Печо Господинов

Споменът е мъчен литературен вид. По тази или по друга причина в България се пишат сравнително много малко спомени.

Обяснението на този факт, на първо място, трябва да се търси в желанието на хората, когато пишат за други, да не бъдат обвинени, че изтъкват себе си.

Ако това по начало е вярно, за българина то е два пъти по-вярно. Българинът е стеснителен и му е много неудобно, когато е предмет на особено внимание.

Няма защо да отиваме много далеч, защото в книгата на Хр. Д. Бръзицов могат да се почерпят факти в потвърждение на тази мисъл.

Това най-вече се хвърля в очи, когато се четат „разговорите” на автора с някои от близките на първенците на българския дух, които Хр. Д. Бръзицов е спохождал, за да научи от тях някои сведения и факти за големите и скъпи покойници. Тези разговори видяха за пръв път бял свят в „Литературен глас”.

Но спомени не се пишат у нас и по друга причина: този литературен вид все още няма в България цената, която другаде му дават.

За съжаление, още има българи, които сериозно поддържат, че спомените са излишни словоизлияния, които нямат културна и литературна стойност.

Но тази „истина” или по-добре този въпрос има и своята опака страна: когато спомените се отнасят до големи покойници и особено - възсъздават случки и неща, които като приноси имат значение за дадено време, те придобиват безспорно литераристорическа значителност.

В много отношения те крият или отбулват и някои тайни из живота и творческите превъплъщения на хората, за които се отнасят или за времето, което с топло и живо чувство възкресяват пред нас.

Може би поради споменатите по-горе причини, Хр. Д. Бръзицов е избрал един действително прост начин - разговора, за да ни разкаже за духовните и културните първенци на България.

В разговорите, които имал, било с тях лично или с техните близки той е засегнал и обсъждал редица въпроси от трайно значение, което придава на книгата му характер на литературен дневник, в който достъпно и вдъхновено са очертани и възсъздадени някои от големите културни и творчески образи на народа ни.

Тези, с които Хр. Д. Бръзицов се е срещал и разговарял, са изпъкнали и известни хора. „За тях е писано много” - свидетелства авторът на „Когато те говореха”. Но за тях „все пак никога не е казано всичко”.

Затова, колкото те и да са познати и близки , авторът все пак е успял да изтръгне от тях ценни неща, да ни обясни някои моменти от многостранния им живот и да ги предизвика към изповеди, в които те самите ни са разкриват.

И което е особено ценно, като очертават своя жизнен път, подобно някой архитект, те ни обясняват величествената сграда на своето творческо дело, как са го градили, как те самите го разбират и чувстват, кое е значителното от тяхна гледна точка и пр.

В разговорите и срещите на Хр. Д. Бръзицов има скътани много истини, казани от тези, с които той се е срещал. Достатъчно е да си припомним тук само някои откъслечни фрази, колкото да поясним мисълта си.

Неговите изповеди и разговори са ценни приноси, защото са публикувани приживе и са били споделени от самите духовни първенци, с които Хр. Д. Бръзицов е бил в досег.

Така те оживяват пред нас изключително благодарение умението на автора: само с няколко изразителни и сръчно написани фрази и най-вече с живия и непринуден разговор, който авторът е водил със своите именити познайници, те се възправят пред нас като живи.

Ето винаги неспокойния и неудовлетворен А. Страшимиров, с тъй присъщите му търсения и блуждения. „Няма по-мъчно нещо за белетриста от езика - е казал той. - Езикът издава слабия белетрист. Дорде писателят на почувства гения на езика, той не е художник.”…

Тази тъй характерна, почти Страшимировска мисъл ни разкрива тайната на неговото творческо дело.

Винаги усмихнатият и жизнен Добри Христов, голям познавач на българската народна песен и на нашето песенно богатство, в разрез с общосъздаденото убеждение ни поверява следната съкровена истина: „Погрешно се мисли, че нашите народни песни наподобяват плач.”

