - крият се в горичките на Дервент баир. Май съм надушил дупката й - някъде надолу край реката е. Ама ще я допипам аз и ще й опъна кожата на плета.

Очите му злобно светнаха и се насочиха към реката.

- Там ще да е. Утре ще я търсим с двама приятели. И ще й видя сметката.

- А ако има малки? Тях какво? - попита Веско, учуден от злобата на Мито.

- При майката - на плета! - отсече Мито и замахна с отворена длан сякаш разсичаше нещо.

- Е, че те са дечица още, наборе. Те не са виновни.

- Глупак си ти, Веско, не ги разбираш тия работи. Ще мине година и малкият вълк ще стане голям вълк. И ще дигне на врата си не ягне, а цяла овца. Ама ще им приседне този път. Миналата година пак се навърташе тъдява една вълчица, ама беля не ми е правила. И не я закачах. Знам ли, може да е същата… Пък да не намира плячка и да се е навладала на мен. Да знаеш, че тия змейове ще свършат работата - и посочи с глава към двете си огромни каракачански кучета, които повече приличаха на малки телета.

Веско стана, понечи да каже още нещо, но се отказа и поклати глава:

- Е, аз да вървя, че слънцето се вдигна и хептен няма да посяга рибата.

- На слука - пожела му Мито. - Пък на връщане остави някой шаран.

Веско го тупна по рамото и пъргаво заслиза от баирчето направо към реката. Промъкна се на своето място сред големите камъни, нагласи такъмите и заметна във вира.

Само че вятърът скоро се усили толкова, че избутваше плувките на брега. Мъжът запуши и се сви до големия камък на завет.

Надяваше се вятърът да утихне, но вместо да утихне, вятърът толкова се засили, че едва не му отнесе шапката.

- Е, днес няма да я бъде - промърмори си под нос той. - Какво пък - и утре е ден.

Допуши цигарата си, събра такъмите в калъфа, метна го на рамо и потегли към селото. Когато мина край кошарата, помаха на Мито, който приказваше пред вратата с двама мъже.

Овчарят го видя, вдигна ръка и се провикна:

- Наборе-е, да слагам ли тигана?

Веско весело се засмя и продължи пътя си.

На другия ден потегли по-същия път, само че тръгна по-рано - дано изпревари вятъра. Когато мина край кошарата, пред нея пак съгледа Мито и двамата мъже. Нещо спореха.

Веско направи завой и пак заизкачва баирчето към кошарата. Когато стигна до мъжете, спря стъписан - до тях лежеше окървавеният труп на вълк. Вълчица, защото бозките й бяха набъбнали леко и си личеше, че има малки, които понякога сучат. Вдигна поглед към мъжете. Те, особено Мито, избягваха очите му.

- Е, какво, метнахте й кожата май? - гласът на Веско леко хриптеше.

- А какво да правим? - сопна се Мато. - Намерихме я горе, в старите лозя да дояжда ягнето. Само главата му беше останала…

Веско нищо не каза, намести калъфа с въдиците на рамо и прегърбен заслиза по пътя към реката. Стигна до камъните, седна на земята, запуши, но не разгъна въдиците.

И както беше тихо, изведнъж над реката премина вихър, после задуха пак силен вятър, който сякаш нямаше намерение да спира.

Мъжът се прислони още по-плътно зад камъка. И тогава забеляза пътеката. Не, не пътека, а едва забележима диря върху ронливата пръст около камъните.

Проследи я с поглед и едва не подскочи - зад съседния камък се виждаше отвора на голяма дупка. По острите ръбове на камъка съзря няколко сивокафяви косъма.

- Мамка му! Това е леговището й! Толкова пъти съм седял на три метра от нея, а дори не съм разбрал! Ами тя как така с нищо не ми е подсказала, че е наоколо?

Продължаваше да гледа смаяно към отвора. Изведнъж в главата му светна:

- Дали вътре има вълчета?

Първоначално не посмя да надникне. Дори беше готов да си грабне въдиците и да се махне по-скоро. Не е шега - вълк е това. Можеше Мито и ловците да не са убили тази вълчица, а друга!

Постепенно страхът му премина, надигна се и се опита да надникне в леговището. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше.

- Сигурно не е имала вълчета! - облекчено помисли той.

И в същия миг ги видя. От дупката надникнаха две любопитни муцунки, мернаха го за миг и пак се скриха. Веско не смееше да мръдне.

След няколко минутки вълчетата пак надникнаха и пак бързо се скриха. От леговището се дочу тихичко скимтене, което приличаше на песен на оплаквачка.

Мъжът полека се премести по-близо до леговището, облегна се на камъка и замря.

Дълго стоя така, но вълчетата не се показаха.

Неусетно задряма. От унеса го извади усещането за допир до крака му. Едното от вълчетата се беше измъкнало от леговището, беше се промъкнало до крака му и се опитваше да се подвре под него.

- Сигурно топлинка търси, завалията! - прошепна си мъжът. - И то завет търси.

Не смееше да помръдне. Най-после мъникът се натъкми, както си беше намислил, изскимтя леко и се отпусна. Сякаш и той задряма. След няколко минути се измъкна и второто вълче, навря се до брат си и притихна.

- Боже мили, какво да ги правя сега? - попита се ошашавен той.

Знаеше, че ако ги остави тук, ще умрат от глад или ще ги разкъсат други зверове. Не можеше да ги вземе със себе си, защото нямаше къде да ги гледа.

Реши да ги остави в леговището, а вечерта да иде при председателя на ловната дружинка да го попита какво да ги правят.

Размърда се, за да се пресегне за раничката си, вълчетата се пробудиха и уплашени се шмугнаха в леговището. Само надничаха отвътре с кръглите си и лъскави като стъклени топчета очи.

Мъжът извади двата кренвирша, които си носеше за обяд, обели ги и ги сложи на входа. И само след секунда кренвиршите изчезнаха навътре и се чу сподавено скимтене, което сигурно един ден трябваше да се превърне в ръмжене.

Крачейки по пътя, Веско реши на първо време да идва, както и всеки ден, и да им носи нещо за храна. Поне докато се поотгледат и хванат гората. Ако, разбира се, нищо не стане с ловната дружинка.

Не можа да се види с председателя. Нямаше го и не знаеха кога ще се прибере.

- Е, пък утре ще приказвам с него - рече си Веско и се прибра в къщи.

На другата сутрин рано-рано пъхна две парчета месо в раничката и бодро потегли към реката. Мина край кошарата, но не се отби. Мито не се виждаше никакъв.

Когато наближи реката, от малка падинка преди големите камъни дочу ръмжене. Надникна и замря на място. Големите кучета на Мито довършваха разкъсването на двете вълчета.

Захапали ги с огромните си зъби, те тръскаха глави и размахваха вълчетата като парцалени кукли. От малките зверчета не бе останало почти нищо.

Веско грабна камък и замери кучетата. Те спряха за миг и изръмжаха насреща му, вперили злобни очи в него. Мъжът се развика срещу тях и размаха ръце, но каракачанците повече не му обърнаха внимание, а продължиха заниманието си.

Веско бавно се смъкна до камъните и седна край леговището. На входа видя полуобгоряла стиска мокра слама, примесена с тор от кошарата.

- Запалили са тоя мокреж, за да ги изкарат с дим - стисна зъби той. - Изкарали са ги…

От черната паст на дупката лъхаше студенина. И смърт. Седна до своя камък на завет, запуши и наведе глава.

- Защо и тях бе, Мито? Защо и тях?

И сякаш дочу гласа на овчаря:

- Рекох ти - малкият вълк утре ще стане голям вълк. И ще дави овце…

Вятърът постепенно се усили и в пукнатините между камъните се дочу тихо свистене.

Сякаш се дочуваше скимтенето на двете вълчета.