Авторитетно твърдо Д. Христов е добавил: „Преобладават песните, пълни с жизнерадост и несломима вяра в бъдещето на нацията.”…

И тези правдиви мисли са подчертано свойски: в тях е заключена най-голямата тайна на Д. Христов, цял живот пил от тровилата на нашата действителност и все пак опазил своя дух и своя бодър поглед към живота и към хората.

Ние бихме отишли много далеч, ако подробно се спираме на всеки един от разговорите, които Хр. Д. Бръзицов е водил с първенците на българската култура и литературна мисъл.

Но за да подчертаем още веднъж значението на „Когато те говореха” за българската литературна наука, ще си позволим да припомним още няколко мисли на някои от познайниците на автора.

Ник. Вас. Ракитин се е изповядал: „Писателят живее за народа, а не народът за писателя.”

В тези няколко думи се крие литературното и обществено верую на този първичен и интересен български писател, който искрено вярваше, че „най-напред трябва да бъдем хора и да живеем честно.”

От тук и неговата изповед, тъй характерна за човека и писателя: „Литературните занимания за мене са чиста радост.”

В книгата на Хр. Д. Бръзицов всеки ще открие вдъхновени страници по свой вкус. Лично на мен ми допаднаха много от твърденията на духовните първенци на България, за жалост всички днес покойници.

Книгата буди и друга мъка: почти всички от интервюираните, както това отбелязва и авторът, не са могли да довършат своите предначертани книги.

Това още повече увеличава болката по тези, които ни напуснаха, огорчени приживе, даже осмени от злоезичието и жестокостта.

Ето Асен Златаров, огненият оратор, големият майстор на българската реч, всестранно развитият и широко образованият учен, човечният и незаменим другар.

Той е казал на Хр. Д. Бръзицов, между другото: „Не бива лекторът да се повтаря като грамофонна плоча… Вестникарството е добра школа за всеки писател… Критикът е творческа личност, а у нас иска да мине за учен”…

Това са все еретични истини и затова може би са правдиви и искрени. В тях се отсеня борецът, будният дух и творческата мисъл на големия учен, писател и общественик.

Но книгата на Хр. Д. Бръзицов е интересна не само като сборник, в който са оживени именити българи. Тя е особено ценна с разговорите - изповеди на тези, с които е бил в досег авторът.

Нещо повече: това е книга, в която умението и способността са си дали среща с острото чувство и творческият замах. Всеки разговор е пресътворен - той е добил характер на живо написан разказ, одухотворен с резеца на зрял художник.

Ето само една фраза от разговора с големия художник на нашия театър Сава Огнянов: „Вземете клавирното изкуство - е казал той - родил ли се е някой, който да е просвирил гениално, без да е учил, учил, учил…”

Да се улови характерното в един разговор и да му се даде подходящо място - за това се иска не само знание, но и нещо друго.

Ето защо книгата на Хр. Д. Бръзицов е нещо повече от репортажи; тя е жива книга, написана топло и с проникновение.

И макар авторът никога да не загатва за своето участие в „стъкмяването” на разговорите, все пак това участие се налага - то личи във всеки ред, в подбора на въпросите, в разработката на материала, в умението на автора да предразположи събеседниците си към изповед.

Това, което особено поразява в „Когато те говореха” е лекотата, с която Хр. Д. Бръзицов предава своите разговори и срещи. Тук се изявява неговият белетристичен дар.

Него вие ще откриете и в езика на книгата, винаги сочен, всякога стегнат и ударен. Понякога той е начупен, но това му придава още повече свойски характер.

Книгата „Когато те говореха” се чете леко, като романизувана биография. Една наслада е да се опознаеш наведнъж с толкова много и интересни хора, чието дело все още се чувства в нашия живот и сигурно ще пребъде във вековете.

——————–

в. „Литературен глас”, г. 14, бр.544, 25.02.1942 г.